Ту сиво – почти черно, ту изумрудено.
Ту с цвят на сини ириси.
Упоява ме с мирис и го обичам
и спокойно, и превъзбудено.
Стискам в шепа мидичка и камъче,
слънце в небето грее,
душата спокойна е, пее,
а край него децата строят замъци.
Гонят се на слънцето лъчите
от изгрев до мръкнало.
А аз с риза размъкната,
гледам как се разбиват вълните.
Опиянена от изпаренията
жадно вдишвам от аромата му.
Пуснало котва в душата ми,
вдъхновява ме красотата му.
Що е то?