Болгарский
Мир и Я
Р О З А Т А
Аз от прашеца златен на сърцето
една прекрасна роза изковах.
На тебе с обич нежна я обрекох,
да те закича с нея си мечтах.
И мислех си, че тя ще те въздигне
нагоре до звездите сини чак.
Душата ти до дъно ще пречисти,
ще я спаси от дебнещия мрак.
Погледна я с ирония. Отмина.
Остана сляп и глух за обичта.
И заблуден, година след година
залута се без път, и без следа.
Обичаната роза на сърцето
до края ти на друг не подарих.
Тя с времето неотразимо свети
и все по-слънчев става моя стих.
Ана Величкова