Антология на руската поезия. Руски поети от ХVІІІ век
В раздела са включени 86 превода от 56 руски поети, творили през ХVІІІ в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
СЪДЪРЖАНИЕ
Адриан Дубровски
Гатанки 1 / Загадки 1
Гатанки 2 / Загадки 2
Гатанки 3 / Загадки 3
Александър Аблесимов
Из „Мелничарят – магьосник, измамник и сват” / Из „Мельник – колдун, обманщик и сват”
Александър Клушин
Роза / Роза
Александър Радишчев
Ти питаш: Кой съм аз / Ты хочешь знать: кто я
Молитва / Молитва
Александър Сумароков
За суетата на човека / На суету человека
Епитафия / Эпитафия
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Алексей Ржевский
Ода, направена от едносрични думи / Ода, собранная из односложных слов
Четирима, влюбени в една девица / Четверо в одну красавицу влюбились
Андрей Нартов
Молитва / Молитва
Анна Бунина
Обещание към страдащия от безсъние / Обещание страждущему бессонницею
Минувач и господарски слуга / Прохожий и господский слуга
Анна Жукова
Зимни явления / Зимние явления
Антиох Кантемир
На Брут / На Брута
За капризния ерген / О прихотливом женихе
Василий Капнист
Силует / Силуэт
Василий Майков
Пчела и змия / Пчела и змея
Бе Петър лекар / Пётр, будучи врачом
Василий Петров
Смъртта на моя син / Смерть моего сына
Василий Попугаев
Към спокойствието / К спокойствию
Към славея / К соловью
Василий Пушкин
Гълъбицата / Голубка
Обичам и не обичам / Люблю и не люблю
Василий Рубан
Надписи, съчинени през 1770 г. / Надписи, сочиненные в 1770 году
Надпис към същия паметник, съчинен през 1791 г. / Надпись к тому же памятнику, сочиненная в 1791 году
Василий Тредиаковский
Похвални стихове за Русия / Стихи похвальные России
Гавриил Каменев
Expromtum / Expromtum
В буря свирепа роза загина / Бури свирепством роза погибла
Гаврила Державин
Бог / Бог
Модна духовитост / Модное остроумие
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Григорий Сковорода
Фрагмент / Фрагмент
Ах ти, тъга проклета / Ах ты, тоска проклята
Афоризми / Афоризмы
Григорий Хованский
Песен / Песня
Дмитрий Горчаков
Станси / Стансы
Екатерина Втора Велика
Лежах си вечерта в беседка ханска / Лежала я вечор в беседке ханской
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Ермил Костров
Песен / Песня
Иван Барков
Избор / Выбор
Момински неволи / Девичье горе
Мравка и муха / Муравей и муха
Иван Бахтин
Станси. За щастието / Стансы. На счастие
Иван Дмитриев
Химн към Бога / Гимн Богу
Иван Долгоруков
Колко пъти кле се вече / Сколько раз, жестокий, клялся
Иван Елагин
Епистола на г-н Елагин към г-н Сумароков (фрагменти) / Эпистола г. Елагина к г. Сумарокову (фрагменты)
Иван Крилов
Лебед, щука и рак / Лебедь, щука и рак
Общинско събрание / Мирская сходка
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Иван Пнин
Разликата между прахосника и скъперника / Различие между роскошным и скупым человеком
Завист / Зависть
Иван Хемницер
Вълчи разсъждения / Волчье рассужденье
Иполит Богданович
Парите / Деньги
Епиграми / Эпиграммы
Иринарх Завалишин
Положение и граници / Положение и границы
Михаил Ломоносов
Вечерно размишление за божието величие при великото северно сияние / Вечернее размышление о Божием величестве при случаи великаго севернаго сияния
Вий чуйте, моля, стареца какво споходи / Послушайте, прошу, что старому случилось
Изказвания, цитати и афоризми / Высказывания, цитаты и афоризмы
Михаил Муравьов
Неизвестността на живота / Неизвестность жизни
Михаил Попов
Сонет / Сонет
Михаил Херасков
Вечност / Вечность
Николай Карамзин
Весело време / Веселый час
Времето / Время
Николай Лвов
Каменовъгленият пожар / На угольный пожар
Николай Поповский
Надпис към портрета на М. В. Ломоносов / Надпись к портрету М. В. Ломоносова
Николай Смирнов
Стихове за живота / Стихи на жизнь
Павел Гагарин
Неман / Неман
Павел Икосов
Похвално писмо за пунша / Письмо похвальное пуншу
Павел Фонвизин
Мадригал / Мадригал
Пьотр Карабанов
Гренадири юнаци / Гренадеры, молодцы
Пьотр Шаликов
Вечерно чувство / Вечернее чувство
Семьон Бобров
Към новото ХІХ столетие / К новостолетию ХІХ
Сергей Марин
Преображенски марш / Преображенский марш
Наролеон и ехото / Бонапарт и эхо
Сергей Тучков
Събра наскоро много книги наш Милон / Недавно наш Милон книг множество собрал
Придворен живот / Придворная жизнь
Феофан Прокопович
Силен е всевярващият в Бога / Кто крепок на Бога уповая
Фьодор Волков
Конника хвалят: младеж хубавец / Всадника хвалят: хорош молодец
Ти минаваш край килията ми, скъпа / Ты проходишь мимо кельи, дорогая
Фьодор Дмитриев-Мамонов
Епистола към красавиците / Эпистола к красавицам
Из повестта на Лафонтен „Любовта на Психея и Купидон” / Из повести Лафонтена „Любовь Псиши и Купидона”
Фьодор Емин
Задача / Задача
Юрий Нелединский-Мелецкий
Милата снощи седеше / Милая вечор сидела
Яков Княжнин
Фризьор-съчинител / Волосочесатель сочинитель
Меркурий и Аполон, прогонени от небесата / Меркурий и Аполлон, согнанные с небес
---------------
http://stihi.ru/2020/02/05/30
Адриан Дубровски
Руският поет и преводач Адриан Дубровски (Адриан Илларионович Дубровский) е роден през 1733 г. в Москва. Учи в академическа славяно-гръко-латинска гимназия (до 1749 г.) и в Петербургския академичен университет (1750-1757 г.). Пише стихове, оди, басни, епиграми, епитафии и гатанки, превежда съчинения на Овидий, Мюре, Оуен, Фенелон и др., превежда и издава трагедията „Заира” на Волтер (1779 г.). Публикува поезия и преводи в сп. „Ежемесячныя сочинения”, най-популярна за времето от личните му творби е поемата „На ослепление страстями” (1757 г.). Бил е преводач към академичната канцелария в Санкт Петербург и към Колегията по външни дела. След 1761 г. живее в Хага и във Виена. Умира към 1785 г.
ГАТАНКИ 1
Не ме създаде на небето господарят,
сред битието от човека съм по-стара.
Макар че нямам тяло, виждат ме добре,
облива любовта ми бедни и царе.
И ту напред се движа, ту назад погасвам,
от мъничка за ден голяма аз пораствам.
Макар очи да нямам, тичам и кръжа,
но никой мен да ме прегърне не можа.
1. Отговор: сянката.
ЗАГАДКИ 1
Не создал тот меня, кто создал всё от века,
Однако бытием я старше человека.
Я всеми видима, хотя не тело я,
К убогим и царям равна любовь моя.
То наперед иду, то назади бываю;
От мала в день один велико возрастаю.
Хоть я без глаз, могу бегущих догонять,
Но только никому меня нельзя обнять.
1756 г.
1. Отгадка: тень.
-----
ГАТАНКИ 2
Аз ни уста, ни гърло, ни език си имам,
но лесно разговарям, често дума взимам.
Принудят ли ме, в миг започвам да крещя,
а щом не ми досаждат, дълго си мълча.
Наистина, не всички мен ме величаят,
но с плахост ме почитат и гласа ми знаят,
на моя глас се подчиняват граф и княз.
А непокорните завчас наказвам аз.
2. Отговор: законът.
ЗАГАДКИ 2
Ни рта, ни языка, ни горла не имею,
Однако говорить без трудности умею.
Но должно принуждать, чтоб на;чал я кричать,
А ежели не так, я стану век молчать.
То правда, что меня все чтут не за велико,
Но голосу дают почтение толико,
Что повинуется ему и князь и граф.
Ослушники его жестокий терпят штраф.
1756 г.
2. Отгадка: закон.
-----
ГАТАНКИ 3
Аз имам много братя, те край мен стоят
и всички са с един и същи занаят.
Аз изтърсак съм, най-големият ми брат
от малкия е осем пъти по-богат.
Безсилен съм, когато сам се преброявам,
но прилепя ли се до брат, аз силен ставам –
добавям повече от девет пъти мощ;
без брат до мен съм празен, нежелан и лош.
Твърдят, че фигурата ми е съвършена,
и без друг брат да я превърнат в нещо ценно
мнозина учени проляха пот и чест,
обаче нищо не успяха и до днес.
3. Отговор: нулата.
* При „най-големият ми брат от малкия е осем пъти по-богат” авторът визира разликата между числата 9 и 1.
* При „добавям повече от девет пъти мощ” авторът визира разликата между числата 10 и 1.
ЗАГАДКИ 3
Есть братьев у меня великое число,
Которые одно имеют ремесло.
На них я не похож, и самый меньший брат
Молодший старшего сильняе в восемь крат.
Я всех бессильнее, когда один счисляюсь,
Но если к одному из братьев прилепляюсь,
Я больше в девять раз прибавлю сил его;
Как братьев нет при мне, не сто;ю ничего.
Фигура, говорят, моя всесовершенна;
Но чтоб была она в другую превращенна,
Ученых многие пот пролили трудов,
Однако не нашли доднесь к тому следов.
1756 г.
3. Отгадка: ноль.
---------------------------------------------
Александър Аблесимов
Руският поет, драматург и сатирик Александър Аблесимов (Александр Онисимович/Анисимович Аблесимов) е роден на 27 август/7 септември 1742 г. в селище в Галическа околия, Костромска губерния. Още в детска възраст (1751 г.) е записан за военна служба и участва в много походи и битки до 1772 г., когато се уволнява като капитан. Първите му публикации са от 1759 г. в сп. „Трудолюбивая Пчела”. Пише стихотворения, елегии, басни, сатирични приказки и комедии. През 1781 г. издава в Москва сатиричното списание „Раскащик забавных басен, служащих к чтению, в скучное время; или когда кому делать нечево”. Автор е на стихосбирката „Сказки” (1769 г.), на музикалните комедии „Мельник – колдун, обманщик и сват” (поставена през 1779 г., първото печатно издание е от 1782 г.) и „Счастье по жребию” (1779 г.), на алегоричния диалог „Странники” (1780 г.), на недостигналите до наши дни комедии „Подьяческая пирушка” (1768 г.), „Поход с непременных квартир” (1787 г.) и др. Умира в началото на 1783 г. в Москва.
ИЗ „МЕЛНИЧАРЯТ – МАГЬОСНИК, ИЗМАМНИК И СВАТ”
(Комична опера в три действия)
Действие първо
Сцената представлява: от едната страна гора, в далечината по хълмовете малки селца, а от другата страна – мелница и до нея каруца с чували. Отпред само дърво.
Явление I
Мелничар (Сам е. Рендосвайки дъска, си тананика песен без думи и без музика, след това говори.): Каква беше тази песен? Да: „Вечер мина, вече полунощ е...” Така... (Започва да пее в същия тон песента, продължавайки работата си.)
Вечер мина, вече полунощ е,
и разсъмване ни чака още...
Какъв дъждец проливен заваля, но бързо спря. (Пее и продължава работата си.)
По зазоряване мълвата мина,
при залеза на светла месечина...
Ама че вятър беше! То, чуй ти, духаше тъй силно, че почти да разруши и моята мелница; като пън бях застанал, да, благодаря! Макар че поразвалих тук малко, съвсем малко, да, свърших работата. (Изравнява дъската.) Е, ще бъде добре, ще стане отново. (Отива към оркестъра.) Смешно е, наистина, как аз си помислих... Казват, че мелница без магьосник не може да има и че всеки мелничар не е обикновен, защото мелничарите се познават с таласъмите, а таласъмите при тях на мелниците като дяволи се въртят... Ха-ха-ха! Какви празни приказки мелят? А аз, струва ми се, сам съм си кореняк мелничар: родих се, израснах и остарях в мелницата, пък нито един таласъм никога в очите не съм виждал. Е, ако трябва да говорим майката-истина, то си е работа на този, който е схватлив и способен да мами – ето го тука цялото магьосничество... Да, нека те си бълнуват, каквото искат, а ние с този занаят си докарваме хлебеца.
Който се в лъжи увлича,
всички циганин наричат,
с циганските си похвати
той магии ще ни прати.
Маговете-мелничари
стари хитрини повтарят.
Към народец ядец мятат,
омагьосват му водата,
в сито се въртят миряни
с мелничарската измама.
И аз, грешният...
ИЗ „МЕЛЬНИК – КОЛДУН, ОБМАНЩИК И СВАТ”
(Комическая опера в трёх действиях)
Действие первое
Театр представляет с одной стороны лес, вдали по холмам малые деревеньки, а с другой стороны – мельницу и при ней телеги с мешками. Напереди ж всего дерево.
Явление I
Мельник (Один. Стругая доску, поёт только тон песни без речей и музыки, потом говорит.): Какая бишь это песня?.. Да: „Как вечор у нас со полуночи...” Так... (Зачинает петь на этот тон песню, продолжая сам свою работу.)
Как вечор у нас со полуночи,
Со полуночи до бела света...
Какой проливной бола пошёл дозжик, да перестал скоро. (Так же поёт и продолжает работу.)
На заре то было да на утренней,
На закате ведь светлого месяца...
Ну уж был ветер! То-то, слышь ты, дул сильно, что чуть бола и мельницу-та мою совсем не спрорушил; в пень бы я стал, да спасибо! хоть исковеркал, да немного; а хоть и немного, да наделал дела. (Приноравливает доску.) Ну, будет ладно, пойдёт опять заново. (Подошёл к оркестру.) Смешно, право, как я вздумаю: говорят, будто мельница без колдуна стоять не может, и уже-де мельник всякой не прост: они-де знаются с домовыми, и домовые-то у них на мельницах, как черти, ворочают... Ха! ха! ха!.. Какой сумбур мелют? А я, кажется, сам коренной мельник: родился, вырос и состарился на мельнице, а ни одного домового сроду в глаза не видывал. А коли молвить матку-правду, то кто смышлён и горазд обманывать, так вот всё и колдовство тут... Да пускай что хотят они, то и бредят, а мы наживаем этим ремеслом себе хлебец.
Кто умеет жить обманом,
Все зовут того цыганом;
А цыганскою ухваткой
Прослывёшь колдун угадкой.
И колдовки-колотовки
Те жа делают уловки.
Много всякого есть сброду:
Наговаривают воду,
Решетом вертят мирянам
И живут таким обманом.
Как и аз грешный!..
---------------------------------------------
Александър Клушин
Руският поет, писател, драматург, публицист, преводач и издател Александър Клушин (Александр Иванович Клушин) е роден през 1763 г. в гр. Ливни, Орловска губерния. Завършил е ливенското окръжно училище (1778 г.), няколко години работи в Орловското наместничество, след което постъпва на военна служба (1780-1786 г.). Публикува литературни творби от 1790 г., като първо издава преведената от него от френски през 1787 г. комедия на Жозеф Патр „Рассудительный дурак, или Англичанин”. Един от основоположниците на руския сантиментализъм, той продължава литературните традиции на Державин и Ломоносов. Заедно с Иван Крилов издава списанията „Зритель” и „Санкт-Петербургский Меркурий”, публикува в литературните издания стихове, сатирични очерци, анекдоти и преводи. Автор е на комедията в стихове „Смех и горе” (1793 г.), на романа „Вертеровы чувствования, или Несчастный М-ль” (1793 г.), на сатиричната поредица „Портреты”, на комедиите „Худо быть близоруким” (1800 г.), „Услужливый” (1801 г.) и др. Получавал е титлите титулярен съветник (1799 г.), инспектор на руските театрални трупи (1800 г.), колежки асессор, придворен съветник (1802 г.). Умира на 11 май 1804 г. в гр. Ревел.
РОЗА
В цветуща младост цвят до цвят
лалета, лилии растат,
до тях е роза горделива.
Осанка дивна извисила,
расте в унила гордост тя,
не пее с другите цветя.
И щом горящото светило
е свод лазурен озарило,
към нея почит съхранило,
листата й да не терзай,
то бисерни лъчи раздава,
но да не я гори внимава.
На красотата чест отдай!
Зефири, тънки любовчии,
в кадрил всецветна свита вият,
пред нея парка веселят,
крила ефирни дружно веят,
че са до нея се гордеят
в притихналия розов свят.
И дълго ли се роза кити?
Едва настъпи вечерта,
а избледня, увяхна тя
от студовете мразовити.
Но пак ще дойде тук денят
и ще се върнеш ти отново;
смъртта студена и сурова
безсилна е да овладей
съдба: умирай и живей!
„Къде си, нежна ти Темира?”
„Хей там!” „Къде?” Безмълвна лира!
Тук само прах, душа я няма.
Тя мъртва е, прахта е само.
Напразно приближавам гроба,
не могат да те възкресят
сълзите-перли, с хладна злоба
безсилни са да те склонят.
О, нека глас съдбовен гневно
разтрогне участта плачевна!
Ще падна аз до теб без страх,
прахта си смесил с твойта прах.
РОЗА
В цветущей юности своей
Среди Тюльпанов и Лилей
Гордяся Роза возрастала.
Осанка горда возвещала
В ее унынии самом
Величье пред другим цветком. –
Когда горящее светило
На свод лазурный восходило,
Почтенье робко к ней хранило;
И чтобы стеблей не помять,
Лучи как бисер рассыпало;
Но к ней касаться не дерзало.
Что редко, должно обожать!
Зефиры, тонки волокиты,
Кадриль из всей составя свиты,
Резвились, прыгали пред ней;
На легких крылиях носяся
И счастием своим гордяся,
В молчаньи удивлялись ей.
Но долго ль процветала Роза?
Едва вечерний час настал,
Бледнел цветок и увядал –
Померк от лютости мороза.
Приидет день весны твоей,
Ты к жизни возвратишься снова;
И смерть угрюма и сурова
Тебя не может поглотить –
Твой рок: и умирать и жить!
Но ты где, нежная Темира?
Где? – там! Где там? – безмолвна лира!
Здесь прах; души твоей в нем нет.
Она мертва, а прах живет.
Напрасно приближаюсь к гробу,
Тебя желая воскресить;
И слезны перлы хладну злобу
Бессильны, слабы умолить.
О, если б глас судьбины гневной
Расторг состав мой, век плачевной!
С восторгом пред тобой бы пал
И тонкий прах с твоим смешал.
1792 г.
---------------------------------------------
Александър Радишчев
Руският поет, писател и мислител Александър Радишчев (Александр Николаевич Радищев) е роден на 20/31 август 1749 г. в с. Верхно Аблязово, Саратовска губерния. Учи в Пажеския корпус в Петербург, завършва право в Лайпцигския университет. Работи като титулярен съветник в Сената на Петербург, в щаба на командващия, в Колегията по търговия и промишленост и като директор на петербургската митница. Член е на Комисията по съставяне на закони при Александър I. Автор е на забележителната ода „Вольность” (1783 г.), на повестта „Житие Ф. В. Ушакова” (1789 г.), на трактата „О человеке, его смертности и бессмертии” и на много философски сочинения като „Офицерские упражнения” и „Дневник одной недели”. В програмната си творба „Путешествие из Петербурга в Москву” (1790 г.) Радишчев развива широк кръг идеи в духа на руското Просвещение, изобразява правдиво и със съчувствие живота на народа, бичува самодържавието и крепостничеството. Книгата е конфискувана от властите и до 1905 г. се разпространява нелегално в ръкописи. През 1790 г. Радишчев е изпратен на каторга в Сибир. След изтърпяването на наказанието, през 1797 г. работи по подготовката на проект за конституция, подготвя проект за юридически реформи в Русия и отново се бори за отмяна на крепостните права. Умира на 12/24 септември 1802 г. в Санкт Петербург, заплашен от нови репресии.
