Мислех да сънувам лято,
но попаднах в сънотеката със сънища зимни.
И вместо лястовиче ято,
видях прозорци заскрежени и комини димни.
Красиво бе...
Покрив... сякаш завит с пухкаво одеяло
под слънчеви лъчи блести.
Навсякъде всичко е чисто и бяло.
Студена красота струи.
Дърветата окичени със сребърни ресни.
Не пеят птици.
Видях, врабчета да подскачат отстрани.
Снежинки падат от небето, като замръзнали сълзици.
А аз летя... разглеждам снежните картини по стъклата`
сякаш съм попаднала в някаква изложба.
Да се нарисува това... мисля ...
Дааааааа, трябва талант и... специална заложба.
И отношение... Зимата рисува с Любов по стъклата,
гали нежно всяко нещо, сякаш е нейна рожба.
И докато с мисли вглъбени
разглеждам картините вледенени.
Там насреща, на едно стъкло, от нечий дъх,
настъпиха промени...
„Дали само танца на снежинките наблюдава
Отвътре, в тъмнината...? -
мисля – „Или се надява
в този зимен ден
Любовта да звънне на вратата?
Със заскрежената картина
Какво ли ще се случи
Ако...? Ако някой със топлия си дъх се включи?”
Престраших се и звъннах... наруших тишината...
...........
Нееее... будилникът е бил...
за да го спра, си протегнах ръката...
И сънят се стопи,
... както снежинка от топлина човешка.
Трябва да ставам, но защо ли усещамнечий дъх
в косата ми?
Или съм в грешка?
Колаж © Ирен Всички права запазени