Мара Белчева
Розлуку знову дзвін вістить мені!
Знов самотою у життя вертаю.
У день, що нині небо розгортає,
а бачу що – зариті в землю дні.
І в спогадах зринає де-не-де –
дерев шеренга, нібито сторожа,
на низку панотців скорботну схожа,
що за його труною тихо йде.
(переклад з болгарської – Любов Цай)
***
Мара Белчева
Звънът пак на раздялата звъни!
Сама се пак в живота аз завръщам.
В денят, небето, който ми разгръща,
аз виждам все заровените дни.
През зимний сън – тъй спомена далек –
Раздира кърваво око мъглите.
И нижат се забулени елите:
Свещеници зад неговий ковчег.