ТИ ПИТАШ: КОЙ СЪМ АЗ
Ти питаш: Кой съм аз? Какво съм? Где отивам?
Аз този, който бях, ще бъда в моя век.
Не съм дърво, ни скот, ни роб, а съм човек!
И път прокарвам там, където дири диви
зоват смелчаци бързи в разкази и в стих,
а в нежните сърца с копнежи страх творих –
в затвор в Илимск отивам.
ТЫ ХОЧЕШЬ ЗНАТЬ: КТО Я
Ты хочешь знать: кто я? что я? куда я еду?
Я тот же, что и был и буду весь мой век.
Не скот, не дерево, не раб, но человек!
Дорогу проложить, где не бывало следу,
Для борзых смельчаков и в прозе и в стихах,
Чувствительным сердцам и истине я в страх
В острог Илимский еду.
-----
МОЛИТВА
Теб, Боже мой, о, людете не те познават –
теб, който всички земни твари възвестяват.
Чуй сетния ми глас: дори да съм сгрешил,
закона Божи търсех, вярващ бях и мил;
без колебание към вечността се взирам;
но ти си ме създал, а не разбирам –
защо ли Бог, в блажените ми дни сиял,
по моя път към вечното ме е терзал...
МОЛИТВА
Тебя, о боже мой, тебя не признавают, –
Тебя, что твари все повсюду возвещают.
Внемли последний глас: я если прегрешил,
Закон я твой искал, в душе тебя любил;
Не колебаяся на вечность я взираю;
Но ты меня родил, и я не понимаю,
Что бог, кем в дни мои блаженства луч сиял,
Когда прервется жизнь, навек меня терзал.
1792 г.
---------------------------------------------
Александър Сумароков
Руският поет и драматург Александър Сумароков (Александр Петрович Сумароков) е роден на 14/25 ноември 1717 г. в Москва. Завършва Сухопътния шляхетски корпус през 1740 г. Сътрудничи на сп. „Ежемесячные сочинения” (1755-1758 г.), издател и редактор е на първото частно списание в Русия – сп. „Трудолюбивая пчела” (1759 г.). От 1756 г. до 1761 г. е директор и главен постановчик на новосъздадения първи постоянен театър. Пише стихове, лирически песни, комедии, пародии, басни и трагедии, известен е като създател на класическия театър в Русия. Заедно с Михаил Ломоносов поставя началото на класицизма в руската литература. В трагедиите си „Хорев” (1747 г.) и „Синав и Трувор” (1750 г.) разглежда проблемите на гражданския дълг. Автор е на над 15 сборника със стихове, над 400 басни, епиграми и епитафии, на 9 трагедии, 12 комедии, 3 оперни либрета и др. Умира на 1/12 октомври 1777 г. в Москва.
ЗА СУЕТАТА НА ЧОВЕКА
Туй суета е,
драги мой брат,
щом си забравил
преходен свят.
Времето идва,
после лети,
то те обгрижва,
но те лъсти.
Радост, забрава,
властният звън,
пищност и слава –
всичко е сън.
Тази камбана
в сетния час
стон ще подхване
с плашещ те глас:
„Смъртни човече,
скромно по път!
Близко е вече
твоята смърт!”
НА СУЕТУ ЧЕЛОВЕКА
Суетен будешь
Ты, человек,
Если забудешь
Краткий свой век.
Время проходит,
Время летит,
Время проводит
Все, что ни льстит.
Счастье, забава,
Светлость корон,
Пышность и слава –
Всё только сон.
Как ударяет
Колокол час,
Он повторяет
Звоном сей глас:
„Смертный, будь ниже
В жизни ты сей;
Стал ты поближе
К смерти своей!”
-----
ЕПИТАФИЯ
О, минувачо! Общ път ни е отреден:
И аз бях като теб; ще станеш като мен.
ЭПИТАФИЯ
Прохожий! Обща всем живущим часть моя:
Что ты, и я то был; ты будешь то, что я.
1755 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Моралът е наука на златния век; политиката е наука на други векове.
* * *
Многословието е присъщо на човешкото скудоумие.
* * *
Отечеството ви дава повече удоволствия, така че вашият дълг да го обичате е по-голям от нашия.
* * *
Всички тези речи и писма, в които има повече думи, отколкото мисли, показват тъпия човек.
* * *
Помни, човеко, че твоят живот е кратък! Отминават чест, богатство и забава, остава едната твоя слава на света.
* * *
Сумароков: Бяхте ли на Парнас?
Ломоносов: Бях, но не видях там вас.
* * *
Възприемането на чужди думи, а особено без да е необходимо, не е обогатяване на езика, а разваляне.
* * *
Остротата на разума не понася обширни обяснения: и за какво е обширността, ако и без нея можеш да се обясниш.
* * *
Морал без политика е безполезен, политика без морал е безславна.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Мораль есть наука златого века; политика есть наука протчих веков.
* * *
Многоречие свойственно человеческому скудоумию.
* * *
Отечество даёт утехи больше вам, так долг любить его вам больше, нежель нам.
* * *
Все те речи и письма, в которых больше слов, нежели мыслей, показывают человека тупова.
* * *
Воспоминай, о человек, что твой недолог век! Минётся честь, богатство и забава, останется одна твоя на свете слава.
* * *
Сумароков: Ходили ль на Парнас?
Ломоносов: Ходил, да не видал там вас.
* * *
Восприятие чужих слов, а особливо без необходимости, есть не обогащение, но порча языка.
* * *
Острота разума обширных изъяснений не терпит: да и на что обширность, ежели без нея изъясниться удобно.
* * *
Мораль без политики бесполезна, политика без морали бесславна.
---------------------------------------------
Алексей Ржевский
Руският поет и драматург Алексей Ржевски (Алексей Андреевич Ржевский) е роден на 19 февруари/2 март 1737 г. Депутат (1767 г.), вице-директор на Петербургската академия на науките (1771-1773 г.), сенатор (1783 г.), президент на Медицинската колегия (1775-1785 г.), съдия (1794 г.), действителен таен съветник (1797 г.). Работи по създаването на речник на руския език и на руска енциклопедия. Пише лирични стихове, елегии, басни, притчи, сонети и трагедии. Публикува в издания като „Трудолюбивая пчела”, „Ежемесячные сочинения”, „Свободные часы”, „Полезное увеселение” и др. Автор е на драмите „Подложный Смердий” (1756 г.) и „Смердий и Прелеста” (1769 г.). Умира на 23 април/5 май 1804 г. в Петербург.
ОДА, НАПРАВЕНА ОТ ЕДНОСРИЧНИ ДУМИ
Щом в твой мил взор се влях,
страх спи зад дух и страст;
без сън аз прах съм плах,
а ти над мен си власт.
Уж спя, а ти си там,
знам – лик в дух спящ от глад.
О, мил и драг мой блян!
Свят с плам си в мой благ свят!
Той грей, а аз съм в срив,
взрив див съм, ти туй знай.
Аз час по час съм жив,
днес приз с дъх мил ми дай.
ОДА, СОБРАННАЯ ИЗ ОДНОСЛОЖНЫХ СЛОВ
Как я стал знать взор твой,
С тех пор мой дух рвет страсть;
С тех пор весь сгиб сон мой;
Стал знать с тех пор я власть.
Хоть сплю, твой взор зрю в сне,
И в сне он дух мой рвет;
О коль, ах, мил он мне!
Но что мне в том, мой свет?
Он мил, но я лишь рвусь:
Как рвусь я, ты то знай.
Всяк час я мил быть тщусь;
Ты ж мне хоть вздох в мзду дай.
-----
ЧЕТИРИМА, ВЛЮБЕНИ В ЕДНА ДЕВИЦА
Как! Четирима, влюбени в една девица?
Не ми се вярва. Как ли ще я кандърдисат?
Да, и с какво ли мислят да я прелъстят?
Единият от тях бърбори глуповат,
с гримаси и въздишки вторият криви се,
а третият подрънква с лира шум без смисъл,
четвъртият уж с красота й налетя...
Какво накрая? Никого не люби тя.
ЧЕТВЕРО В ОДНУ КРАСАВИЦУ ВЛЮБИЛИСЬ
Как! Четверо в одну красавицу влюбились?
Я верить не хочу; иль, знать, они взбесились.
Да чем и думают они её прельщать?
Один, вертяся, вздор старается болтать;
Другой ужимками и вздохами пред нею;
А третий лирою несмысленной своею;
Четвертый красотой, не стоя ничего;
Да что же наконец? – не любит никого.
1761 г.
---------------------------------------------
Андрей Нартов
Руският писател, поет, преводач и държавен деятел Андрей Андреевич Нартов е роден на 25 ноември/6 декември 1737 г. в Санкт Петербург. Бил е действителен таен съветник, основател, секретар и президент на Свободното икономическо общество. До нас са достигнали съчиненията му „Похвала Петербургу” (1756 г.), „Молитва” (1760 г.), „Ода на восшествие на престол императрицы Екатерины II” (1762 г.), „Эпистола к верным сынам отечества” (1762 г.), „Речь в чрезвычайном собрании вольного экономического общества” (1797 г.), „Речь в Императорской Академии Наук” (1804 г.), „Рассказы о Петре Великом” (по авторски ръкописи), „О посеве леса” (1765 г.) и др. Умира на 2/14 април 1813 г. в Санкт Петербург.
МОЛИТВА
Където поглед да обърна,
всеобща гибел предстои,
в тъмата враговете зървам
и злост отвсякъде струи.
Злодеите към мен се хвърлят
по всяко време и надлъж
разтварят свойто хищно гърло
да ме погълнат изведнъж.
Вратите смъртни зейват жадно,
строят натам пълчища път,
за да разкъсат безпощадно,
невинния агнец следят.
О, смъртни ние, тъй нещастни,
че в свят нещастен се множим!
В беди безбройни сме подвластни,
сред тях живота си градим.
Затуй ли тук сме се родили –
да се погубваме вовек?
Затуй ли Бог ни вдъхна сили –
да умъртвяваме човек?
Не за това, а за блаженство,
да бъдем знатни в златен свят,
с любов да търсим съвършенство,
да носим бреме брат до брат.
О, Боже, земен всесъздател,
врага в забрава потопи,
ти, на безброй блага подател,
окови зверски разчупи.
Сломи тез шии горделиви,
закриляй своите деца;
ти можеш сълзи справедливи
да зърнеш в техните сърца.
МОЛИТВА
Куда мой взор ни обращаю,
Везде погибель предстоит,
И тьмы врагов я обретаю,
Их злость отвсюду мне грозит.
Уже злодеи мя карают
Отмщением на всякий час
И хищный зев свой разверзают,
Чтоб поглотить в единый раз.
Отверзлись смертные мне двери,
В которы мя враги ведут
И растерзать, как люты звери,
Незлобивого агнца ждут.
О коль мы смертные несчастны,
На свете обитая сем!
Несчисленным бедам подвластны
И в них почти всю жизнь ведем.
На то ли мы на свет родились,
Чтоб нам друг друга погублять?
И с тем ли мы производились,
Чтоб человека умерщвлять?
Не с тем; но быть чтобы в блаженстве
И век златой меж нами весть,
Любовь имети в совершенстве,
Несчастно бремя вкупе несть.
О Боже, твари всей создатель,
Избавь меня от сих врагов:
Ты благ несчетных нам податель,
Злодейских мя лиши оков.
Сотри их выи горделивы
И будь защитником в бедах;
Коль слезы бедных справедливы,
Ты можешь зреть то в их сердцах.
1760 г.
---------------------------------------------
Анна Бунина
Руската поетеса, писателка и преводачка Ана Бунина (Анна Петровна Бунина) е родена на 7/18 януари 1774 г. в с. Урусово, Рязанска губерния. Произхожда от старинен дворянски род. Пише стихове от 13-годишна, първата й публикувана творба е прозаичната миниатюра „Любовь” в сп. „Иппокрен” (1799 г.), а първото й стихотворение е отпечатано през 1806 г. От 1802 г. живее в Санкт Петербург, самообразова се, учи френски, немски и английски език, математика и руска словесност. Първата й стихосбирка „Неопытная муза” (1809 г.) има голям успех сред интелигенцията и дворянството; през следващите години пише нови книги, издава сборника с проза „Сельские вечера” (1811 г.), превежда от френски поезия и драматургия. От 1815 до 1817 г. живее в Англия, след връщането си се установява в Москва. Руската академия на науките издава три тома с нейни творби (1819-1821 г.). Наричат я руската Сафо. Умира на 4/16 декември 1829 г. в с. Денисовка, Рязанска губерния.
ОБЕЩАНИЕ КЪМ СТРАДАЩИЯ ОТ БЕЗСЪНИЕ
Той:
– Аз цяла нощ не спя – измъчвам се, въздишам...
Аз:
– Заспивай, не унивай! Аз поема пиша.
ОБЕЩАНИЕ СТРАЖДУЩЕМУ БЕССОННИЦЕЮ
Он
Я ночи все не сплю, – томлюсь, – изнемогаю.
Я
Уснёшь, – не унывай! Поэму я слагаю.
1812 г.
-----
МИНУВАЧ И ГОСПОДАРСКИ СЛУГА
Басня
Минава пътник край палат на властник тук
и вижда, че слуга мете на двора вяло,
от стълбището чисти след това боклук,
ала започва не от горното стъпало,
а от стъпалото най-ниско.
Мете слугата поривист,
боклука към район преметен плиска,
доскоро чист.
Слугата наш доволно крета:
„Без две, без две... – мърмори. – Да!”,
и се захваща смело с трето.
Помете, ето – спорно чисти по реда;
назад поглежда – ах, беда!
Уж чисти бяха двете, а е безобразно.
„Ех! Колко метенето е било напразно! –
нарежда той. – Цял час превивам гръб и как
метлата ми не се зачита,
боклука някой сее пак!”
Отново тръгна по следите
повторно метеното да мете.
Прашинките изчезнаха и те,
но дълго тази чистота не удурдиса,
стъпало вдън
от горното стъпало замърси се.
Слугата-пън
бе морен и угрижен,
десетки пъти качвал-слизал.
„Глупак! Глупак! –
се чува глас. – Ти не метеш тъй, както трябва!
Метеш ненужно пак!
Щом иска нейде някоя управа
да спре безумния кошмар,
ще зашлеви на нисшите шамар –
пазачи, портиери, писари са първи,
след туй чиновниците дребни пърхат
и секретарите, аз знам,
а съдиите кой ще съди там:
кога в съда ще спрат порядките проклети?
Как съдия да укротиш,
дори чиновника да изгориш,
ще грабят съдии рушвети...”
ПРОХОЖИЙ И ГОСПОДСКИЙ СЛУГА
Басня
Шел некто близ палат через господский двор,
И видит, что слуга метет в том доме сени.
Подмел – и с лестницы потом счищать стал сор,
Но только принялся не с верхней он ступени,
А с той,
Которая всех ниже.
Чиста ступень – слуга с метлой
На ту, которая к сметенной ближе:
И та чиста.
Слуга мой начал улыбаться:
„Без двух, без двух”, – кричит спроста –
И ну за третью приниматься.
Подмел и ту – еще убавилось труда:
Глядь вниз – нежданная беда!
Уж чистых двух опять не видно из-под сора.
„Эх! сколько всякого накидано здесь вздора! –
Слуга сквозь зуб ворчит. – Гну спину целый час
А не спорится и с трудами,
Как будто сеют на заказ”.
Пошел бедняк обратными следами
Метеное вторично подметать.
Вот вподлинну пылинки не видать,
Но только чистота не долго та продлилась,
И нижняя ступень
Опять от верхней засорилась.
Слуга стал в пень,
Устанешь поневоле,
Раз десять вниз сошел иль боле.
„Дурак! Дурак! –
Прохожий закричал тут, выйдя из терпенья. –
Да ты метешь не так.
Ну если бы какого где правленья
Желая плутни истребить,
Кто начал наперед меньших тузить:
Сперва бы сторожа, привратных и копистов,
Потом подьячий род, канцеляристов,
Потом секретарей,
А там-то бы взялся и за судей:
То скоро ли бы он завел в судах порядки?
Судью подьячим не уймешь,
Подьячего хоть в трут сожжешь,
Судья все станет грабить взятки”.
---------------------------------------------
Анна Жукова
Руската поетеса и писателка Анна Сергеевна Жукова/ Бутурлина е родена през първата половина на ХVІІІ в. (няма сведения кога и къде). Творец от екатерининския период, тя е една от първите жени-литератори в Русия. Нейни стихове като „Чувства матери”, „Супругу моему, с коим я в разлуке”, „Чувства о Творце”, „Зимние явления” и творбата й в проза „Любовь” са печатани през 1799 г. в сп. „Ипокрена, или Утехи любословия”. Творбите й са сантиментални, пише т.нар. женска поезия, до голяма степен дилетантска. Умира към края на 1799 г.
ЗИМНИ ЯВЛЕНИЯ
Снежинките сребристи
под облака вървят;
замръзват струйки чисти
и птичките мълчат.
Прекрасна Филомела
сред мраз се скри от нас;
и бял покров-дантела
застла като атлаз.
В студа кръвта изстива,
цветя стъкло браздят.
Къде си, роза мила?
Уби те този хлад!
Вилнее вятър силен,
виелица фучи,
сърца по път се свиват –
не виждат дом очи.
С конете изморени
каретата лежи;
с беди са обкръжени,
нощта страха множи.
Далечен огън зрее –
надежда ги крепи,
че скоро ще ги сгрее
и всеки в дом ще спи.
Път труден продължават
сред снежния простор;
и ето, доближават
до дом и влизат в двор.
Край маса се облягат,
с чорбица се гостят;
а после всички лягат
спокойно да поспят.
* Филомела – персонаж от древногръцката митология, красавица, сестра на жената на Терей Прокна.
ЗИМНИЕ ЯВЛЕНИЯ
Уже снега пушисты
Вниз облаком идут;
Замёрзли струйки чисты,
И птички не поют.
Прелестна Филомела
Сокрылася от нас;
И землю риза бела
Устлала, как атлас.
Кровь стынет от мороза,
На стёклах зрим цветы;
Где, где? о мила роза! –
Убита хладом ты.
Ветр сильный в роще воет,
Метелью тмится свет,
В дорожных сердце ноет:
В виду жилища нет.
С усталыми конями
Все и;дут при возах;
Окружены бедами, –
Мрак ночи множит страх.
Вдали огонь светлеет,
Надежду им даёт,
Что скоро их согреет,
К ночлегу приведёт.
Путь трудный продолжают
Меж рыхлых, снежных гор;
Жилища достигают
И въехали на двор.
Кругом стола садятся
Горячи щи хлебать;
На лавках все ложатся
В тепле спокойно спать.
1799 г.
---------------------------------------------
Антиох Кантемир
Руският поет Антиох Кантемир (княз Антиох Дмитриевич Кантемир) е роден на 10/21 септември 1708 г. в Константинопол, Османската империя. Получава добро домашно образование, допълнено с обучение в училищата към Гръко-славянската академия и Академията на науките. През 1727 г. публикува книга с псалми на църковнославянски език. Превежда поезия от френски език. Става популярен със своите сатирични творби, сред които „На хулящих учение” (1729 г.). От 1732 до 1738 г. е посланик на Русия в Англия и във Франция. Творчеството му има важна роля за развитието на руския литературен език. Умира на 31 март/11 април 1744 г. в Париж. През 1762 г. излиза книгата с негови творби „Кантемир А. Д. Сатиры и другие стихотворческие сочинения”.
НА БРУТ
Ти, Бруте, умен си, когато умно сториш,
но също, Бруте, глупав си. Как тъй и двете?
Добре, ще кажа, не е трудно да се сетя:
ти умно си мълчиш, а глупаво говориш.
НА БРУТА
Умен ты, Бруте, порук тому счесть устанешь;
Да и ты же, Бруте, глуп. Как то может статься?
Изрядно, и, как я мню, могу догадаться:
Умен ты молча; а глуп, как говорить станешь.
-----
ЗА КАПРИЗНИЯ ЕРГЕН
Ти твърде си капризен, друже мой Ераздо.
Девойките ни всички търсят те нахално,
а ти, набръчкан стар ерген, избираш жално:
таз дърта е, таз глупава, от род безславен,
таз грозничка е, бедна, таз е с лоши нрави –
негодни са за теб. Капризен си напразно.
О ПРИХОТЛИВОМ ЖЕНИХЕ
Гораздо прихотлив ты, дружок мой Эраздо.
Все девки наши за тя сватались бесстудно,
А ты сед и неженат: выбрать было трудно.
Та стара, та неумна, та рода не славна,
Та не красна, та гола, та не добронравна;
Все негодны. Прихотлив ты, друг мой, гораздо.
---------------------------------------------
Василий Капнист
Руският поет и драматург Василий Капнист (Василий Васильевич Капнист) е роден на 12/23 февруари 1758 г. в имение в с. Велика Обуховка, Полтавска област. Получава добро домашно образование, от малък научава френски и немски език. Завършва Военно училище към Измайловския полк (1775 г.). Първата му литературна публикация е от 1774 г., става известен с одата „Сатира первая” (1780 г.). Публикува поезия в списания и алманаси като „Новые ежемесячные сочинения”, „Московский журнал”, „Аониди” и др. Автор е на критикуващите крепостничеството „Ода на рабство” (1783 г., издадена през 1806 г.) и „Ода на истребление в России звания раба” (1786 г.), на стихосбирката с оригиналното заглавие „Капниста я прочел и сердцем сокрушился. Зачем читать учился” (1796 г.), сатиричната комедия „Ябеда” (1798 г.) и др. Предводител е на дворянството в Мирогородски район и в Киевска губерния, член е Руската академия (1785 г.). Умира на 28 октомври/9 ноември 1823 г. в с. Кибинци, Полтавска област.
СИЛУЕТ
В сърцето ми си с образ ясен,
а сянката си ми дариш!
Нима жарта на обич страстна
ти с дружба искаш да смениш?
Но как сърцето да отмине
стреличките на любовта?
Та само смърт неутолима
би спряла огъня в кръвта.
Вземи обратно дар напразен!
Не, остави го, остави!
И в участ горестна да пазим
щастлив момент ме застави.
С надежда сладка да се блазня,
опит от милите черти,
тъй както сянка в тях се пази,
любовна сянка пазиш ти.
СИЛУЭТ
Твой образ в сердце врезан ясно,
На что ж мне тень его даришь?
На то ль, что жар любови страстной
Ты дружбой заменить велишь?
Но льзя ль веленью покориться:
Из сердца рвать стрелу любви?
Лишь смертью может потушиться
Текущий с жизнью огнь в крови.
Возьми ж обратно дар напрасный, –
Ах! нет: оставь его, оставь.
В судьбине горестной, злосчастной
Еще быть счастливым заставь:
Позволь надеждой сладкой льстится,
Смотря на милые черты,
Что, как твоя в них тень хранится,
Хоть тень любви хранишь и ты.
---------------------------------------------
Василий Майков
Руският поет и драматург Василий Иванович Майков е роден през 1728 г. в гр. Ярославл. Има домашно образование. Бил е гвардейски капитан, сътрудник на генерал-губернатора на Москва, участник в комисия по съставянето на нов държавен кодекс и прокурор във Военната колегия. Сътрудничи на списанията „Полезное увеселение”, „Свободные часы”, „Трутень” и др. Пише оди, сатирични поеми, басни, приказки, лирични стихове и пиеси, комични опери и пасторални драми. Сред най-талантливите му творби са поемите „Игрок ломбера” (1762 г.) и „Елисей, или Раздраженный Вакх” (1771 г.), „Нравоучительные басни и сказки” (1763-1767 г.), героичните трагедии „Агриопа” (1775 г.) и „Фемист и Йеронима” (1775 г.), пастирската музикална трагикомедия „Деревенский праздник, или Увенчанная добродетель” (1777 г.) и др. Умира на 17/28 юни 1778 г. в Москва.
ПЧЕЛА И ЗМИЯ
Преди да дойде там прохладната Аврора,
в зефира да разлее своя аромат
и да роси косите на любима флора,
пчелата от цветчета пие дивен слад;
тогава при цветята идва и змията,
езика си към соковете цветни мята;
което в мед превръща жило на пчела,
в езика на змията е отрова зла.
В таз басня кратка скука няма да се случи,
разкрих, че писаното на различно учи:
за някой книгите полезни са води,
за друг са същите писания вреди,
с които себе си и всички други мъчи.
* Аврора – древноримска богиня на зората.
ПЧЕЛА И ЗМЕЯ
Перед пришествием прохладныя Авроры
Зефир свой аромат на воздух разольет
И оросит власы возлюбленныя Флоры;
Тогда Пчела с цветов сладчайши соки пьет;
Тогда же и Змея цветочки посещает
И соки, как Пчела, на жало истощает,
Которы станут мед на жале у Пчелы,
А у Змеи они ж вредительны и злы.
Баснь эта коротка, читателям не скучит;
Я в ней сказал, что нас писанье разно учит:
С которых книг один полезное сберет,
Другой с того ж письма сбирает только вред,
Которым после он себя и прочих мучит.
Между 1763 и 1767 г.
-----
БЕ ПЕТЪР ЛЕКАР
Бе Петър лекар пъргав и злотворно твърд:
той много хора излекувал бе до смърт.
Ако и поп той бе, и здравето държеше,
на този пост да погребе мнозина щеше.
Слухът за лекаря безчест набъбна днес:
разнесе се навсякъде в града ни вест,
че от лекуването му умират бурно.
Така от Хипократ в палач се той превърна!
ПЁТР, БУДУЧИ ВРАЧОМ
Пётр, будучи врачом, зла много приключил:
Он множество людей до смерти залечил.
Когда ж он будет поп, себя он не уронит
И в сем чину людей не меньше похоронит.
То предвещание немедленно сбылось:
Сегодня в городе повсюду разнеслось,
Что от лечбы его большая людям трата.
Итак, он сделался палач из Гиппократа!
1772 г.
---------------------------------------------
Василий Петров
Руският поет и преводач Василий Петров (Василий Петрович Поспелов/Петров) е роден през 1736 г. в Москва. Завършва Московската славяно-гръко-латинска академия (1752-1760 г.), а от 1761 г. е преподавател по синтаксис, поезия и риторика в академията. Публикува в списания като „Доброе намерение”, „Адская почта”, „Смесь”, „Ни то ни сио”, „Собр. новости”, „Академические известия” и др. От 1768 г. е преводач към кабинета на императрица Екатерина Велика. Превежда и издава поемата „Изгубеният рай” на Джон Милтън (1772 г.) и поемата „Енеида” на Вергилий (1780 г.). Автор е на книги с оди и сатири като „Ода на карусель” (1766 г.), „Приключения Густава III, короля шведского” (1788 г.), „На торжество мира” (1793 г.), „На присоединение польских областей к России” (1793 г.) и др. Умира на 4/16 декември 1799 г. в с. Троицко, Орловска губерния. Пълни събрани съчинения на творчеството му са издадени през 1809 г.
СМЪРТТА НА МОЯ СИН
Теб няма те, детенце светло!
Затвори ти очи вовек
и падна – тъжна, жална гледка,
о, люта скръб за мил човек!
Страдалец, не заслужил мъки,
горчива чаша ти отпи,
сред хората бе ангел тука,
с какво небето оскърби?
Не ти, не ти, баща ти грешен
съдбата с болка призова.
За него ти утеха беше,
да те оплаква след това.
Очите ми – в сълзи заляти,
гърдите ми са стон един.
Опечален съм безвъзвратно
за Николайчо, моя син.
Душа велика в тяло малко,
о, люта скръб те сполетя,
ти битка води с нея, жалко,
към теб жестока беше тя!
Търпеше мъжки, без въздишки,
в сърцето болката да спре.
Стар татко, от сина учи се
мъжът как трябва да умре.
Ти мъдреците изостави,
забрави слава, книги, реч.
Синът ти вкъщи се изправи,
израсна младенец мъдрец.
Чети го и си спомняй вечно
как той живя и как умря:
в живота за покой далечен
от теб и от смъртта узря.
Вземи от неговия огън:
в сърцето мъка заключи,
живей живот правдив, беззлобен,
без страхове склопи очи.
О, ангел, същество ефирно,
предтеча мой за онзи свят!
Вървя натам, където мирно
очите ти пред мен блестят.
Отново ти към мен се взираш,
към одъра сломен склонен!
Ръцете си към мен простираш,
за да прегърнеш топло мен!
Вървя след смъртната разлъка
по твойте паметни следи
към свят, където няма мъки,
печали, страхове, беди.
Ще грее райската градина
с разходки, разговор, игри;
ще бъда пак до тебе, сине!
Ще бъдем весели, добри.
След радостта ще идва радост,
след зов на лира – следващ зов,
и сладост ще оплита в сладост
на чувствата възторгът нов!
Но как? Аз грешен, ти невинен,
аз вихър, ти дълбок покой,
аз буен, ангел мил ти, сине –
дали е твоят рай и мой?
Макар към кръговете звездни
да търся вечен отдих аз,
боя се, че бездънни бездни
ще се препречат между нас.
Сред цветните поля да бъдеш,
дете, Творецът наш реши,
оттам в живота ни отвъден
с усмивка татко утеши.
С усмивка слънчева, с която
преди го утешава ти;
облечен със зората златна,
синовния си лъч прати.
Обливай ме със светлината,
о, моя кръв! И с порив нов
сърцето ми, от родство сгрято,
ще топли нашата любов!
Когато твърдини защитни
семейна обич призове,
ще осветят в Едем вратите
за мен добрите синове.
Но докато пълзя аз нине
болнаво в тленни телеса,
с покрова си ме милвай, сине,
от светещите небеса.
Ти, ангел благ, ще се изправиш,
бъди ми страж сред моя здрач.
За мен ти всичко ще направиш,
на моята душа водач.
Ти знаеш, в тленните талази
желанието земно ври:
небето свети ти, да пазиш
мен, майка, братя и сестри.
СМЕРТЬ МОЕГО СЫНА
Так нет тебя, дитя любезно!
Сомкнул ты очи навсегда
И лег, всем зрелище преслезно,
О, скорбь! о, лютая беда!
Страдалец, мук не заслуживший,
За что ты горьку чашу пил?
Меж человеков ангел живший,
Чем тако небо оскорбил?
Не ты, не ты, отец твой грешен,
Отец несносен твой судьбе.
Затем он был тобой потешен,
Чтоб после плакал о тебе.
Я плачу, глаз не осушая,
И стоном надрываю грудь.
И льзя ль, себя не сокрушая,
Николеньку воспомянуть?
Душа велика в теле малом,
О, как он люту скорбь сносил,
И коим огражден забралом,
Явил в борьбе с ней столько сил?
Не вышла вздоха ни едина,
Боль тщился в сердце запереть.
Седый отец! учись у сына,
Как должно мужу умереть.
Расстанься мудрых ты с собором;
Оставь все книги наконец.
В дому твоем, твоим под взором,
Взрастал безграмотный мудрец.
Читай его, и помни вечно,
Как умер он, и как он жил:
Он жизнию своей, конечно,
Тебя и смертью одолжил.
Учися быть ему подобен:
Печаль внутрь сердца ты запри;
Живи, как он, правдив, незлобен;
Как он, нетрепетно умри.
О ангел, существо бесплотно,
Предтеча мой во оный свет!
Иду туда, иду охотно,
Куда меня твой взгляд зовет.
Ах!.. ты еще ко мне взираешь,
В мой одр твой тихий ход клоня!
Ко мне ты руки простираешь,
Объяти силишься меня!
Иду, от смертных устранюся;
Теку с поспешностью в твой след:
Да там с тобой соединюся,
Где нет печалей, страхов, бед.
Мы станем тамо наедине
Беседовать, в садах гулять;
Я буду там тебя, мой сыне!
А ты меня увеселять.
За радостию пойдет радость,
За лирным шумом – новый шум;
Со сладостью сплетется сладость:
Плененья чувств, восторги дум!
Но как?.. я грешен, ты невинен;
Я вихрь, ты сладка тишина;
Я буй, ты ангел благочинен –
Часть наша будет ли равна?
Хотя всем милы круги звездны,
И я достигнуть в оны льщусь,
Но, меж тобой и мною бездны
Чтобы не пролегли, страшусь.
Ты будешь в цветоносном поле,
Во недрах самого творца;
Взгляни, дитя, ко мне оттоле,
Утешь улыбкою отца.
Утешь его улыбкой тою,
Какой ты тешил здесь его;
Зарею облачен златою
Кинь нань луч блеска твоего.
Ты рад меня одеть всем светом;
Ты рад, моя о иста кровь!
Так в сердце, от родства согретом,
Найду и тамо я любовь!
Когда все ставят твердь защиты
В героях из своей семьи,
И мне врата в Эдем открыты:
Там блещут сынове мои.
Но я доколе пресмыкаюсь,
Болезнен, в бренном телеси,
Покровом я твоим ласкаюсь:
Сияй мне, сыне, с небеси.
Ты благ, ты ангелом быть стоишь,
Будь страж, хранитель буди мой.
Ты всё во благо мне устроишь,
Души и сердца вождь прямой.
Ты знаешь, в чем моя потреба,
Куда желанье я простер:
Тебе блюсти дано от неба
Меня, мать, братьев и сестер.
1795 г.
---------------------------------------------
Василий Попугаев
Руският поет, писател, преводач и просветител Василий Попугаев (Василий Васильевич Попугаев) е роден през 1778 г. (по други данни през 1779 г.) в Санкт Петербург. Завършва гимназията към Академията на науките (1797 г.). Работи като учител по руски език и литература, служител в петербургско цензурно ведомство, помощник-редактор на втората руска енциклопедия, началник на архивна комисия, член на законодателна комисия, преводач и др. Притежава енциклопедични познания в областта на философията, юриспруденцията и лингвистиката. Знае няколко европейски и древни езици, превежда от френски, немски, италиански и латински произведения на редица европейски просветители. Публикува поезия и проза в списания като „Свиток муз”, „Любитель словесности”, „Вестник Европы”, „Периодическое издание Вольного общества”, „Талия” и др. Един от деятелите е на Свободното общество на любителите на словесността, науката и изкуствата (1802-1807 г.). Автор е на сантименталната повест „Аптекарский остров, или Бедствия любви” (1800 г.), стихосбирката „Минуты муз” (1801 г.), съчиненията „Опыт о влиянии просвещения на правление и законы” и „О твердости законов” (1802 г.), политическия трактат „О благоденствии народных обществ” (1807 г.) и др. В публицистичните си произведения се застъпва срещу робството и в защита на принципа за неприкосновеност на личността и равенство на всички през законите. Основната част от творчеството му не е публикувана. Умира през 1816 г. в Твер.
КЪМ СПОКОЙСТВИЕТО
Где ти, блаженство небесно, живееш,
где съществуваш, душевен покой?
Там ли – в пространства безкрайни се рееш,
там ли – кръжиш сред планети безброй?
Тук теб те няма, призрак всевластен,
ти непознат си на земните дни;
в мрачно море от вълнения, в страсти
смъртния бият го бурни вълни,
вижда, че лъч на надежда блести,
вижда, но стене и гине в беди.
К СПОКОЙСТВИЮ
Где ты, блаженство небес, обитаешь,
Где существуешь, душевный покой?
Там ли – в пространствах безмерных эфира,
Там ли – в круженьи несчетных планет?
Здесь тебя нету, жизни призрак,
Ты не известен живущим земли;
В море волненья, в море страстей,
Смертный биется в бурных волнах,
Видит надежды мерцающий луч,
Видит, и стонет, и гибнет в бедах.
1804 г.
-----
КЪМ СЛАВЕЯ
(Подражание по английски)
Певец на негата, мил, хармоничен, звънък,
мелодията на небето продължи!
Когато в заник на пламтящата Аврора
величествено приближи нощта –
от върхове планински и гори заспали
простира към полята скръбен чер воал, –
обичам блясъците златни на луната,
обичам да блуждая в тези долини!
Дали възпират ме небесните ти трели
с възторг да проследя променливия тон,
когато мрачна нощ, дошла в покрайнините,
от гробовете сенки тъжни отзове.
Където щастие и вечно лято има,
от тез места зефира пролетен поел,
през студ от топлина живителна прогонен,
пристигаш с аромат на рози и роса.
О, как плачевни, смръщени земите бяха
без своя възродителен унил певец!
Син на прекрасните меланхолични песни,
обичащ горски здрач и гъсти дървеса,
обичащ да въздиша там уединено,
да пее сладко за блестящата луна,
небесната си песен продължи, певецо,
зефира оживявай с нежния си стон
и нека жалбите ти, мъките сърдечни,
в симпатия преляли, с радост ме дарят;
в покой среднощен отгласите ти небесни
въображение сред сенки да зоват
към нас, които вечен мраз ни раздели,
и удоволствия и мамещи надежди
усойницата люта сред цветята скри.
Възпоменанието прелестта възражда
на страстните усмивки, речи и сълзи,
сърцето някога невинно прелъстили.
(Ах, то сълзи сърцето лее и сега!)
Пулсиращата китка ясно си представя
на сцени минали забравени цветя,
и страстната любов, от времето приспана,
с колчан и лък насочва към гръдта стрела!
Към уморените миражи на мечтите
унилост сладка кротката ти песен лей,
тъй удивителна, препълнена с възхита,
каквато не съзира в радости умът!
Окриляй ни с небесния си глас, певецо,
за чувства сладостен и на невинност скъп.
К СОЛОВЬЮ
(Подражание английскому)
Певец унылости, согласный, милый, звонкий,
Продли еще, продли мелодию небес!
Когда, сквозь заревом пылающу Аврору,
Величественно ночь к нам правит свой полет –
С вершин высоких гор и из лесов дремучих
Простерть свой на луга печальный, черный флер, –
Люблю златым луны сияньем восхищаться,
Люблю в долинах сих спокойных я блуждать!
Твоя небесна трель меня остановляет,
В восторге я внемлю твой переменный тон,
Покуда мрачна ночь в окрестностях долины
Не иззовет теней печальных из гробов.
Где лето вечное и счастье обитают,
С тех мест ты к нам весной с зефирами летишь
И с хладом, прогнанным живящей теплотою,
Курения цветов и росу к нам несешь.
О, сколь места сии плачевны, томны были,
Когда отсутствовал унылый их певец!
Сын меланхолии, прелестной мелодии,
Любящий мрак лесов, ветвистых тень дерев,
Любящий воздыхать в одном уединеньи
И при сиянии луны толь сладко петь,
Продли небесну песнь, продли, певец бесценный,
Пусть зефир раздает здесь твой унылый стон,
Пусть жалобы твои, мучения сердечны
Симпатией своей отраду мне дадут;
При тишине ночной небесны отголоски,
В воображении к нам тени тех зовут,
Нас коих вечное расстание лишило,
Те удовольствия, обманчивы надежды,
Ехидну лютую скрывавшие в цветах.
Воспоминание всю прелесть возрождает
Улыбок страстных тех, тех слез и тех речей,
Что сердце некогда невинно обольстили.
(Ах! сердце оное и ныне слезы льет!)
Его живая кисть столь ясно представляет
Цветы прошедших сцен, о коих я забыл,
И страстная любовь, от время усыпленна,
Берется – грудь разить – за лук и за колчан!
На томны оные мечты воображенья
Унылость сладкую твою песнь кротка льет,
Столь утешительну, столь полну восхищенья,
Каковой в радостях, в забавах ум не зрит!
Продли еще, продли, певец, свой глас небесный,
Он сладостен для чувств, невинности он мил.
1803 г.
---------------------------------------------
Василий Пушкин
Руският поет и преводач Василий Пушкин (Василий Львович Пушкин) е роден на 8/20 май 1766 г. в Москва. Той е чичо на руския поет Александър Сергеевич Пушкин и е негов наставник в поетичните му занимания. До 1797 г. служи в армията. Първото му отпечатано стихотворение е в сп. „Санкт-Петербургский Меркурий” през 1793 г. Публикува поезия в издания като „Аониды”, „Вестник Европы”, „Литературная Газета”, „Северный Меркурий”, „Галатея”, „Приятное и полезное препровождение времени”, „Труды Общества любителей российской словесности”, „Дамский журнал”, „Российский музеум” и др. Превежда творби на Лафонтен, Флориан, Хораций, Волтер, Арно, Катул, Петрарка и др. Член е на литературното общество „Арзамас” (1816 г.). Пише стихотворения, поеми, басни, епиграми и подражания. Автор е на сатирите „Два послания Василия Пушкина” (1811 г.), „Опасный сосед” (1811 г., публикация през 1855 г.), поетичния сборник „Стихотворения” (1822 г.), героико-комичната поема „Капитан Храбров” (1829 г.) и др. Умира на 1/13 септември 1830 г. в Москва.
ГЪЛЪБИЦАТА
Макар да имат ястребите страшна сила –
сред храст шептеше гълъбицата унило, –
съдбата с благодарност славя, почит ней,
че тя не ме е хищен ястреб сътворила.
Ах, по-добре да бъда жертва, не злодей!
ГОЛУБКА
Басня
Пусть хищных яcтpeбов нас ужасаeт сила! –
Уныло под куcтом голубка говоpила –
Я вcякий чаc должна Cудьбу благодаpить,
Что яcтpeбом она меня не сотворила:
Ах! лучше жеpтвою, а нe злодеeм быть.
1806 г.
-----
ОБИЧАМ И НЕ ОБИЧАМ
Обичам аз неща различни,
обичам дружеска шега,
обичам людете обични,
шампанското да лей дъга.
Обичам мойте речи мирни
и чужди умни долами,
обичам веселите сбирки,
обичам дивните моми.
Над ближните не се присмивам,
не ща невежи в своя дом,
славянофилите разбирам,
велможи срещам без поклон.
Не любя хората коварни,
не любя наглите глупци,
хвалебствия високопарни
и плоски стихчета-молци.
По модата да се обличам
обичам в обществото с вкус,
да съм учтив и мил обичам,
Расин да уча наизуст.
Творбите на Державин тача,
с „Модерната жена” съм в крак,
сърцето ми теши задача
Карамзин да похваля пак.
Нахалниците не обичам,
подаграта е враг жесток,
журнали глупави не сричам,
отричам карти и облог;
на Квинтиляновците мними
аз не обичам мисли зли,
ни опърничави дружини,
актьори лоши, крамоли.
В смирена къщичка оставам
при моя мрачен, сив живот,
с Амур понякога припявам
на грациите хоровод;
обичам пред другари живи
душа да лея с порив тих,
през сълзи младостта игрива
обичам да си спомням в стих.
ЛЮБЛЮ И НЕ ЛЮБЛЮ
Люблю я многое, конечно,
Люблю с друзьями я шутить,
Люблю любить я их сердечно,
Люблю шампанское я пить,
Люблю читать мои посланья,
Люблю я слушать и других,
Люблю веселые собранья,
Люблю красавиц молодых.
Над ближним не люблю смеяться,
Невежд я не люблю хвалить,
Славянофилам удивляться,
К вельможам на поклон ходить.
Я не люблю людей коварных
И гордых не люблю глупцов,
Похвальных слов высокопарных
И плоских, скаредных стихов.
Люблю по моде одеваться
И в обществах приятных быть.
Люблю любезным я казаться,
Расина наизусть твердить.
Люблю Державина творенья,
Люблю я „Модную жену”,
Люблю для сердца утешенья
Хвалу я петь Карамзину.
В собраньях не люблю нахалов,
Подагрой не люблю страдать,
Я глупых не люблю журналов,
Я в карты не люблю играть,
И наших Квинтильянов мнимых
Суждений не люблю я злых;
Сердец я не люблю строптивых,
Актеров не люблю дурных.
Я в хижине моей смиренной,
Где столько горя и забот,
Подчас, Амуром вдохновенный,
Люблю петь граций хоровод;
Люблю пред милыми друзьями
Свою я душу изливать
И юность резвую с слезами
Люблю в стихах воспоминать.
1815 г.
---------------------------------------------
Василий Рубан
Руският поет, писател, публицист, преводач и издател Василий Рубан (Василий Григорьевич Рубан) е роден на 25 март 1742 г. в Белгород. Учил е в Киевската духовна академия и в Московската славяно-латинска академия към Московския университет. Първия си литературен труд публикува през 1761 г. в сп. „Полезное Увеселение” – превода от латински „Папирия, римского отрока, остроумные вымыслы и молчание”. Работи като преводач от турски в държавни ведомства, като секретар на княз Потьомкин, като директор на училища (от 1778 г.), служител във Военната държавна колегия и др. Популярни сред съвременниците му са т.нар. похвални надписи в стихове. Сътрудничи активно с преводи от френски, немски и латински, както и със свои творби, в списанията „Доброе намерение" (1764 г.), „Парнасский щепетильник” (1770 г.), „Трутень” (1770 г.), „Живописец” (1772 г.); издава своите списания „Ни то ни се” (от 1769 г.), „Трудолюбивый муравей” (1771 г.), „Старина и новизна” (1772-1773 г.). Автор е на книгите „Надпись к камню, назначенному для подножия статуи императора Петра Великого” (1770 г.), „Сочиненные и переведенные надписи победы Россиян над турками и на другие достопамятности” (1771 г.), „Краткие географические, политические и исторические сведения о Малой России” (1773 г.), „Землеописание Малыя России” (1777 г.), „Краткая летопись Малыя России с 1506 по 1770 год, с изъявлением образа тамошнего правления” (1777 г.), „Краткий степенник владетельных великих князей, императоров и императриц всероссийских” (1786 г.) и др. Умира на 24 септември 1795 г. в Санкт Петербург.
НАДПИСИ, СЪЧИНЕНИ ПРЕЗ 1770 Г.
І
Смири, родоски колос, гордия си нрав
и вие, нилски пирамиди с древна сплав,
сред чудеса незнайни да се врете спрете,
на смъртни люде вий сте дело на ръцете.
Неръкотворен блик е руският ни пик,
че Божи глас за нас Екатерина взела,
отишла в Петровия град през бурна Нева
и паднала в краката на водач Велик.
ІІ
По-скромно, мемфиски грамади в днешни дни
и обелиски, скрийте пищни старини –
тук планината, плод на вечната природа,
недрата земни сплела над води безброди,
към Петър своя хребет е склонила днес –
светът да види взора на монарха с чест.
ІІІ
Какъв е този камък Гръм, къде е чут:
Той славно с Петър винаги ще е прочут,
за него ще гърмят вовек слова чутовни,
ще бъде чудо той сред чудеса световни.
НАДПИС КЪМ СЪЩИЯ ПАМЕТНИК, СЪЧИНЕН ПРЕЗ 1791 Г.
Един е Петър на света, една-единна
въздига Петровия взор Екатерина.
* Камък Гръм – става дума за постамента под паметника на Петър І Медният конник в Санкт Петербург. Не се знае откъде е докаран монолитът.
НАДПИСИ, СОЧИНЕННЫЕ В 1770 ГОДУ
I
Колосс Родосский, свой смири прегордый вид,
И, Нильских здания высоких пирамид,
Престаньте более считаться чудесами:
Вы смертных бренными соделаны руками.
Нерукотворная здесь росская гора,
Вняв гласу Божию из уст Екатерины,
Прешла во град Петров, чрез Невские пучины
И пала под стопы Великого Петра.
II
Умолкни, слава днесь Мемфисских пирамид,
И, обелиски, свой сокройте пышный вид –
Се целая гора, с богатствами природы,
Из недр земли исшед, прешла глубоки воды,
В подножие Петру склонила свой хребет, –
Да видит зрак сего монарха целый свет.
III
По правде сказано, что сей есть камень Гром:
Он громок славою ввек будет со Петром,
Провозгремят о нем повсюду громы лирны,
И будет он вмещен во чудеса всемирны.
НАДПИСЬ К ТОМУ ЖЕ ПАМЯТНИКУ, СОЧИНЕННАЯ В 1791 ГОДУ
Един на свете Петр, и равно есть едина
Воздвигнувша здесь зрак Петров Екатерина.
---------------------------------------------
Василий Тредиаковский
Руският поет и филолог Василий Тредяковски (Василий Кириллович Тредиаковский) е роден на 22 февруари/5 март 1703 г. в гр. Астрахан. Той е академик в Петербургската академия на науките (1745-1759 г.). В научния си труд „Новый и краткий способ к сложению российских стихов” (1735 г.) той формира принципите на руското силаботоническо стихосложение. Най-известна в творчеството му е поемата „Тилемахида” (1766 г.). Умира на 6/17 август 1769 г. в Санкт Петербург.
ПОХВАЛНИ СТИХОВЕ ЗА РУСИЯ
С флейтата свиря стихове тъжни
с взор към Русия от страни чужди.
Тъй е, понеже в руска омая
мисли да свеждам много желая.
Майко Русия! Свят мой безмерен!
Моля, закриляй чадото верно!
Ах, как говориш с трона прекрасно!
В руски простори слънчице ясно!
Теб те окрилят златните скиптри,
ценни порфири, царствени митри;
в жезъл безбройни хубости сплете,
с поглед достоен лаври почете.
Твойта омая, дух непреломен
кой ли не знае в тоз свят огромен?
Ти с благородство лик си приела:
Светло си родство! Божие дело!
Сбираш ти вяра благочестива,
чистиш товара с примеси диви;
няма да паднеш с вяра двулична,
щом те отбягват враг и езичник.
Твоите хора с чест православни
храбро се борят, вси са славяни;
редом застават гордо чадата –
ще защитават майката свята.
С всичко, Русия, си изобилна!
Где ли, Русия, ти не си силна?
Ти с добротата радост ни даваш,
вечно богата, повод за слава.
В звездни простори блясък разнасяш!
Руските хора гръмко огласят:
Вива, Русия! Вива, предрага!
Вива, надежда! Скъпа и блага.
Флейтата спира стихове тъжни
с взор към Русия от страни чужди.
И ще ми трябват над сто езика,
за да прославя как си велика!
СТИХИ ПОХВАЛЬНЫЕ РОССИИ
Начну на флейте стихи печальны,
Зря на Россию чрез страны дальны:
Ибо все днесь мне ее доброты
Мыслить умом есть много охоты.
Россия мати! свет мой безмерный!
Позволь то, чадо прошу твой верный,
Ах, как сидишь ты на троне красно!
Небо Российску ты Солнце ясно!
Красят иных всех златые скиптры,
И драгоценна порфира, митры;
Ты собой скипетр твой украсила,
И лицем светлым венец почтила.
О благородстве твоем высоком
Кто бы не ведал в свете широком?
Прямое сама вся благородство:
Божие ты, ей! Светло изводство.
В тебе вся вера благочестивым,
В тебе примесу нет нечестивым;
В тебе не будет веры двойныя,
К тебе не смеют приступить злые.
Твои все люди суть православны
И храбростию повсюду славны;
Чада достойны таковой мати,
Везде готовы за тебя стати.
Чем ты, Россия, не изобильна?
Где ты, Россия, не была сильна?
Сокровище всех добр ты едина,
Всегда богата, славе причина.
Коль в тебе звезды все здравьем блещут!
И россияне коль громко плещут:
Виват Россия! Виват драгая!
Виват надежда! Виват благая.
Скончу на флейте стихи печальны,
Зря на Россию чрез страны дальны:
Сто мне языков надобно б было
Прославить все то, что в тебе мило!
---------------------------------------------
Гавриил Каменев
Руският поет, писател и преводач от епохата на предромантизма Гаврил Каменев (Гавриил Петрович Каменев) е роден на 3/14 февруари 1772 г. в гр. Казан. Получава образование в немски пансион. Превежда от френски и от немски език. Публикува свои и преводни стихове, балади и повести в списания като „Муза”, „Приятное и полезное препровождение времени”, „Иппокрена”, „Новости русской литературы”, „Периодическое издание Вольного общества любителей словесности, наук и художеств” и др. Увърждава се сред литературните кръгове на времето като талантлив творец. През 1802 г. става член на Петербургското свободно общество на любителите на словесността, науката и изкуството. Най-значителните му произведения са публикувани в книгите „Поэты-радищевцы” (1935 г.) и „Поэты 1790-1810-х годов” (1971 г.). Умира на 26 юли/7 август 1803 г. в Казан.
EXPROMTUM
Адам когато в рая райски сън откри,
там от реброто му Бог Ева сътвори.
О, бедни праотец! С творението вредно
бе първият ти сън спокойствие последно.
EXPROMTUM
(С немецкого)
Когда Адам в раю приятность сна вкусил,
В то время из ребра бог Еву сотворил.
О, бедный праотец! Мир начат неустройством
Твой первый сон тебе последним был спокойством.
1800 г.
-----
В БУРЯ СВИРЕПА РОЗА ЗАГИНА
В буря свирепа роза загина!
Нежен, уханен бе нейният цвят.
Алени листи тъкмо разтвори,
буря жестока стъблото сломи.
Чепка от грозде! Румена, мила!
Скъса те алчна и хищна ръка!
Рано откъснат плод на лозата!
Тъне в земята приятният сок!
Роза, защо ти рано увяхна?
Чепка от грозде, защо не дозря?
Деви, ридайте тъжно, сълзливо,
юноши бледи, плачете до мен!
О, Едалвина! Кротко в ковчега,
тихо, спокойно, безмълвно лежиш,
вятър над гроба вие унило,
скоро ще бъдеш под зимния сняг.
Млада невесто с тъжна кончина!
Брачните песни замлъкват вовек!
Страшен женихът, страшен и блед е,
брачният одър е хладен и пуст.
Нежно красива, бляскава беше,
млада девице, ти в своя живот.
Тъне в земята гръд вкочанена,
с мрачни очи си и мъртва уста.
О, Едалвина! Тук на тревите,
гъсто израсли над гроба, седя.
Вятърът леден в нощ мразовита
бурно се рее сред мойте коси.
О, Едалвина! В лютата горест
тук ще оплача живота унил.
Блед като слънце в есен печална,
тих и безмълвен до тъмния гроб.
БУРИ СВИРЕПСТВОМ РОЗА ПОГИБЛА
Бури свирепством роза погибла!
Нежно, душисто на стебле цвела.
Алые листья лишь распустила,
Буря свирепством сгубила ее.
Грозд винограда! Милый, багряный!
Сорван ты жадной и хищной рукой!
Рано ты сорван с гибкого древа!
Сок твой любезный во прахе погиб!
Роза! почто ты рано завяла?
Грозд виноградный! почто не дозрел?
Девы, рыдайте! слезно, печально,
Юноши, плачьте, тоскуйте о том.
О, Эдальвина! в тихом ты гробе,
Тихо, покойно, безмолвно лежишь,
Ветр на могиле воет уныло,
Скоро снег зимний засыплет ее.
Горькой ты смерти юна невеста!
Брачные песни замолкли навек!
Страшен жених твой, страшен и бледен,
Хладно и пусто на брачном одре.
Нежной красою всех была лучше,
Юная дева, ты в жизни своей.
Грудь твоя ныне низко опала,
Очи померкли и мертвы уста.
О Эдальвина!.. здесь на могиле,
Густо обросшей травою, сижу.
Ветер холодный мрачный нощи
Роется бурно в моих волосах.
О Эдальвина!.. в горести лютой
Всю здесь проплачу унылую жизнь.
Бледен, как солнце в осень печальну,
Тих и безмолвен, как темный твой гроб.
1799 г.
---------------------------------------------
Гаврила Державин
Руският поет, драматург и общественик Гаврила Державин (Гавриил/Гаврила Романович Державин) е роден на 3/14 юли 1743 г. в с. Сокура, Казанска губерния (сега с. Державино, Лаишевски район в Татарстан). Първите му стихове са публикувани през 1773 г. Бил е щатски съветник (1777 г.), губернатор на Олонецка губерния (1784 г.), губернатор на Тамбовска губерния (1786-1788 г.), секретар на Екатерина Втора (1791-1793 г.), сенатор и таен щатски съветник (1793 г.), министър на правосъдието на Руската империя (1802-1803 г.). Член е на Руската императорска академия от нейното основаване през 1783 г. Представител е на руския класицизъм. Творчеството му отразява засилващата се руска държавност, героиката на военните победи и разцвета на националното самосъзнание. Майстор е на одата, сатирата, религиозно-философските размишления, битовите зарисовки и лиричните проникновения. Умира на 8/20 юли 1816 г. в имението Званка, Новгородска губерния.
БОГ
О, ти, в пространството безкраен,
в материята с мощна власт,
правечен и недосегаем,
безлик и с три лица пред нас!
Дух вездесъщ и дух единен,
незрим за място и причина,
неразбираем в жизнен срок,
изпълва всичко и раздава,
гради, съдържа, съхранява... –
наричаме го ние Бог.
Ако измерва океани,
брой песъчинки и лъчи,
дори и ум възвишен няма
с числа и мерки да звучи!
Не могат люде просветени,
от твоя сложен свят родени,
в делата ти да търсят блик:
когато мисълта ни дръзва
да те докосне, в миг замръзва
във вечността пред дух велик.
В бита ни временния хаос
от бездна вечна призова
и в битието, с теб изгряло,
ти своя вечност основа!
Ти сам дълга си ще узнаеш
и сам от себе си сияеш,
от тебе светлина роси.
Създаде всичко: разум, слово,
разви творението ново;
ти бил си, тук си и ще си!
Веригата житейска дърпаш
и съживяваш земна твърд;
с началото ти края свързваш,
в живота ни даряваш смърт.
Като искрици устремени
слънца ти раждаш и вселени;
и както зиме мраз гнезди –
снежинки скреж блестят, играят,
тъй се люлеят и сияят
сред бездната под теб звезди.
Светлици бляскат милиони
в неизмеримия ни свят,
създават твоите закони,
лъчи живителни творят.
Но тези кандила, събрали
гигантски огнени кристали,
тълпи от кипнали вълни
или бушуващи ефири,
или накуп света обширен,
за теб са нощ пред нови дни.
В морето капка неделима
е тази твърдина пред нас.
Защо ми е вселена зрима?
Пред теб какво съм всъщност аз?
Безброй въздушни океани
в безбройни светове събрани,
безкрай велик – и в този час,
когато с тебе се сравнявам,
ответ единствен получавам:
пред твоя лик съм нищо аз.
Аз нищо съм! Но в мен оставаш
с величествена доброта,
в мен себе си изобразяваш
ти – слънце в капчица вода.
Аз нищо съм! Но тук усещам,
че ненаситно и горещо
облитам твойте висоти;
за теб душата ми копнее,
стреми се, мисли и живее.
Аз съм! Разбира се, и ти!
Теб има те! Всемирна слава... –
мълви сърцето тоз рефрен
и разумът ме уверява:
щом има те – ме има мен!
Частица цяла от вселена,
сред почетната и почтена
среда на свят съм в миг свещен –
завършил същества телесни,
зачена духове небесни
и божи твари свърза с мен.
Аз връзка съм на световете,
триумф съм в сложно вещество,
на издържливите съм център,
начален щрих на божество;
аз телом сред прахта ще тлея,
но гръмотевици владея,
аз цар съм – червей – роб – и бог!
Но как съм толкова чудесен,
щом в кал роден съм – неизвестен!
Не мога сам в живота строг.
Аз твоя рожба съм, Създател!
На мъдростта ти умна твар,
в живота извор, благ подател,
душа в душата ми, мой цар!
За твойта правда трябва нине
над смъртна бездна да премине
безсмъртното ми битие;
духът ми смъртност да оглася
и да се върна след смъртта си
в безсмъртието, мой Отец.
Недостижим и непостигнат!
За моята душа, аз знам,
фантазиите са безсилни
дори към сянката ти там.
Но в словословия тревожни
за смъртния не е възможно
към тебе с почит да пълзи,
освен да търси твойто чудо,
в различност свята да се губи
с преблагодарствени сълзи.
БОГ
О ты, пространством бесконечный,
Живый в движеньи вещества,
Теченьем времени превечный,
Без лиц, в трех лицах божества!
Дух всюду сущий и единый,
Кому нет места и причины,
Кого никто постичь не мог,
Кто все собою наполняет,
Объемлет, зиждет, сохраняет,
Кого мы называем: бог.
Измерить океан глубокий,
Сочесть пески, лучи планет
Хотя и мог бы ум высокий, –
Тебе числа и меры нет!
Не могут духи просвщенны,
От света твоего рожденны,
Исследовать судеб твоих:
Лишь мысль к тебе взнестись дерзает,
В твоем величьи исчезает,
Как в вечности прошедший миг.
Хаоса бытность довременну
Из бездн ты вечности воззвал,
А вечность, прежде век рожденну,
В себе самом ты основал:
Себя собою составляя,
Собою из себя сияя,
Ты свет, откуда свет истек.
Создавый всe: единым словом,
В твореньи простираясь новом,
Ты был, ты есть, ты будешь ввек!
Ты цепь существ в себе вмещаешь,
Ее содержишь и живишь;
Конец с началом сопрягаешь
И смертию живот даришь.
Как искры сыплются, стремятся,
Так солнцы от тебя родятся;
Как в мразный, ясный день зимой
Пылинки инея сверкают,
Вратятся, зыблются, сияют,
Так звезды в безднах под тобой.
Светил возженных миллионы
В неизмеримости текут,
Твои они творят законы,
Лучи животворящи льют.
Но огненны сии лампады,
Иль рдяных кристалей громады,
Иль волн златых кипящий сонм,
Или горящие эфиры,
Иль вкупе все светящи миры –
Перед тобой – как нощь пред днем.
Как капля, в море опущенна,
Вся твердь перед тобой сия.
Но что мной зримая вселенна?
И что перед тобою я?
В воздушном океане оном,
Миры умножа миллионом
Стократ других миров, – и то,
Когда дерзну сравнить с тобою,
Лишь будет точкою одною;
А я перед тобой – ничто.
Ничто! – Но ты во мне сияешь
Величеством твоих доброт;
Во мне себя изображаешь,
Как солнце в малой капле вод.
Ничто! – Но жизнь я ощущаю,
Несытым некаким летаю
Всегда пареньем в высоты;
Тебя душа моя быть чает,
Вникает, мыслит, рассуждает:
Я есмь – конечно, есть и ты!
Ты есть! – природы чин вещает,
Гласит мое мне сердце то,
Меня мой разум уверяет,
Ты есть – и я уж не ничто!
Частица целой я вселенной,
Поставлен, мнится мне, в почтенной
Средине естества я той,
Где кончил тварей ты телесных,
Где начал ты духов небесных
И цепь существ связал всех мной.
Я связь миров, повсюду сущих,
Я крайна степень вещества;
Я средоточие живущих,
Черта начальна божества;
Я телом в прахе истлеваю,
Умом громам повелеваю,
Я царь – я раб – я червь – я бог!
Но, будучи я столь чудесен,
Отколе происшел? – безвестен;
А сам собой я быть не мог.
Твое созданье я, создатель!
Твоей премудрости я тварь,
Источник жизни, благ податель,
Душа души моей и царь!
Твоей то правде нужно было,
Чтоб смертну бездну преходило
Мое бессмертно бытие;
Чтоб дух мой в смертность облачился
И чтоб чрез смерть я возвратился,
Отец! – в бессмертие твое.
Неизъяснимый, непостижный!
Я знаю, что души моей
Воображении бессильны
И тени начертать твоей;
Но если славословить должно,
То слабым смертным невозможно
Тебя ничем иным почтить,
Как им к тебе лишь возвышаться,
В безмерной разности теряться
И благодарны слезы лить.
-----
МОДНА ДУХОВИТОСТ
За нищо да не мисли, да не се съмнява,
решение за всичко тутакси да дава,
да не разбира, но пък да е приказлив,
да бъде дързък, но към дръзките лъстив,
да размножава в разговор красива пустощ,
с приятел да не се кори, с врага си също,
с учтивост да блести, но да е непочтен,
глупаци да осмива, в глупост запленен,
да търси обич според ползите от нея,
в душата подъл, с външността да се гордее,
изглеждащ богаташ, на чужд гръб да лежи,
да важничи сред дреболии и лъжи,
за остра дума да лавира над закона,
не уважаващ майка и баща, ни трона,
а на познанията от повърхността
да къса само по-невзрачните цветя;
и онзи възел в нас разсичаме накрая –
това е духовитостта, която знаем!
МОДНОЕ ОСТРОУМИЕ
Не мыслить ни о чем и презирать сомненье,
На все давать тотчас свободное решенье,
Не много разуметь, о многом говорить;
Быть дерзку, но уметь продерзостями льстить;
Красивой пустошью плодиться в разговорах,
И другу и врагу являть приятство в взорах;
Блистать учтивостью, но, чтя, пренебрегать,
Смеяться дуракам и им же потакать,
Любить по прибыли, по случаю дружиться,
Душою подличать, а внешностью гордиться,
Казаться богачом, а жить на счет других;
С осанкой важничать в безделицах самих;
Для острого словца шутить и над законом,
Не уважать отцом, ни матерью, ни троном;
И, словом, лишь умом в поверхности блистать,
В познаниях одни цветы только срывать,
Тот узел рассекать, что развязать не знаем, –
Вот остроумием что часто мы считаем!
1776 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Често новото не е нищо друго, освен забравеното старо.
* * *
Прекалената похвала е подигравка.
* * *
Аз съм цар – аз съм роб, аз съм червей – аз съм Бог.
* * *
Живей и дай на останалите да живеят.
* * *
Вдъхновението се ражда от докосването на случая към страстта на поета.
* * *
Държавният мъж повече от съгражданите си трябва да бъде въодушевяван, движен и ръководен от любов към отечеството. С любов към отечеството той трябва да живее, да я влива в своите подчинени и да бъде пример на цялата държава.
* * *
Когато народът не обича някого, полковете и парите му са прах.
* * *
Умереността е най-доброто пиршество.
* * *
Приятелството не е услуга, за него не благодарят.
* * *
Римските генерали са разпалвали многократно мъжеството на воините, смесвайки с името на отечетвото спомените за съпругите и децата. Тези нежни задължения са същността на училището на човечеството.
* * *
Добрите закони могат да поправят заблужденията в душата, щастливо родена и невъзпитана, но не могат добродетелно да оплодят злото сърце.
* * *
На моите врагове червей костите ще изгризе, а аз съм поет и няма да умра... В гроба ще бъда, но ще говоря.
* * *
Най-доброто ти предназначение е да защитаваш своето отечество.
* * *
Славяно-руският език, според чуждестранните естети, не отстъпва по мъжество на латинския, нито по гладкост на гръцкия, превъзхождайки всички европейски: италиански, френски и испански, още повече немски.
* * *
Както в морето се изливат бързо водите, така във вечността се изливат дни и години.
* * *
Магарето ще си остане магаре, дори и да го обсипеш със звезди; където трябва да се действа с ум, то само ще слуша.
* * *
Светлото бързо течение на реката представлява нашата младост, вълнуващото се море – мъжеството, а тихото спокойно езеро – старостта.
* * *
Надеждата е най-полезното от всички пристрастия на душата, тъй като съдържа здраве чрез спокойствие на въображението.
* * *
Сега ясно се вижда, че Барклай е нечестен човек и неверен или глупав вожд, който пусна врага толкова далеч навътре в Русия.
* * *
Известно е, че пламенното чувство се обяснява кратко, но силно.
* * *
Скъпа ни е добрата вест за нашата страна: на отечеството дори и пушекът е сладък.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Новость часто бывает не иное что, как забвение прошедшего.
* * *
Чрезмерная похвала – насмешка.
* * *
Я царь – я раб, я червь – я Бог.
* * *
Живи и жить давай другим.
* * *
Вдохновение рождается прикосновением случая к страсти поэта.
* * *
Государственный человек более других сограждан должен быть одушевлен, движим и руководствован любовию к Отечеству. Он должен любовью к Отечеству жить, вливать ее в своих подчиненных и быть примером в ней всему государству.
* * *
Когда народ кого не любит, полки его и деньги – прах.
* * *
Умеренность есть лучший пир.
* * *
Дружба не услуга, за нее не благодарят.
* * *
Генералы Римские разгорячили многократно мужество воинов, смешивая с именем Отечества воспоминания о супругах и детях. Сии нежные обязательства действительно суть училище человечества.
* * *
Хорошие законы могут исправить заблуждения в душе, счастливо рожденной и невоспитанной; но они не могут добродетелью оплодотворить худое сердце.
* * *
Моих врагов червь кости сгложет, а я пиит – я не умру... В могиле буду я, но буду говорить.
* * *
Самое лучшее предназначение есть защищать свое отечество.
* * *
Славяно-российский язык, по свидетельству самих иностранных эстетиков, не уступает в мужестве латинскому, ни в плавности греческому, превосходя все европейские: итальянский, французский и испанский, кольми паче немецкий.
* * *
Как в море льются быстро воды, так в вечность льются дни и годы.
* * *
Осел останется ослом, хотя осыпь его звездами; где должно действовать умом, он только хлопает ушами.
* * *
Светлое быстрое течение реки представляет нам нашу юность, волнующееся море – мужество, а тихое спокойное озеро – старость.
* * *
Надежда есть самое полезное из всех пристрастий души: поелику она содержит здоровье через спокойствие воображения.
* * *
Теперь ясно видно, что Барклай нечестный человек и неверный или глупый вождь, что впустил столь далеко врага внутрь России.
* * *
Известно, что пламенное чувство изъясняется кратко, но сильно.
* * *
Мила нам добра весть о нашей стороне: Отечества и дым нам сладок.
---------------------------------------------
Григорий Сковорода
Руският и украински поет, философ, композитор, мислител, мистик и преводач Григори Сковорода (Григорий Саввич Сковорода) е роден на 22 ноември/3 декември 1722 г. в с. Чернухи, Киевска губерния. Завършва Киево-Могилянската академия (~1740-1742 г.) и от 1741 г. известно време е певец към императорския хор в Санкт Петербург. Странстващ философ, баснописец и педагог, произведенията му оказват сериозно влияние на руските мислители; считат го за родоначалник на руската и украинската философия. Обикаля десетки европейски страни. Пише творбите си на руски, латински и гръцки, литературният му език е оригинален, самобитен, с привкус на руски разговорен език и малоруски наречия. Превежда от латински творби на Цицерон и от гръцки творби на Плутарх. Чете лекции и води курсове по поетика, гръцки език, философия и богословска философия. Автор е на басните „Благодарный Еродий”, „Убогий жаворонок”, „Басня Эзопова”, „Басни харьковские” (1774 г.), на трудовете „Асхань” (1767 г.), „Алфавит, или букварь мира” (1775 г.), „Икона Алкивиадская” (1776 г.), „Книжечка, называемая Silenus Alcibiadis, сиречь Икона Алкивиадская” (1776), „Начальная дверь к христианскому добронравию” (1780 г.), „Книжечка о чтении священного писания, нареченна Жена Лотова” (1780 г.), „Потоп змиин” (1780 г.), „Брань архистратига Михаила со Сатаною о сем: легко быть благим (1783 г.) и др. Умира на 29 октомври/9 ноември 1794 г. в с. Ивановка, Харковска губерния.
ФРАГМЕНТ
Великолепен свят ни обгърна,
в него таи се червей усърден;
свят наш, горко ти! В радост сияеш,
вътре в душата тъжно ридаеш...
ФРАГМЕНТ
Мир сей являет вид благолепный,
Но в нем таится червь неусыпный;
Горе ти, мире! Смех мне являешь,
Внутрь же душой тайно рыдаешь...
-----
„ГРАДИНА ОТ БОЖЕСТВЕНИ ПЕСНИ, ПРОЗРЯНИ ОТ ЗЪРНАТА НА СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ”, ПЕСЕН ДЕВЕТНАДЕСЕТА
АХ ТИ, ТЪГА ПРОКЛЕТА
Ах ти, тъга проклета! О, печал досадна! Рано
гризеш ме тук – молец сред дрехите, ръжда в стомана.
Ах ти, скука! Ах ти, мъка, люта мъка!
Преследваш ме, навсякъде си с мен и всеки час
ти като риба във вода си все около нас.
Ах ти, скука! Ах ти, мъка, люта мъка!
Ти с острия си нож от злия звяр ще се спасиш,
но скуката дори и с меч добър не ще сразиш.
Ах ти, скука! Ах ти, мъка, люта мъка!
С добросърдечна дума ще отблъснеш всеки звяр,
но тя е непрестанно в твойте мисли господар.
Ах ти, скука! Ах ти, мъка, люта мъка!
Христе, ти – меч небесен в ножницата на плътта!
Чуй жалния ни вопъл в тази зверска пустота!
Ах ти, скука! Ах ти, мъка, люта мъка!
Отгоре щом пресладкият ти говор изреве,
ще бъде мълния за всички гадни зверове.
Вън ти, скука, вън ти, мъка, в дим се пукай!
Написана през 1758 г. в переяславската степ, в село Каврай.
„САД БОЖЕСТВЕННЫХ ПЕСНЕЙ, ПРОЗЯБШІЙ ИЗ ЗЕРН СВЯЩЕННАГО ПИСАНІЯ”, ПЕСНЬ 19-я
АХ, ТЫ, ТОСКА ПРОКЛЯТА
Ах ты, тоска проклята! О докучлива печаль!
Грызеш мене измлада, как моль платья, как ржа сталь.
Ах ты, скука, ах ты, мука, люта мука!
Где ли пойду, все с тобою везде всякій час.
Ты, как рыба с водою, всегда возле нас.
Ах ты, скука! ах ты, мука, люта мука!
Зверяку злу заколеш, естли возмеш острый нож,
А скуки не побореш, хоть мечь будет и хорош.
Ах ты, скука, ах ты, мука, люта мука!
Добросердечное слово колет сих зверей,
Оно завсегда готово внутрь твоих мыслей.
Ах ты, скука, ах ты, мука, люта мука!
Христе, ты – меч небесный в плоти нашея ножнах!
Услыши вопль наш слезный, пощади нас в сих зверях!
Ах ты, скука, ах ты, мука, люта мука!
Твой нам свышше глас пресладкій, аще возревет,
Как молнія, полк всех гадких зверей ражженет.
Прочь ты, скука, прочь ты, мука с дымом, с чадом!
Сложенна 1758 года в степах переяславских, в селе Каврае.
-----
АФОРИЗМИ
Не е глупав този, който не знае, а този, който не иска да знае.
--- --- ---
По-добре е един разумен и добродушен човек да те обича и уважава, отколкото хиляда глупака.
--- --- ---
Който се срамува да признае недостатъците си, безсрамно ще оправдава своето невежество, което е най-големият порок.
--- --- ---
В пиянството няма нито разум, нито добродетели.
--- --- ---
По-важно Божие дело е Бог да надари с духа на своите заповеди една безпътна душа, отколкото от небитието да направи ново земно кълбо, населено с беззаконие.
--- --- ---
Най-главната от всички пагубни страсти е завистта – майката на останалите страсти и беззакония.
--- --- ---
Гладът, студът, гоненията, клеветите, ругатните и къртовският труд могат да бъдат не само поносими, но и радостни, ако си роден за тях.
--- --- ---
Учи се дълго сам, ако искаш да учиш другите. В науките и изкуствата плод дава правилната практика.
--- --- ---
Главна човешка цел са висшите добродетели. За постигането им не поставяй никакви граници пред себе си.
--- --- ---
Ако се стремиш към печалба, търси я по пристоен път. За това пред теб има хиляди благословени занаяти.
--- --- ---
Избягвай хората, които оправдават или одобряват твоите пороци. Те са или подмазвачи, или страхливци, или просто глупаци. Не чакай от тях помощ в беда или нещастие.
--- --- ---
От излишеството се ражда пресищане, от пресищането – скука, от скуката – душевно огорчение, а който страда от това, не може да се нарече здрав.
--- --- ---
Твоето щастие и твоят свят, и твоят рай, и твоят Бог са вътре в теб. Внимавай Богът твой да бъде винаги с теб, тогава и ти с него ще бъдеш.
--- --- ---
Най-опасен е този враг, който се представя за твой приятел.
--- --- ---
Езикът на истината е разбираем.
АФОРИЗМЫ
Не тот глуп, кто не знает, но тот, кто знать не хочет.
--- --- ---
Лучше у одного разумного и добродушного быть в любви и почтении, нежели у тысячи дураков.
--- --- ---
Кто стыдится признать недостатки свои, тот со временем будет бесстыдно оправдывать свое невежество, которое есть наибольший порок.
--- --- ---
В пьянстве нет ни ума, ни добродетели.
--- --- ---
Важнейшее дело Божие есть: одну беспутную душу оживотворить духом своих заповедей, нежели из небытия произвести новый земной шар, населенный беззаконниками!
--- --- ---
Главнейшая из всех пагубных страстей есть зависть – мать прочих страстей и беззаконий.
--- --- ---
Голод, холод, ненависть, гонения, клевета, ругань и любой труд не только сносен, но и радостен, если ты к нему рожден.
--- --- ---
Долго сам учись, если хочешь учить других. Во всех науках и художествах плодом есть правильная практика.
--- --- ---
Достижение высших добродетелей есть цель человека. В достижении их не должно ставить себе никаких пределов.
--- --- ---
Если любишь прибыль, ищи ее приличным путем. Тысяча на то перед тобою благословенных ремесел.
--- --- ---
Избегай людей, которые, видя твои пороки и недостатки, оправдывают их или даже одобряют. Такие люди или льстецы, или трусы, или просто дураки. От них не жди помощи ни в какой беде или несчастье.
--- --- ---
От излишества рождается пресыщение, от пресыщения – скука, от скуки – душевное огорчение, а кто этим страдает, того нельзя назвать здоровым.
--- --- ---
Счастие твое и мир твой, и рай твой, и Бог твой внутри тебя есть. А ты смотри, чтоб Бог твой был всегда с тобою, тогда и ты с ним будешь.
--- --- ---
Тот враг опаснее, который притворяется твоим другом.
--- --- ---
У истины простая речь.
---------------------------------------------
Григорий Хованский
Руският поет и преводач Григори Ховански (княз Григорий Александрович Хованский) е роден през 1767 г. в Москва. Служи в рязанския пехотен полк. Пише текстове за песни в народностен дух, елегии, романси, идилии, епитафии, мадригали, сатирични послания, любовни и войнишки стихотворения. Превежда творби на Волтер, Анакреон, Фридрих II и Флориан. Публикува свои стихове и преводи от френски в списания като „Новые ежемесячные сочинения” (1788 г.), „Зритель” (1792 г.), „Санкт-Петербургский Меркурий” (1793 г.), „Полезном и приятном препровождении времени” (1795-1796 г.), „Аонид” (1796 г.) и др. Автор е на стихосбирките „Мое праздное время, или Собрание некоторых мелких сочинений в стихах” (1793 г.) и „Жертва Музам, или Собрание разных сочинений, подражаний и переводов в стихах” (1795 г.). Умира на 1 декември 1796 г. в Москва.
ПЕСЕН
Ах, ливадите зелени,
гдето често весел бях,
в тях безброй мечти засмени
с мойта Анушка делях!
Свежа сянка с горски листи –
в зноя хлад за нас бе тя!
Ручейче прозрачно, бистро
в камънака чист шуртя!
О, места любими, мили,
с нея плели бъднини!
Станахте сега унили,
свършиха приятни дни!
Щом ми измени, любима,
измени се всеки знак:
в мраз природата премина,
тучната ливада в мрак.
Ручеят, що с власт голяма
сред брега цъфтящ летя,
спря сега и вече няма
край водите му цветя!
Птичките, които пяха
и гнездяха в горски храм,
вече всички отлетяха,
в сълзи тук останах сам!
Голите дървета климат,
без отрада дни пълзят!
Тук настъпи мрачна зима,
раят се превърна в ад.
ПЕСНЯ
Ах! луга, луга зелены,
Где так часто я гулял,
Где веселий миллионы
С милой Аннушкой вкушал!
Лес дремучий, лес тенистый,
Что от зноя нас скрывал!
Ручеек прозрачный, чистый,
Что по камешкам журчал!
О места, что столько милы
Мне казались прежде с ней!
Стали вы теперь унылы,
Нет уж мне приятных дней!
Лишь она мне изменила,
Изменило всё мне вдруг:
Вид природа пременила,
Весь поблек зеленый луг.
Ручеек, что быстро лился
Меж цветущих берегов,
Уж теперь остановился;
Нет вокруг его цветов!
Птички прежде сладко пели,
Вили гнездышки в лесах;
Но теперь все улетели,
Я один лишь здесь в слезах!
Листья со древес упали –
Нет нигде ни в чем отрад!
Мрачны дни зимы настали,
Рай мне стал – ужасный ад.
1795 г.
---------------------------------------------
Дмитрий Горчаков
Руският поет, писател и драматург Дмитри Горчаков (княз Дмитрий Петрович Горчаков) е роден на 1/12 януари 1758 г. в с. Пушкино, Костромска губерния. Средно образование получава в пансиона към Московския университет, където се обучава по френски и немски, философия и естествени науки. Като младеж е зачислен в армията, участва в походите при Хотин, Кубан и Крим. През 1790 г. се сражава при обсадата и щурма на турската крепост Измаил. След 1807 г. е губернски прокурор в Псков, прокурор в Таврическа губерния, отговорен служител в Министерството на народната просвета в Санкт Петербург. От 1813 до 1816 г. е вицегубернатор на Костромска губерния. Взима активно участие в дейността на московската масонска ложа. Публикува стихове, сатири и епиграми в издания като „Аониды”, „Санкт-Петербургский Меркурий”, „Минерва”, „Друг просвещения”, „Чтении”, „Сын Отечества” и др. Автор е на сатирични битови пиеси като „Калиф на час” (1786 г.), „Счастливая Тоня” (1786 г.), „Баба Яга” (1788 г.), „Разговор. Он и Я” (1790 г.), на комедията в стихове „Беспечный” (1799 г.), повестта „Пламир и Раида” (1796 г.) и др. Член е на Русийската академия (1807 г.), действителен член е на литературното обществото „Беседа любителей русского слова” (1811 г.). Умира на 29 ноември/11 декември 1824 г. в Москва. Негови стихове са публикувани през 1827 и 1828 г. в алманах „Памятник отечественных Муз”, негови избрани съчинения са издадени през 1890 г.
СТАНСИ
Спокоен час животът с мен не сподели
и сред тълпа с коварни хора ме остави;
срещу честта аз виждах облак от стрели
и помрачено бе достойнството от завист.
Разкош и рангове за мен нелеп са сън,
причина в тях съзрях за глупостта в живота.
Терзаех се, дочул бедняшки стон навън,
и паяжината видях в света на злото.
Понасях ругатни безброй, охулен бях,
посрещах не в дела, а в думи добродетел
и царстващата над света лъжа видях,
и само на беди на смъртни бях свидетел.
Сърдечни скърби да избегна не успях,
измамен от любовниците бях безсрамно
и както да съм строг и честен се старах,
бях жертва на мошениците все по-явно.
За сетен път света ни слънчев виждам аз,
към смъртния си одър кротко приближавам.
Приятен е за мен последният ми час
и смело в бездната на вечността оставам.
СТАНСЫ
Спокойного часа я в жизни не имел,
Коварствами людей отвсюду окруженный;
Противу честности я видел тучу стрел
И завистию блеск достоинств помраченный.
Я пышность и чины считал за вздорный сон;
В них видел глупости сугубую причину.
Терзался, слушая вседневно бедных стон
И бесконечную зря в мире зол пучину.
Ругательства сносил несчетны от святош,
Не в деле, но в словах встречая добродетель;
И, царствующу зря везде над светом ложь,
Я смертных только был лишь бедствия свидетель.
Сердечных горестей избегнуть я не мог.
Любовницей моей обманут был бесстыдно,
Чем больше в честности старался быть я строг,
Тем более плутам был жертвой очевидно.
Свет солнечный теперь в последний видя раз,
Я к смертному одру спокойно приближаюсь.
Не страшен для меня, приятен смерти час,
И в бездну вечности я смело погружаюсь.
1804 г.
---------------------------------------------
Екатерина Втора Велика
Екатерина Втора Велика (София Фредерика Августа фон Анхалт-Цербст/ Екатерина Вторая Великая) е родена на 21 април/2 май 1729 г. в гр. Шчетин, днес в пределите на Полша. Императрица на Русия от 1762 г., тя е най-дълго управлявалият владетел на Руската империя, като периодът на нейното управление често е наричан Златен век и е сочен като пример за просветен абсолютизъм. При царуването си прилага много прогресивни идеи на европейските мислители, покровителства литературата, изкуствата и образованието. Пише поезия, комедии, фантастични етюди, педагогически ръководства и мемоари, ръководи сатирично списание, авторка е на драматургични творби, на приказки за деца и на исторически произведения. По време на управлението й руснаците започват да изучават класическите европейски творби и в Русия започва периодът на Просвещението. Умира на 6/17 ноември 1796 г. в Царско село. Погребана е в катедрала „Св. Петър и Павел” в Санкт Петербург.
ЛЕЖАХ СИ ВЕЧЕРТА В БЕСЕДКА ХАНСКА
Лежах си вечерта в беседка ханска
сред орда басурмани с вяра мюсюлманска.
Срещу беседката джамия има там,
народа сбира в нея стар имам.
Аз мислех да поспя, едва очи притворих,
когато ревна той, гръмовно заговори.
Сънят ми в миг изчезна! „Бик ли там мучи?” –
попитах с уплах. „Не, от кулата молла звучи!” –
татарин отговори ми с лула в устата –
дими лулата, сякаш гръцки сюнгер мята
в беседката ми тежки облаци бездън,
и таз тютюнева воня ме гони вън;
досадната задушност бе за мен незнайна.
Причини търся в случката необичайна!
Татари много, цял татарски вилает,
край мен прилепват те като пчели на мед.
И тази орда край беседката ми плува,
дори, с любов към мен, наблизо тя нощува.
О, Божи чудеса! От моите предци
спокоен кой е срещал хански чужденци?
Сънят ми бил прекъснат сред Бахчисарая
от вик и дим; какво от туй, та тук бе раят;
макар че още спомен за врага таях,
как страдаше Русия с тях, как беше в страх!
Приятелю, превзел земите кримски, ти
укрепвай все по-здраво тези красоти!
* Любопитно стихотворение, написано на руски език от императрица Екатерина. В стихотворението, посветено на генерал-фелдмаршал княз Григорий Потьомкин (1739-1791 г.), се разказва за едно пътуване по земите на току-що присъединилия се през 1787 г. към Русия Крим, когато Екатерина Втора се осмелява да повери охраната си на татарите.
* Басурман – нехристиянин, мюсюлманин; в древноруския език думата е използвана и със значенията враг, неприятел, чуждоземец.
ЛЕЖАЛА Я ВЕЧОР В БЕСЕДКЕ ХАНСКОЙ
Лежала я вечор в беседке ханской
В средине бусурман и веры мусульманской.
Против беседки той построена мечеть,
Куда всяк день пять раз иман народ влечет.
Я думала заснуть, и лишь закрылись очи,
Как, уши он заткнув, взревел изо всей мочи.
В тот миг мой сон изчез; иман иль бык мычит?
Спросила я вскоча. Нет, с башни там мулла кричит,
Татарин отвечал, изо рта вынув трубку;
Дым лезет с низу вверх, как будто грецку губку
Наполнила вода, равно табашна вонь;
И из беседки той поспешно гонит вон,
Вельми досадно мне, что дым был чрезвычайный,
Ищу причины я, случай необычайный!
Татарин не один, лежит их много тут,
Они вокруг меня как пчелы к меду льнут.
Вокруг беседки той орда их кочевала
И из любви ко мне тут близко ночевала.
О Божьи чудеса! из предков кто моих
Спокойно почивал от орд и ханов их?
А мне мешает спать среди Бакчисарая
Табашный дым и крик; но, впрочем, место рая;
Иль не помнит кто нашествий их на Русь,
Как разоряли все, как наводили трусь?
Хвалю тебя, мой друг, занявши здешний край,
Ты бдением своим все вяще укрепляй.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
В света няма нищо съвършено.
* * *
Народ, който пее и танцува, зло не мисли.
* * *
Да управляваш означава да предвиждаш.
* * *
Прави добро, за да правиш добро, а не за да получиш похвала или благодарност. Добрите дела сами по себе си се отплащат.
* * *
По-добре да бъдат оправдани десет виновни, отколкото да бъде осъден един невинен.
* * *
Първо правило – прави така, че хората да си мислят, че самите те го искат.
* * *
Лекарство за глупостта още не е намерено. Разсъдъкът и здравият смисъл не са като едрата шарка: не може да се ваксинират.
* * *
Малките слабости преминават сами.
* * *
Лъжата е най-вредният от всички пороци.
* * *
Неизбежен закон е, че грешката винаги върви след истината.
* * *
Бъдете меки, човеколюбиви, достъпни, състрадателни и щедри; вашето величие да не ви пречи добродушно да се отнасяте към малките хора и да се поставяте в тяхното положение така, че добротата ви никога да не намалява нито вашата власт, нито тяхното уважение. Изслушвайте всеки, който заслужава внимание; нека всички видят, че мислите и чувствате така, както сте длъжни да мислите и чувствате. Постъпвайте така, че добрите хора да ви обичат, лошите да се страхуват от вас и всички да ви уважават.
* * *
Човекът с добро сърце се старае да превръща всяка вещ и дело в добро; човекът с лошо сърце се старае и в доброто да намери зло.
* * *
Аз хваля гръмко, а порицавам тихичко.
* * *
На всяка възраст почитай родителите си.
* * *
Не е срамно човек да си признава грешките.
* * *
Добрата стопанка е длъжна: да бъде тиха, скромна, постоянна, внимателна, към Бога усърдна, към свекъра и свекървата почтителна, с мъжа си да се отнася любовно и чинно, малките деца да учи на справедливост и любов към ближния; пред родствениците и сватовете да е учтива, да слуша добрите думи охотно, от лъжите и лукавството да се гнуси; да не стои без работа, но да е грижовна за всяко изделие и пестелива в разходите.
* * *
Оказвайте доверие само на този, който има мъжеството да ви противоречи и предпочита доброто ви име пред вашата милост.
* * *
Правейки услуга на ближния, сам на себе си правиш услуга.
* * *
Който не се е изучил на младини, старостта му е скучна.
* * *
Голямата държава не може да живее без преброяване на населението.
* * *
Изучавайте хората, старайте се да ги използвате, не им се доверявайте безразборно; търсете истинското достойнство, дори то да е на края на света: в по-голямата си част то е скромно и „се крие някъде” далеч. Доблестта не лази из тълпата, не е алчна, не се суети и позволява да бъде забравена.
* * *
Всеки родител е длъжен да се въздържа пред децата си не само от дела, но и от думи, клонящи към несправедливост и насилие, като ругатни, клетви, побоища, всякаква жестокост и тем подобни постъпки, и да не разрешава на тези, които са около децата му, да им дават такива лоши примери.
* * *
Ако видиш пороците на ближния, не му показвай осъжданията си.
* * *
Много по-добре е да се предотвратяват престъпленията, отколкото да се наказват.
* * *
Децата се отблагодаряват на родителите си с покорство и уважение.
* * *
Който е завистлив или иска всичко, няма да дочака радост.
* * *
Ако държавникът се заблуждава, ако разсъждава неправилно и взема погрешни мерки, целият народ изпитва пагубните последствия от това.
* * *
Държави, в които няма уважение към господаря и към управляващите, в които няма уважение към старците, нито към бащите и майките, са близки до падение.
* * *
Да изтърпиш в сърцето това, което друг не може, е опит на твърда душа, но да направиш добре това, което друг не може да направи, е похвално дело.
* * *
Никога не позволявайте на ласкателите да ви обсаждат: накарайте ги да почувстват, че не обичате нито похвалите, нито подлостите.
* * *
Прилично е човек да има търпение в своите усилия и страдания, а към хорските вини и грешки – великодушие.
* * *
Трябва да будим в юношите желание за трудолюбие и те да се плашат от безделието като източник на всяко зло и заблуда.
* * *
Преодолявайки каквито и да са трудности, човек чувства удоволствие.
* * *
Всяко дете се ражда ненаучено. Дълг на родителите е да го научат.
* * *
Книгите всъщност са огледало: макар и да не говорят, на всеки вината и пороците показват.
* * *
Много по-лесно е да правиш приятно на всички, отколкото всички да ти угаждат.
* * *
Човекът с посредствен ум каквито и усилия да положи, майстор да бъде не може.
* * *
Дребнавите правила и жалките изтънчености да нямат достъп до вашето сърце.
* * *
Който си има веселба и не може да се весели, значи болен е или се угнетява със своите мисли.
* * *
Ако бях мъж, то непременно щях да бъда убита, преди да дослужа до капитански чин.
* * *
Мен ме ограбват така, както и останалите, но това е добър знак, защото показва, че има какво да се граби.
* * *
Изкусният стрелец, ако не попадне в целта, не хвърля вината върху лъка или стрелата, а от себе си иска отчет за пропуска, но заради това не губи бодрост на духа и желание.
* * *
Ругателните думи оскърбяват устата, от която излизат, толкова, колкото ушите, в които влизат.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
В свете ничего совершенного нет.
* * *
Народ, который поет и пляшет, зла не думает.
* * *
Управлять – значит предвидеть.
* * *
Сделай добро, дабы делать добро, а не ради того, чтоб приобресть похвалу или благодарность. Добрыя дела сами собою воздаяния приносят.
* * *
Лучше оправдать десять виновных, чем обвинить одного невинного.
* * *
Первое правило – делать так, чтобы люди думали, будто они сами хотят этого.
* * *
Лекарство от глупости еще не найдено. Рассудок и здравый смысл не то что оспа: привить нельзя.
* * *
Мелкие слабости проходят сами собою.
* * *
Ложь изо всех вреднейших есть порок.
* * *
Таков неизбежный закон, что ошибка идет всегда следом за истиной.
* * *
Будьте мягки, человеколюбивы, доступны, сострадательны и щедры; ваше величие да не препятствует вам добродушно снисходить к малым людям и ставить себя в их положение так, чтобы эта доброта никогда не умаляла ни вашей власти, ни их почтения. Выслушивайте все, что хоть сколько-нибудь заслуживает внимания; пусть все видят, что вы мыслите и чувствуете так, как вы должны мыслить и чувствовать. Поступайте так, чтобы люди добрые вас любили, злые боялись и все уважали.
* * *
Человек с добрым сердцем старается обращать всякую вещь и дело в добро; человек с дурным сердцем старается в добре найти злое.
* * *
Я хвалю громко, а порицаю вполголоса.
* * *
Во всяком возрасте почитай родителей.
* * *
Нет стыда признаться человеку в своей ошибке.
* * *
Доброй хозяйки должность есть: быть тихой, скромной, постоянной, осторожной; к Богу усердной, к свекру и свекрови почтительной; с мужем обходиться любовно и благочинно, малых детей приучать к справедливости и любви к ближнему; перед родственниками и свойственниками быть учтивой, добрыя речи слушать охотно, лжи и лукавства гнушаться; не быть праздной, но радетельной на всякое изделие и бережливой в расходах.
* * *
Оказывайте доверие лишь тем, кто имеет мужество при случае вам поперечить и кто предпочитает ваше доброе имя вашей милости.
* * *
Сделав ближнему пользу, сам себе сделаешь пользу.
* * *
Кто не обучился в юности, того старость бывает скучна.
* * *
Великое государство не может без учета населения жить.
* * *
Изучайте людей, старайтесь пользоваться ими, не вверяясь им без разбора; отыскивайте истинное достоинство, хоть бы оно было на краю света: по большей части оно скромно и „прячется где-нибудь” в отдалении. Доблесть не лезет из толпы, не жадничает, не суетится и позволяет забывать о себе.
* * *
Всякий родитель должен воздерживаться при детях своих не только от дел, но и от слов, клонящихся к неправосудию и насильству, как-то: брани, клятвы, драк, всякой жестокости и тому подобных поступков, и не дозволять и тем, которые окружают детей его, давать им такие дурные примеры.
* * *
Буде увидишь пороки ближнего, не оказывай ему свои осуждения.
* * *
Гораздо лучше предупреждать преступления, нежели их наказывать.
* * *
Дитя родителям оказывает благодарность покорностию и почтением.
* * *
Кто завистлив или желает того и сего, тому не дождаться веселья.
* * *
Если государственный человек заблуждается, если он рассуждает плохо, принимает ошибочные меры, то целый народ испытывает пагубные следствия этого.
* * *
Государства, в которых не оказывается почтение государю, начальствующим, в которых не имеют почтения ни к старикам, ни к отцам и матерям, близки к падению.
* * *
Снести то на сердце, чего другой снести не мог, есть опыт твердой души, но учинить то добро, чего другой учинить не мог, есть похвальное дело.
* * *
Никогда не позволяйте льстецам осаждать вас: давайте почувствовать, что вы не любите ни похвал, ни низостей.
* * *
В своих трудах и страдании прилично человеку иметь терпение, к людским же винам и погрешностям – великодушие.
* * *
Должно возбуждати в них (юношестве) охоту ко трудолюбию и чтоб они страшилися праздности, как источника всякаго зла и заблуждения.
* * *
Преодолевши какой ни на есть труд, человек чувствует удовольствие.
* * *
Всякое дитя родится неученым. Долг родителей есть дать детям учение.
* * *
Книги суть зерцало: хотя и не говорят, всякому вину и порок объявляют.
* * *
Гораздо легче делать приятное для всех, нежели, чтоб тебе все угождали.
* * *
Человек с посредственным умом, буде и труд приложит, искусен быть не может.
* * *
Мелочные правила и жалкие утонченности не должны иметь доступа к вашему сердцу.
* * *
Кто имеет веселье и веселиться не может, тот болен или отдается мыслям своим во угнетение.
* * *
Если бы я была мужчиной, то была бы непременно убита, не дослужившись до капитанского чина.
* * *
Меня обворовывают так же, как и всех, но это хороший знак и показывает, что есть чту воровать.
* * *
Искусный стрелок, не попадая в цель, вину не кладет на лук или стрелы, но у самого себя в проронке требует отчета: однако для того бодрости духа и охоты не теряет.
* * *
Бранные слова оскорбляют уста, из которых исходят, столько же, сколько уши, в которые входят.
---------------------------------------------
Ермил Костров
Руският поет и преводач Ермил Костров (Ермил Иванович Костров) е роден на 6 януари 1755 г. в с. Синегорие, Вятска губерния (Кировска област). Завършва филологическия факултет на Московския университет със степен бакалавър (1779 г.) и работи на длъжността университетски стихотворец. Превежда на руски „Илиадата” на Омир, „Златното магаре” на Апулей и „Тактика” на Волтер. След 1786 г. публикува свои стихове и преводи в издания като „Зеркало света”, „Московские Ведомости”, „Приятное и полезное препровождение времени”, „Аониды” и др. През последните години от живота си се алкохолизира. Умира на 9 декември 1796 г. в Москва. През 1802 г. в Петербург са издадени пълни събрани съчинения на неговите авторски и преводни поетични творби.
ПЕСЕН
Прощавай, драги мой пастир,
по теб гърдите ми горяха,
прости, оставям тази шир,
където дни щастливи бяха,
зовеше страст духът безспир
и нежност с нежност си играха.
На бряг недраг уединен,
духа ти ще зовя всечасно
и ще тъгувам ден след ден,
но ще повтарям там нещастно –
до теб плачевен зов сломен
не стига... Ще лети безгласно.
Но ти, любима, не плачи,
не ще съм дълго в мрачна скука,
смъртта беди ще заличи,
ще бъде край на нашта мъка –
в живота вяра не звучи,
щом ние с тебе сме в разлъка.
ПЕСНЯ
Прости, любезный мой пастух,
Кем грудь моя всегда пылала,
Прости, оставлю здешний луг,
Где каждый день с тобой бывала,
Где восхищался страстью дух
И нежность с нежностью играла.
Уединясь на брег другой,
Я стану повторять всечасно,
Что я одним горю тобой;
Но стану повторять несчастно:
К тебе плачевный голос мой
Не дойдет... полетит напрасно.
Но ты не плачь, не плачь, мой свет,
Не долго буду в томной скуке,
Ты знаешь: смерть конец всех бед,
Конец страдания и муке –
И мне, мне жить надежды нет,
Коль буду я с тобой в разлуке.
---------------------------------------------
Иван Барков
Руският поет и преводач Иван Барков (Иван Семёнович Барков) е роден през 1732 г. в селище близо до Петербург. Добива популярност като автор на еротически стихове. Учи в Московския университет, многократно е упрекван за хулиганските си прояви. Ученик е на Михаил Ломоносов, който през 1754 г. го привлича към своя екип и като преводач към Академията на науките. Там заради буйния си характер многократно е уволняван, а след смъртта на Ломоносов е изпъден окончателно. Написал за себе си епитафията: „Живя грешно и умря смешно!”, причините за ранната му смърт остават неизвестни. Творчеството му се дели на две части – печатано и апокрифно. Сред произведенията му най-популярни са одите „Житие князя А. Д. Кантемира” (1762 г.), „На всерадостный день рождения Петра III” и „Сокращение универсальной истории Гольберга” (1766 г.). Превежда от италиански „Мир Героев” (1762 г.), „Квинта Горация Флакка Сатиры или Беседы” (1763 г.), „Федра, Августова отпущенника, нравоучительные басни” (1764 г.) и др. Най-голяма известност добиват неговите непечатани „Срамные (шутливые) оды”. Сред съвременните издания на негови творби заслужават внимание „Девичья игрушка, или Сочинения господина Баркова” (1992 г.) и „Барков И. С. Стихотворения” (2001 г.). Умира през 1768 г. в Петербург.
ИЗБОР
Жена си пита мъж какво да сторят първо:
„Да хапнем ли, или да правим секс, кажи?”
Жена му отговаря: „Ти това реши,
но супа да поври, месо да се допържи...”
ВЫБОР
Муж спрашивал жены, какое делать дело:
„Нам ужинать сперва иль еться зачинать?”
Жена ему на то: „Ты сам изволь избрать.
Но суп ещё кипит, жаркое не поспело”.
-----
МОМИНСКИ НЕВОЛИ
Девойката тъгува, ден и нощ тъжи,
безпомощно лежи:
беда такава вече често я застига –
двамина не пристигат, а един не стига.
ДЕВИЧЬЕ ГОРЕ
Горюет девушка, горюет день и ночь,
Не знает, чем помочь:
Такого горя с ней и сроду не бывало:
Два вдруг не лезут ей, а одного так мало.
-----
МРАВКА И МУХА
Поведоха муха и мравка спор със злоба,
коя от двете е по-честната особа.
Мухата в спора първа заговори: „Виж,
способна ли си в нещо с мен да се сравниш?
Аз вкусвам първа жертвите на боговете,
места свещени да облитам е прието,
поискам ли, на царската глава лежа,
пред устните на знатните жени кръжа,
задоволена съм, безгрижна съм и свежа.
Подобно нещо случва ли ти се, невежа?”
„Безспорно славно е да си до богове,
но чест ли са за теб възможностите две –
на добротата, от която ще пострадаш,
или на този, който те търпи с досада.
Царе си спомняш ти, жени облиташ там
и хвалиш се с това, което носи срам;
езикът да е смислен и учтив е нужно;
достъпни са за теб олтарите, но чужди;
макар че нямаш грижи в своя пищен свят,
ти често просякиня си и тънеш в глад.
Когато аз за зимата зрънца обгрижвам,
наоколо как храниш се с лайно те виждам.
През лятото жужиш, но зиме си в беда
и изведнъж ти онемяваш от студа.
А аз сред топла къща след достойни дни съм.
И тъй, млъкни, уста надменна затвори си!”
Надутост и хвалба тщеславен са боклук,
за честните е истинската слава тук.
МУРАВЕЙ И МУХА
У Мухи с Муравьём случился спор и злоба,
Которая из них честнее есть особа.
Во-первых начала так Муха говорить:
„Ты можешь ли себя со мною в чём сравнить?
Я наперёд от жертв богов сама вкушаю,
На всё зрю, как в местах священных обитаю,
На царскую главу сажусь, когда хочу,
Жён знатнейших уста, лобзая, щекочу,
Довольна лучшим всем без всей заботы лежа.
Случалось ли тебе подобно что, невежа?”
„Бесспорно обще жить с богами славно есть,
Но сделает сие тому велику честь,
Кто званой благости бывает их прикосен,
А не такому, кто приходит им несносен.
Что ж вспоминаешь ты царей, лобзанье жён,
Тем хвастаешь, с чем стыд быть должен сопряжён
И что на языке держать учтивость судит;
Доступна к алтарям, но прочь лететь всяк нудит;
Хотя заботы нет, однак ты не бедна,
Да в нужном случае нища и голодна.
А я как на зиму по зёрнышку таскаю,
Кормящуюсь тебя вкруг стен дерьмом видаю.
Лишь летом ты жужжишь, а как пришла зима,
То, с стужи околев, бываешь вдруг нема.
Я ж, в тёплой хижине покоясь, вижу панство.
Итак, зажми свой рот, пустое брося чванство”.
Тщеславных похвальба и обычайна спесь,
А слава истинна всех честных зрится здесь.
---------------------------------------------
Иван Бахтин
Руският поет Иван Бахтин (Иван Иванович Бахтин) е роден в началото на 1756 г. в гр. Тула. Служи в артилерията (1772 г.), участва в Руско-турската война (1772-1775 г.). Работи като адвокат и губернски прокурор в Тоболск и Перм (1780-1788 г.), съдебен съветник (1791 г.), специалист в Министерството на финансите (1802 г.) и завеждащ държавната служба за ревизии (1815 г.). Губернатор на Харков (1803 г.), действителен статски съветник (1803 г.), почетен член на Филотехническото общество (1815 г.), член на Харковското общество на науките (1817 г.). Публикува поезия в различни издания като „Иртыш, превращающийся в Иппокрену”, „Лекарство от скуки и забот”, „Дух журналов” и др. От 1797 г. живее в Петербург. Автор е на драмата „Ревнивый” (1810 г.) и на книгите със стихотворения, епиграми, притчи и стихотворни приказки „Вдохновенные идеи” (1816 г.) и „И я автор, или разные мелкие стихотворения” (1816 г.). Умира на 14/26 април 1818 г. в Петербург.
СТАНСИ. ЗА ЩАСТИЕТО
Един с богатство радост прави,
друг търси щастието в ранг,
с победи трети се прославя,
със слава е щастлив, желан.
В науките задълбочаван,
един блаженство дири тук,
от люде се отдалечава
в покой към щастието друг.
От другите различно мисли
Силвандър, щом пиян е, май
тогава за блажен числи се
и чашата с вино е рай.
Леандър щастие пресмята,
ако с велможата е драг,
а Нарцис е щастлив, когато
любуват му се пак и пак.
А аз за щастие лелея,
в една Констанца запленен,
да бъда с нея мил, без нея,
о, няма щастие за мен.
Да слуша нежните ми думи –
утеха топла на света,
да гледам погледа й тъмен,
съкровище за мен е тя.
Целувките й не заменям
за царски скиптър в цветен рай,
тя е стремежът в мойто време,
начало в мислите и край.
СТАНСЫ. НА СЧАСТИЕ
Один в богатстве счастье ставит,
Другой в чинах его быть мнит;
Победами себя тот славит,
И счастье все лишь в славе чтит.
В науках, в оны углубяся,
Найти блаженство мнит иной;
Иной, от света удаляся,
Вменяет в счастие покой.
Различно всяк из смертных мыслит,
Сильвандр, когда напьется пьян,
Тогда себя блаженным числит:
Верх благ его – с вином стакан.
Леандр за счастье почитает,
Вельможа коль промолвил с ним;
Нарциз же быть счастливым чает,
Когда любуется кто им.
А я все счастье поставляю
В одной Констанции моей;
Ей милым только быть желаю,
И нет мне счастия без ней.
Ее внимать мне разговоры,
На свете больше нет утех,
И чтоб ее зреть томны взоры,
Сокровищ мне милее всех.
Не променю ее лобзаний,
На царский скипетр и венец.
Она цель всех моих желаний,
Начало мыслей и конец.
1789 г.
---------------------------------------------
Иван Дмитриев
Руският поет, баснописец и държавен деец Иван Иванович Дмитриев е роден на 10/21 септември 1760 г. в с. Богородицко, Казанска губерния. Има домашно образование. Първите си стихове пише през 1774 г. Първите му поетични публикации са в сп. „Санкт-Петербургские учёные ведомости” (1777 г.), след което публикува поезия, стихотворни приказки и текстове за песни в списанията „Московский журнал”, „Аглая”, „Аонид” и др. Представител е на сантиментализма. Първата му стихосбирка „И мои безделки” излиза през 1795 г. (това е първото руско печатно издание, в което се среща буквата ё). През 1796 г. издава книгата със свои и чужди текстове на песни „Карманный песенник, или собрание лучших светских и простонародных песен”. Издава три тома със съчинения и преводи (1803-1805 г.), подготвя мемоарите си „Взгляд на мою жизнь” (1825 г.). През 1796 г. получава чин гвардейски капитан, след това при император Павел I е обер-прокурор към сената, а при император Александър I е сенатор (1806 г.), член на Държавния съвет, министър на правосъдието (1810 г.) и председател на комисията за оказване на помощ на пострадалите жители на Москва (1816-1819 г.). Член е на Руската академия на науките (от 1797 г.). Реформатор е на руския стих и на руския литературен език, родоначалник на руския романс и на жанра повест в стихове. Сред най-известните му произведения са одите „К Волге”, „Глас патриота на взятие Варшавы”, „Ермак”, сатиричната поема „Чужой толк” и др. Умира на 3/15 октомври 1837 г. в Москва.
ХИМН КЪМ БОГА
Душата ми към теб се рее,
в правечно слово пребогат,
непостижим, могъщ, вседеен,
всепочитаем, трижди свят!
С благословеност ме обгърна,
където поглед да обърна,
твориш в тъмата чудеса!
Велик си ти и в твари дребни,
и в бурите, ревящи гневно
от необятни небеса!
Къде родил си таз вселена?
С какво слънцата храниш ти?
Звездите как са укрепени
и как земята се върти?
Где водните стопани бяха,
та около земята вляха
неизчерпаем океан?
Какво стои извън ефира?
Кой за съветник, о, всемирен
творец на тайни, е избран?
Не, никой твой съветник не е!
Зад скрит покров ни бог зове!
Ти в непристъпен свят живееш
над хилядите светове,
ти палиш слънцето над мене,
ти със замах въртиш вселени,
с дъха си ангели твориш
и, ако искаш, с дума, с мисъл
прашинката пред теб ще слисаш
и всичко ще унищожиш!
ГИМН БОГУ
Парю душой к тебе, всечтимый,
Превечно слово, трисвятый!
Блажу тебя, непостижимый,
Всемощный, безначальный, сый!
Блажу и сердцем восхищаюсь,
Зря тьмы, куда ни обращаюсь,
В творении твоем чудес!
Велик равно ты в насекомом,
Как в бурях, к нам ревущих с громом
С недосягаемых небес!
Где пункт начатия вселенны?
Что в солнце огнь питает твой?
Чем звезды в тверди утвержденны,
И что вращает шар земной?
Откуда сонмы вод пустились
И вкруг земли совокупились
В неизмеримым океан?
Что вне его, что вне эфира?
Кто в тайнах сих, о творче мира!
Участником твоим избран?
Никто, никто в твоем совете!
Непроницаем твой покров!
Седящий в неприступном свете,
Над мириадами: миров,
Ты взором солнцы возжигаешь,
Ты манием мири вращаешь,
Ты духом ангелов творишь,
И словом, мыслию одною –
Сию пылинку пред тобою –
Громаду света истребишь!
1794 г.
---------------------------------------------
Иван Долгоруков
Руският поет, драматург, мемоарист и преводач Иван Долгоруков (Иван Михайлович Долгоруков/ Долгорукий) е роден на 7/18 април 1764 г. в Москва. Учил е в Московския университет (1777-1780 г.), след което до 1790 г. служи в Семьоновския полк в Петербург. От 1791 до 1796 г. е вице-губернатор на Пензенска губерния, а от 1802 до 1812 г. е губернатор на Владимировска губерния. Литературната си дейност започва с преводи от френски, а първото му печатано стихотворение „На смерть Горича” е публикувано през 1788 г. в приложение към сп. „Московские ведомости”. Обществена известност в този период му носят сатиричните поетични творби „К швейцару”, „Камин в Пензе”, „К судьбе”, „Камин в Москве”, „Война каминов”, „Парфену”, „Авось” и др., които той през 1802 г. в заглавието на първата си стихосбирка шеговито определя като „Бытие сердца моего, или Стихотворения князя Ивана Михайловича Долгорукого”. Автор е на цикъла от 29 песни „Песни на разные голоса”, на поетичния цикъл „Гудок Ивана Горюна”, на стиховете в памет на покойната му жена „Сумерки моей жизни” (1808 г.), на четиритомния сборк със събрани съчинения „Бытие сердца моего” (1817-1818 г.) и др. От 1813 г. живее в Москва, активен член е на организациите „Беседи за любителите на руското слово”, „Свободно общество на ценителите на словесността, науката и изкуствата”, „Просвещение и благотворение”, почетен член е на група „Общество на любителите на руската словесност” при Московския университет. Умира на 4/16 декември 1823 г. в Москва.
КОЛКО ПЪТИ КЛЕ СЕ ВЕЧЕ
Колко пъти кле се вече
да обичаш само мен!
Разумът ти се зарече
само в мен да е пленен!
В нежна слабост на душата
дух застави да гори
в таз, от твоя дъх облята,
та на теб да угоди.
Но презираш днес, не чуваш
моя страстен богослов
и на друга пророкуваш
бившата към мен любов.
Как така, неверни, нежно
аз над мен ти дадох власт,
със студенина безбрежна
да даряваш мойта страст?
О, любов, царице свята!
Ти за мене отмъсти!
И нещата бий с отплата,
жертва бяхме аз и ти.
Но покой напразно търся
в наказание за лъст;
пак печал сърцето къса.
Не! Без сили си за мъст.
СКОЛЬКО РАЗ, ЖЕСТОКИЙ, КЛЯЛСЯ
Сколько раз, жестокий, клялся
Лишь одну меня любить!
Сколько разум твой старался
Мне одной любезным быть!
Души нежной слабость видя,
Ты заставил дух пылать
В той, кто, всё возненавидя,
Тебе тщилась угождать.
Но теперь ту презираешь,
Кого богом своим звал,
И другой всё то вещаешь,
Чем меня к любви склонял.
Иль на то тебе, неверный,
Над собой дала я власть,
Чтоб холодностью безмерной
Наградил мою ты страсть?
О, любовь, царица света!
Отомщай ты за меня!
Убегай того предмета,
Кому жертвой стала я.
Но покой напрасно льщуся
В его казни я найтить;
Лишь тем больше сокрушуся.
Нет! ему не в силах мстить.
1793 г.
---------------------------------------------
Иван Елагин
Руският поет, историк и държавен деятел Иван Елагин (Иван Перфильевич Елагин) е роден на 30 ноември/11 декември 1725 г. в Санкт Петербург. Работил е към кабинета на императрица Екатерина, активен член на дворцовата канцелария, сенатор. Като директор на имперските театри в Русия (1766-1779 г.) е положил основите на руския публичен театър (1774 г.) и театралното училище (1779 г.). Той е един от първите масони в Източна Европа, първият руски Велик Майстор. Член е на Руската академия на науките от самото й основаване, член е на Лайпцигското общество на учените. Считат го за родоначалник на т.нар. първобитно славянофилство. Умира на 22 септември/3 октомври 1794 г. в Санкт Петербург.
ЕПИСТОЛА НА Г-Н ЕЛАГИН КЪМ Г-Н СУМАРОКОВ (ФРАГМЕНТИ)
1.
Открил копнежа на любовната ни лира,
творец на пищната, на славната „Семира”,
роден от мозък на богиня мъдър син,
на Боало любимец, руски наш Расин,
на правдата защитник, враг на зли пороци,
учителю преблаг, кажи, о, Сумароков!
Къде намираш римите си? Не открих,
макар любов в сърцето ми да вля към стих...
2.
Наследство бащино щом в младост не пестиш,
на старини ще се покайваш и скърбиш.
Ненавистнице зла на хорските пороци,
о, музо! Ако позволява Сумароков,
с Хорациеви сили ти ме зареди,
с които фреска горда в Рим е победил,
за да е с мен отечеството откровено,
тъй както той вовек прослави несравнено.
* Александър Сумароков (1717-1777 г.) – руски поет и драматург, създател на класическия театър в Русия.
* „Семира” – трагедия на Сумароков, написана и представена на сцена през 1751 г.
* При „роден от мозък на богиня” авторът има предвид богинята Атина.
* Наричайки Сумароков „на Боало любимец”, Елагин загатва за близостта на своите епистоли със сатирата на френския поет и теоретик на класицизма Никола Боало (1636-1711 г.) „Към Молиер” (1660 г.).
* Хораций – римски поет, творил в десетилетията преди новата ера.
ЭПИСТОЛА Г. ЕЛАГИНА К Г. СУМАРОКОВУ (ОТРЫВОК)
1.
Открытель таинства любовныя нам лиры,
Творец преславныя и пышныя „Семиры”,
Из мозгу рождшейся богини мудрой сын,
Наперсник Боалов, российский наш Расин,
Защитник истины, гонитель злых пороков,
Благий учитель мой, скажи, о Сумароков!
Где рифмы ты берешь? – ты мне не объявил,
Хоть к стихотворству мне охоту в сердце влил...
2.
Что собрано отцом, в младых днях то прожить
И в старости о том крушиться и тужить.
Ты ж, ненавистница всех в обществе пороков,
О муза! коль тебе позволит Сумароков,
Ты дай мне, дай хоть часть Горациевых сил,
Чем фряска гордого он в Риме победил,
Чтоб мной отечеству то стало откровенно,
Чем он прославился вовеки несравненно.
1753 г.
---------------------------------------------
Иван Крилов
Руският поет, писател, драматург, публицист и преводач Иван Крилов (Иван Андреевич Крылов) е роден на 2/13 февруари 1769 г. в Москва. Първото му произведение е либретото „Кофейница” (1784 г.). Издател и редактор е на сатирични и просветителски списания като „Почта духов” (1789 г.), „Зритель” (1792 г.) и „Санкт-Петербургский Меркурий” (1793 г.). Превежда творби на Езоп, Расин, Лафонтен и др. Сътрудник е на Императорската публична библиотека (1810 г.), член е на литературното общество „Беседы любителей русской словесности” (1811 г.), статски съветник, действителен член на Руската императорска академия (1811 г.), академик по руски език и словесност в Петербургската академия на науките (1841 г.). Автор е на 9 сборника с 236 басни (в периода 1809-1843 г.), на десетки трагедии, комедии и либрета за опери като „Клеопатра” (1785 г.), „Филомела” (1786 г.), „Бешеная семья” (1786 г.), „Сочинитель в прихожей” (1788 г.), „Проказники” (1788 г.), „Американцы” (1788 г.), „Каиб” (1792 г.), „Ночи” (1792 г.), „Пирог” (1801 г.), „Модная лавка” (1806 г.), „Урок дочкам” (1807 г.), „Илья Богатырь” (1807 г.) и др. Умира на 9/21 ноември 1844 г. в Санкт Петербург.
ЛЕБЕД, ЩУКА И РАК
Когато няма сговор, няма как
другари да работят в крак,
от работата – само мъка.
Веднъж тъй лебед, рак и щука
се впрегнали в кола с товар,
напънали се тримата за старт,
с все сила дърпат, а не движи се колата!
Товарът им изглежда лек, а си стоят –
нагоре дърпа лебедът крилат,
назад отстъпва рак, а щука – към водата.
И кой виновен е, кой прав от тях, не знам;
колата и до днес е там.
ЛЕБЕДЬ, ЩУКА И РАК
Когда в товарищах согласья нет,
На лад их дело не пойдет,
И выйдет из него не дело, только мука.
Однажды Лебедь, Рак, да Щука
Везти с поклажей воз взялись,
И вместе трое все в него впряглись;
Из кожи лезут вон, а возу все нет ходу!
Поклажа бы для них казалась и легка:
Да Лебедь рвется в облака,
Рак пятится назад, а Щука тянет в воду.
Кто виноват из них, кто прав, – судить не нам;
Да только воз и ныне там.
-----
ОБЩИНСКО СЪБРАНИЕ
Дори порядък да е налице,
като попадне той в безсъвестни ръце,
с уловки бързо го потискат
и хитрини въртят, където си поискат.
МИРСКАЯ СХОДКА
Какой порядок ни затей,
Но если он в руках бессовестных людей,
Они всегда найдут уловку,
Чтоб сделать там, где им захочется, сноровку.
1816 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Услужливият глупак е по-опасен от врага.
* * *
За силния винаги е виновен безсилният.
* * *
Когото врагът ни хвали, от него наистина няма полза.
* * *
Не презирай ничий съвет, но най-напред го разгледай.
* * *
– Ах, аз какво съм виновен?
– Мълчи! Изморих се да слушам, нямам свободно време да разбирам твоите вини, пале! Ти си виновен даже за това, че съм гладен!
* * *
Добре е да си силен, да си умен е два пъти по-добре.
* * *
От радост не можа да си поеме дъх.
* * *
Където не може да се вземе със сила, там е необходим похват.
* * *
Някъде бог пратил на враната парченце сирене.
* * *
Истинските таланти не се сърдят за критиката. Тя не може да повреди красотата им. Само изкуствените цветя се страхуват от дъжда.
* * *
Мнозина, макар да им е срамно да си признаят, се страхуват от умните хора и по-охотно търпят около себе си глупаци.
* * *
А вие, приятели, както и да сядате, за музиканти не ставате.
* * *
Но за глупаците разумните думи са като за глухи.
* * *
На орлите се налага да се спускат и по-ниско от кокошките, но кокошките никога не се издигат до облаците.
* * *
Колкото и да е мъчително да се живее, още по-тежко е да се умира.
* * *
В произхода и в ранговете възвишеността е добра, но каква е ползата от нея, когато душата е долна?
* * *
Обяснението било много лесно.
* * *
Захвърлиха щуката в реката.
* * *
А Васка слушка и папка...
* * *
Лебедът се стреми към облаците, ракът дърпа назад, а щуката тегли към водата.
* * *
Кой ще бъде прав на света, ако слуша клевети?
* * *
Разравяйки купчината оборски тор, петелът намери бисерно зърно.
* * *
Скъперникът губи всичко, желаейки да получи всичко.
* * *
Беда е, когато обущарят започне да пече банички, а баничарят да шие ботуши.
* * *
А където пастирът е глупак, там и кучетата са глупави.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Услужливый дурак опаснее врага.
* * *
У сильного всегда бессильный виноват.
* * *
Кого нам хвалит враг, в том, верно, проку нет.
* * *
Не презирай совета ничьего, но прежде рассмотри его.
* * *
– Ах, я чем виноват?
– Молчи! Устал я слушать, досуг мне разбирать вины твои, щенок! Ты виноват уж тем, что хочется мне кушать!
* * *
Быть сильным хорошо, быть умным лучше вдвое.
* * *
От радости в зобу дыханье сперло.
* * *
Где силой взять нельзя, там надобна ухватка.
* * *
Вороне где-то бог послал кусочек сыру.
* * *
Таланты истинны за критику не злятся: их повредить она не может красоты, одни поддельные цветы дождя боятся.
* * *
Многие, хоть стыдно в том признаться, с умом людей боятся и терпят при себе охотней дураков.
* * *
А вы, друзья, как ни садитесь, все в музыканты не годитесь.
* * *
Но глупым, что глухим разумные слова.
* * *
Орлам приходится и ниже кур спускаться, но курам никогда до облак не подняться.
* * *
Как бывает жить ни тошно, умирать еще тошней.
* * *
В породе и в чинах высокость хороша, но что в ней прибыли, когда низка душа?
* * *
А ларчик просто открывался.
* * *
Щуку бросили в реку.
* * *
А Васька слушает, да ест...
* * *
Лебедь рвется в облака, рак пятится назад, а щука тянет в воду.
* * *
Кто ж будет в мире прав, коль слушать клеветы?
* * *
Навозну кучу разрывая, петух нашел жемчужное зерно.
* * *
Скупой теряет все, желая все достать.
* * *
Беда, коль пироги начнет печи сапожник, а сапоги тачать пирожник.
* * *
А где пастух дурак, там и собаки дуры.
---------------------------------------------
Иван Пнин
Руският поет и публицист Иван Петрович Пнин е роден през 1773 г. в Москва. Учил е в Московския университет и в Артилерийски инженерен корпус, а след това работи в Департамента на народната просвета. Първата му публикация е през 1788 г. Пише стихове, оди и басни, през 1798 г. издава сп. „Санкт-Петербургский журнал”, в което освен литературни материали редовно се печатат статии в защита на необходимостта от ограмотяване на населението. В книгата си „Опыт о просвещении относительно России” (1804 г.) Пнин ратува за освобождаването на селяните и за широка народна просвета. Член е на популярното „Вольное общество любителей словесности, наук и художеств”, а през 1805 г. е президент на организацията. Негови стихове се печатат в „Журнал российской словесности”, „Журнал для пользы и удовольствия”, „Благонамеренный”, „Пантеон русской поэзии” и др. издания. Автор е на одите „Время”, „Слава”, „Человек”, „Надежда”, „Бог”, „Правосудие”, „Любовь” и др. Подготвя стихосбирката си „Моя лира”, но не успява да я издаде. Умира на 17/29 септември 1805 г. в Санкт Петербург.
РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ПРАХОСНИКА И СКЪПЕРНИКА
Прахосникът от свойте страсти е залят,
живее, сякаш винаги смъртта съзира;
скъпернкът, напротив, все пари събира,
очаква вечно да живей на този свят.
РАЗЛИЧИЕ МЕЖДУ РОСКОШНЫМ И СКУПЫМ ЧЕЛОВЕКОМ
Роскошный человек, страстям предавшись всем,
Живёт, как будто бы он смерти ожидает;
Скупой же, напротив, всё деньги собирает,
Как будто вечно жить ему на свете сем.
1798 г.
* Титульный лист „Опыта о просвещении” И. П. Пнина.
-----
ЗАВИСТ
Порок по-пагубен от завистта не срещам.
Съревнованието ни е друго нещо.
Към него трябва всячески да се стремим,
а завистта, напротив, трябва да ломим.
Съревнованието се превръща в слава,
а нрави с подлост завистта ни заразява.
Показва хидрата й на безброй места,
че майка е на мъст и злоба завистта.
Ако в гръдта разлом на завистта остане
с отрова само нечие сърце да храни,
какъвто и да е, аз ще го обвиня
за таен враг – той в обществото е змия:
злодей опасен, лицемерно раболепен,
изглеждащ честен, а сърцето му свирепо.
Порок жесток, ужасни изверги родил,
раздори, ужаси, нещастия развил,
съюзи най-свещени подло разрушава,
жарта на чисти земни чувства угасява.
В семейството, в което обща кръв струи
и нежно пламъче на обичта гори,
ако искра на завист влезе в тази къща,
в пожари огъня на любовта превръща,
отрови вместо кръв във вени ще текат...
Животът на семейството ще бъде ад.
ЗАВИСТЬ
Порока пагубней я зависти не знаю.
С соревнованием я зависть не мешаю.
То нужно всячески стараться возбуждать,
Сию же, напротив, сколь можно истреблять.
Соревнование на верх возводит славы,
А зависть подлая лишь заражает нравы.
Примеров множество нам могут показать,
Что злобе, мщению, сим гидрам зависть – мать.
Пучину кто сию в груди своей скрывает
И сердце ядом лишь ее одним питает,
Кто б ни был он таков, того считаю я
За тайного врага – он в обществе змея:
Опаснейший злодей, прикрывшись лицемерством,
Он честный кажет вид, как сердце дышит зверством.
Порок сей извергов ужаснейших творит,
Раздоры, ужасы, несчастия родит,
Союзы самые священны разрушает,
Чистейших чувствий жар природы погашает.
Семейство, где во всех одна струится кровь
И в сердце коего одна горит любовь,
Коль искра зависти в сем сердце зародится,
В свирепый пламень огнь любви вдруг превратится
И в жилах потечет на место крови яд...
Жилище же сего семейства будет ад.
1805 г.
---------------------------------------------
Иван Хемницер
Руският поет и преводач Иван Хемницер (Иван Иванович Хемницер) е роден на 5/16 януари 1745 г. в Енотаевска крепост, Астраханска губерния. Той е един от най-известните руски сатирици през ХVIII в. Автор е на книгите „Басни и сказки” (1779, 1782 г.), многократно преиздавани през следващите десетилетия. Умира на 19/30 март 1784 г. в гр. Смирна, Турция, където 3 години е генерален консул.
ВЪЛЧИ РАЗСЪЖДЕНИЯ
Видял вълкът овчар овце да стриже в мир.
„На мене ми е чудно – казал, – не разбирам
защо ли кожа цяла не дере пастир?
Та аз например цяла кожа ще съдирам!
И в други дворове съдиране съзирам,
защо и той не дерне тъй с последен бой?”
Чул слонът тези вълчи думи.
„Аз трябва – казал – да те вразумя, постой,
ти мислиш като вълк, а тоз овчар е умен –
овцете пази живи той.
Ако последваме ний твоя вълчи вой,
накрая вълна да ни дава няма кой...”
ВОЛЧЬЕ РАССУЖДЕНЬЕ
Увидя волк, что шерсть пастух с овец стрижет,
„Мне мудрено, – сказал, – и я не понимаю,
Зачем пастух совсем с них кожу не дерет?
Я, например, так я всю кожу с них сдираю,
И то ж в иных дворах господских примечаю, –
Зачем бы и ему не так же поступать?”
Слон, волчье слыша рассужденье,
„Я должен, – говорит, – тебе на то сказать:
Ты судишь так, как волк; а пастухово мненье –
Овец своих не убивать.
С тебя, да и с господ иных примеры брать –
Не будет наконец с кого и шерсть снимать”.
1774 г.
---------------------------------------------
Иполит Богданович
Руският поет, драматург и преводач Иполит Богданович (Ипполит Фёдорович Богданович) е роден на 23 декември 1743/3 януари 1744 г. в селището Переволочна, Киевска губерния. Пише поезия от детските си години, 14-годишен публикува стихове в различни издания. Учи в Московския университет, след което е служител в университета. От 1764 г. работи в чуждестранни дипломатически служби, а от 1780 г. в държавния архив. Автор е на поеми, повести и писания като „Сугубое блаженство” (1765 г.), „Лира, или собрание разных сочинений” (1773 г.), „Русские пословицы” (1785 г.), „Добромысл” (1805 г.), на пиесите „Радость Душеньки” (1786 г.), „Славяне” (1787 г.) и др. Сред творбите му най-известна е поемата „Душенька” (1778 г.) – авторизирана интерпретация на романа на Лафонтен „Любовта на Психея и Купидон”. Издател е на сп. „Невинное упражнение” (1763 г.) и сп. „Петербургский вестник” (1775 г.), редактор е на в. „Санкт-Петербургские ведомости” (1775-1782 г.). Член е на Руската академия (1783 г.), председател е на държавния архив (1788-1795 г.). Умира на 6/18 януари 1803 г. в гр. Курск.
ПАРИТЕ
Беда е без пари; но що за сила дават
парите нам? Без тях – ни щастие, ни слава,
без тях е скучен дългият живот, дори
беди животът носи, нямаш ли пари.
Беда е без пари; парите са в закони,
въздават и продават ласки и поклони.
О, вий пари, пари! Любими и добри,
почита ви светът: беда е без пари.
Беда е без пари; в живота кратък тъжно
да търсим изобилно щастие сме длъжни;
и нищо, че в парите суета гори,
без тази суета беда е без пари.
ДЕНЬГИ
Беда, коль денег нет; но что за сила тянет
К богатству всех людей? Без денег счастье вянет,
И жизнь без них скучна, живи хотя сто лет;
Пока твой век минет – беда! коль денег нет.
Беда, коль денег нет; везде сии законы,
Что деньгам воздают и ласки и поклоны.
О деньги, деньги! Вас и чтит и любит свет,
И каждый вопиет: беда, коль денег нет.
Беда, коль денег нет; имея жизнь толь кратку,
Приписывать должны мы счастие к достатку;
Хоть деньги множество нам делают сует,
Однако без сует беда, коль денег нет.
1761 г.
-----
ЕПИГРАМИ
I.
Ако спокойствие душата не оглася,
решава: щастието е лъжовна врява.
Но само той да го намери не успява,
щом напастите не умее да понася.
II.
Дори без щастие по земния ни път,
но с нещо в него тук приятен е светът,
в живота си понасяме бедите лесно.
Разбира се, че любовта това е средство.
III.
Нещастието смята за непоносимо,
дори преди да го докосне, болка има.
Но знае тоз, превил в бедите своя гръб –
еднакво преминават щастие и скръб.
ЭПИГРАММЫ
I.
Кто никогда души спокойства не имеет,
То думает: для всех на свете счастье ложно.
Однако лишь ему найти его не можно,
Затем что он сносить напасти не умеет.
II.
Хоть истинного здесь на свете счастья нет,
Но есть такое в нем, что нам приятен свет,
И для чего-нибудь нам сносно в жизни бедство.
Конечно, делает любовь сие нам средство.
III.
Несчастье для него, тот думает, несносно.
К нему еще оно и не бывало косно.
Но кто бывал в беде, тот ведает давно,
Что скорбь проходит так, как счастие, равно.
1761 г.
---------------------------------------------
Иринарх Завалишин
Руският поет, писател, военен и държавен деятел Иринарх Завалишин (Иринарх Иванович Завалишин) е роден на 20 ноември/1 декември 1769 г. (по други сведения – през 1762 г. или 1770 г.). Служил е в Преображенския полк и в Шлиселбургския пехотен полк, ръководил е Фанагорийския гренадерски полк, участвал е в морския поход срещу шведския флот от 1795 г., ескадрата на Нормандските острови от 1799 г. и др. Първите му поетични публикации са от 1790 г. Автор е на поемите „Героида, или Дух и увенчанные подвиги Российских беспримерных героев” (1793 г.), „Сокращенное землеописание Российского государства, сочиненное в стихах для пользы юношества” (1792 г.), „Сувороида” (1796 г.), на много стихове и оди като „Стихи на покорение Измаила” (1791 г.), „Ода победителю на сражение за Дунаем при Мачине над Турецкой армией, одержанное князем Н. В. Репниным” (1791 г.), „Ода великой государыне, Екатерине Алексеевне, императрице и самодержице всероссийской на возшествие ЕЯ императорского величества на Всероссийский престол” (1792 г.) и др. Умира през 1821 г. в Симбирск.
ПОЛОЖЕНИЕ И ГРАНИЦИ (ИЗ „КРАТКО ЗЕМЛЕОПИСАНИЕ НА РУСКАТА ДЪРЖАВА, НАПИСАНО В СТИХОВЕ, ЗА ДА СЕ ПОЛЗВА ОТ МЛАДЕЖТА”)
Най-ширна е от всички руската страна,
с морета много обградена далнина.
Известен океан сред протоци среднощни,
след него източният океан всемощен
сибирски бряг държи за вечни времена,
получил от света различни имена.
Каспийско, Черно, и Азовско, и Балтийско,
над тях е Северно море до племе финско,
смирило пред вандалския владетел глас
и покорено на върховна шведска власт.
На запад двор градят поляци и курляни,
полвин ден по; на юг кръжат мохамедани:
те нова граница прекараха отпред,
до Днестър бе завзета Очаковска степ;
среднощни остри мълнии-стрели се виха
и южните предели руски разшириха.
От Йомба до Иртиш чергарски стар народ,
чада на ордите на древен славен род,
киргиз-кайсацките пространства обитава,
рубеж на линия уралска охранява;
тъй многобройните башкирски племена
на стража там стоят от давни времена.
От Черноморието до Хвалинск се пръскат
предели нови на владенията руски;
в средата – Грузия, на запад е Кубан,
редовно даващ на Москва годишна дан.
Нерчинска област до Китай далечен стига,
иркутска линия в степта охрана вдига.
Курилците когато вече крепко спят,
естляндците в средата на деня вървят.
Светило слънчево в Камчатка щом изгрее,
на запад в Езел вече залез аленее.
Тъй грее в Руската империя една
вечерната и утринната светлина.
* Курляндия – от 1561 до 1795 г. херцогство на територията на днешна Латвия.
* Очаковска степ – земите между р. Днестър и р. Южен Буг.
* Йомба – река във Вологодска област в Русия.
* Иртиш – река в Китай, Казахстан и Русия.
* Киргиз-кайсаки – чергарски азиатски народи.
* Естляндия – историческо име на северните части на Естония. През 1710 г. територията е завоювана от Русия; след 1783 г., по времето, когато е писана творбата, е под наместничеството на Ревелска губерния, а от 1796 г. се образува Естляндска губерния.
* Езел – остров в Балтийско море на входа на Рижския залив.
ПОЛОЖЕНИЕ И ГРАНИЦЫ (ИