Мне ветер шепчет о любви,
Цветы кругом благоухают,
Кого ни встречу на пути,
Сдается мне, в улыбке тает.
И окруженный красотой,
От радости, как от вина, хмелею,
Я полон нежности такой,
Что вряд ли выразить сумею.
Но вдруг, нежданная, как снег,
Ты появилась предо мною,
Казалось мне, что свет померк,
Весь мир наполнился тобою.
Тобой пленен, иду, влеком
Неведомой твоей и дерзской силой –
Где разум мой? Ошеломлен.
Теперь покой мне непосилен.
Вот-вот взорваться я готов,
Хоть лезь на стену, в омут прыгай.
Лишился мыслей я и слов –
Лишь только б быть поближе к милой.
Взываю к Богу: вразуми!
На прежний путь меня верни.
(с болгарского)
Радко Стоянов
АХ, ЛЮБОВ, ЛЮБОВ
Цветята за любов шептят,
изпълва аромат простора,
усмивки весели цъфтят
по устните на всички хора.
И аз вървя, опиянен
от радост, красота, надежда,
вървя, от нежността пленен,
и розов цвят над мен се свежда.
Но ето че премина Тя
с походка дръзка на газела,
умът ми мигом отлетя,
защото Тя го беше взела.
След Нея хукнах изведнъж,
безумен като влюбен мъж.
Не зная кой съм, где съм, що съм –
животът ми виси на косъм...
Дали да взема да се гръмна,
да скоча от скалата стръмна?
На спътник ли да се превърна,
щом нямам шанс да я прегърна?
О, Боже, дай ми малко ум,
да тръгна пак по своя друм!