Леда Милева Быстроножка и Серая одежка

Красимир Георгиев
„СИВОДРЕШКО И БЪРЗОБЕЖКО” („БЫСТРОНОЖКА И СЕРАЯ ОДЕЖКА”)
Леда Гео Милева (1920-2013 г.)
                Болгарские поэты
                Перевод: Милена Маринова


Леда Милева
СИВОДРЕШКО И БЪРЗОБЕЖКО

В една гора сред буки стари две зайчета – добри другари – живеели дружно и честито и в дъжд, и в слънце на открито. Под клонест бук спрял Сиводрешко, под млада шипка – Бързобежко. За тях от всички на земята най-хубава била гората – гората, дето са родени, гората с клоните зелени, с дъха на ягодите пресни и с веселите птичи песни.
Но ето че дошла тъдява лисица – хитра и лукава. Пристъпвала безшумно, леко и в тъмно виждала далеко. Тя дупка скрита и дълбока изровила си край потока. Изтръпнали в гората всички, замлъкнали щурци и птички и бързокрила като вятър разпръснала се новината:
– Пазете се, щом падне мрак! В гората се е вмъкнал враг!
– Какво да правим, Сиводрешко?
– Къде да идем, Бързобежко? От всеки шум сега се плаша.
– И аз! Гората си е наша, знам всяко долче и пътечка, а някъде да шумне клечка, и сърчицето ми се свива… Не, тъй не може, тъй не бива! Сега, когато слънце грее, по-малко ме е страх от нея. Но вечер!… Ах, кажи ми, братко, ще спим ли пак спокойно, сладко?
Чак в тъмно зайците решили, че още утре с дружни сили в най-хубавия горски кът къщурка ще си построят. Подпорки ще намерят прави, ще преплетат клонаци здрави – да няма нежелани гости, здрав пън вратата ще залости. Па нека дебне, нека слуша отвънка старата хитруша.
– Строежът почва утре… но… Ще спим ли тая нощ?… Дано!
Изгряла ясна месечинка и всяка горска животинка се спотаила в тъмнината. Но всички тая нощ в гората останали до късно будни. И само два фенера чудни блестели в клоните на бука: на бухала очите. Тука като същински часовой на пост в нощта останал той. Най-после светнала зорницата. На лов не ходила лисицата. Сред шипковите храсти скрита, запяла птичка гласовита. Подскочил Бързобежко:
„Ах, дали таз сутрин се успах? А днес започваме строежа!… Не, още е росата свежа! И как е хубаво в зори – едно, две, три… едно, две, три – гимнастика да се направи. Сега бегом! Живот и здраве, довечера ще е готова и нашата къщурка нова!“
– Ще почваме ли? Съмна вече! – извикал още отдалече засмян и весел Бързобежко.
Приятелят му Сиводрешко, огрян от първите лъчи, ръзтъркал сънено очи.
– Дойде ли? Ех, че си припрян! Я чуй – съседът ми Мецан пухти и хърка тъй, че аз не съм поспал дори и час. Все буден съм лежал нощес. Да почнем утре вместо днес!…
Отново румена зора огряла старата гора. И Бързобежко втори път дошъл къщурка да строят. Но Сиводрешко рекъл пак:
– Не мога днес! Ей в този крак ми влезе трънче и боли, като че има сто игли! Повярвай, иде ми да плача. Да дирим доктора – Кълвача, че млад съм и не ми се мре. Строежът утре.
– Е, добре!
И пъргавият Бързобежко за трети път при Сиводрешко дошъл с любезната покана да почнат работа отрано.
А Сиводрешко пак не става.
– Виж – рекъл, – облак се задава и нищо чудно изведнъж да рукне над гората дъжд. А в дъжд не ходи Кума Лиса. Затуй спокойно прибери се, легни си в мекичката шума. Ще почнем утре – честна дума!
Дошъл очакваният ден. Но Бързобежко спрял смутен, полазили го хладни тръпки: видял наблизо пресни стъпки, усетил лоша миризма. Разбрал – била е тук сама наскоро хитрата лисица!… И паднала една сълзица по бузката на Бързобежко. Навел уши, въздъхнал тежко:
– Ах, братко мой, останах сам, изяла те е Лиса, знам…
– Хей, тук съм, тук съм, стига плака! – извикал някой от шумака.
Проскубан, с дрешка изподрана от злите нокти на Лисана и с нос, червен като черешка, след миг изскочил Сиводрешко.
– Е, утре ще строим, нали? Пък, ако ще, и да вали! – замолил Бързобежко пак.
А Сиводрешко викнал:
– Как? От „утре“, братко, полза няма; днес почваме строежа двама!
Намерили си здрави клони и остри трънчета-пирони, събрали камъчета чисти, донесли папратови листи и зайчетата с дружни сили къщурка чудна построили – къщурка с покрив и вратичка, посред гората сам-самичка. А щом се мръкнало навън, вратичката подпрели с пън, мъх зайчетата си постлали, прегърнали се и заспали.
А Лиса – гладна и сърдита излязла в тъмното да скита. Върви и мисли: „По погрешка изпуснах снощи Сиводрешко, но тази вечер ще го хвана!“
И до къщурката Лисана по прясна заешка следа дошла безшумно. Но беда! Ни дупка има, ни пролука, как да се вмъкне Лиса тука? Сумтяла, близала мустак и гладна отишла си пак.
Лисана тръгнала наслуки през три бърда, през десет чуки. На лов не отишла в гората до днес кумата опашата. Но там, сред ягодите пресни, там, дето птички пеят песни, все още като костенурка се гуши заешка къщурка.
Там гости – разни животинки, и бръмбарчета, и калинки – са винаги добре дошли: на завет – в дъжд и бури зли, на сладки приказки – през май, в студа – на чашка горски чай.


Леда Милева
БЫСТРОНОЖКА И СЕРАЯ ОДЕЖКА (перевод с болгарского языка на русский язык: Милена Маринова)

В одном лесочке жили зайки
средь старых буков на лужайке.
Один был Серая Одёжка,
другого звали Быстроножка.
И в дождь, и в солнечные дни
на чистом воздухе они
скакали, бегали, резвились,
а спать под кустиком ложились.
Сильней всего любили детки
родной свой лес, густые ветки,
и запах ягодок душистых,
и пенье птичек голосистых.

Но вот лукавая Лисица
в леске решила поселиться.
Пришла раз ночью и к утру
неслышно вырыла нору
на берегу лесной реки…
Проснувшись, ахнули зверьки:
– Беда! В лесочке дух лисичий!
– Умолк весёлый гомон птичий,
и, словно ветер шелестящий,
промчалась весть над тихой чащей:
– Опасный враг проник в лесок!
Заприте норки на крючок!
– Что ж делать, Серая Одёжка?
– Куда нам деться, Быстроножка?
Я так боюсь зубов соседки,
дрожу при каждом хрусте ветки!
– И я, дружок мой, сам не свой!
Ведь это наш лесок родной,
мы знаем тропки и овражки,
и всё равно бегут мурашки,
когда шелохнёт где-то за кустом!
А что же ночью будет с нами?
Да разве, братец, мы уснём,
раз так боимся даже днём!
Уже в лесочке вечерело,
когда решение созрело,
что зайки завтра спозаранку
сучков натащат на полянку
и под развесистым кустом
построят за день крепкий дом.
Сплетут из веток тёплый кров,
к дверям приделают засов,
и пусть попробует Лисица
незваным гостем заявиться,
ни с чем уйти придётся ей…
Прошла бы только ночь скорей!
На небо месяц вышел ясный,
и все зверьки во тьме опасной
залезли в норки, под кусты,
поджали лапки и хвосты.
Никто не спит. В лесу – ни звука.
А высоко, средь веток бука,
два глаза, словно фонари,
всю ночь горели до зари.
То филин, зоркий часовой,
берёг зверят во тьме ночной.
Лиса же, прячась до поры,
в ту ночь не вышла из норы.
Проснулись чащи и опушки,
запели на ветвях пичужки,
и Быстроножка с травки встал.
„Ох-ох, я, кажется, проспал!
Но нет, трава ещё сырая.
Тогда, минутки не теряя,
в лучах приветливой зари
начну зарядку: раз-два-три,
прыжки на месте, бег по кругу…
Ну, а теперь отправлюсь к другу.
До ночки слаженным трудом
мы с ним построим крепкий дом”.
– Давай возьмёмся, друг, за дело!
Уже, как видишь, посветлело! –
кричит весёлый Быстроножка.
Но сонный Серая Одёжка
глаза сердито протирает
и неохотно отвечает:
– Тебе легко вставать чуть свет,
а Бурый Мишка, мой сосед,
всю ночку так храпел, кряхтел,
что мне сегодня не до дел.
Хочу поспать хотя бы днём,
а строить завтра мы начнём.
Опять лучи зари румяной
зажглись над зайкиной поляной,
и Быстроножка, как вчера,
пришёл к товарищу с утра.
А у того унылый вид.
– Дружок, я болен, – говорит, –
хотел проделать я зарядку,
да занозил колючкой пятку.
Покличь-ка дятла ты с берёзы,
не то умру я от занозы!..
Наверно, за день всё пройдёт,
а дом до завтра подождёт.
Назавтра шустрый Быстроножка
размялся утречком немножко
и в третий раз пошёл опять
дружка на стройку приглашать.
И снова тот вставать не хочет.
– Боюсь, что дождик нас промочит.
Вот-вот он может разразиться,
а ты ведь знаешь, что Лисица
не ходит в дождик на охоту.
Начнём-ка завтра мы работу.
И я даю, братишка, слово:
всё будет завтра же готово!
 
Настало утро в свой черёд,
и шустрый зайка вновь идёт
звать друга браться за труды.
Вдруг видит свежие следы,
и травка пахнет неприятно…
Вздохнул зайчишка: всё понятно.
Лиса, дождавшись тёмной ночки,
гуляла нынче в их лесочке.
И у зайчишки, как росинки,
из глаз закапали слезинки.
– Один остался я теперь,
братишку съел лукавый зверь!
Милена Маринова Не плачь, не плачь!
Я тут, живой! –
раздался голос за листвой.
И показался на дорожке
братишка в порванной одёжке –
нос красный, что твоя черешня,
Лисой ободран он, конечно…
Ему пришлось, как видно, туго,
и Быстроножка молвит другу:
– Тебе сейчас не до работы,
начнём уж завтра…
– Что ты, что ты!
Сейчас же будем строить дом,
не оставляя „на потом”.
Нашли пенёк они повыше,
набрали в зарослях для крыши
зелёных листьев и ветвей,
гвоздей – колючек поострей.
И тут же дружно и умело
зайчишки принялись за дело.
Камней наклали на пенёк,
сложили печь, и теремок
под вечер был уже готов.
Друзья задвинули засов
и, застелив кроватки мхом,
уснули оба сладким сном.
Лиса ж, голодная и злая,
той ночью вышла, рассуждая:
„Зайчишке утром повезло,
я промахнулась, как назло,
но уж сейчас его схвачу я!..”
И, свежий след зайчишки чуя,
спешит вперёд. Но вдалеке
вдруг видит домик на пеньке.
Крадётся ближе. Вот беда –
никак войти нельзя туда!
Устав ломиться и стучать,
ушла голодная опять.
Плутовка скрылась с той поры
за девять рек, за три горы,
за тёмный лес, в глухие дали,
с тех пор её мы не видали.
А там, в леске, меж трав душистых,
где щебет птичек голосистых
ещё таится, как грибок,
зайчишек крепкий теремок.
К ним ходят добрые зверюшки,
жучки, кузнечики, пичужки.
Они находят там приют,
когда дожди подолгу льют,
там сказки слушают весной
и пьют в морозы чай лесной.