Небето днес с досада се прозина.
Депресия голяма го налегна.
Да можеше поне да се разплаче
или във сън да се оттегли,
докато зимата премине…
Ала… не може… Затанцува сняг по тротоарите.
И ще покрие с белотата пътищата прашни.
Ще си открадне споделеност -
просмукваща се от комините,
разливаща се във кръвта, а също и в ставите.
По календар. С часовник.
Ще заживее свой живот. Задачите ще гони.
Не ще намери време за разходки без посока.
И само уличният пес, бездомен, ще обикаля
и ще рови в раните ти без намордник…
А аз ще те подмина. Не, не е странно.
Дори ще се опитам да не се обърна.
Макар не бързам… Знам,
понякога се случва, да трябва сам
човекът да възкръсва, бавно.
Ще чакам там на следващия ъгъл.
Ще чопля семки или ром ще пия
Ще чакам – за да те посрещна и наметна.
И знам, че пак ще се подхлъзнеш някой ден,
Ала ще вярваш, че нито раят, нито пъкълът са вечни.
https://www.youtube.com/watch?v=YyF0vA6lPMM&t=153s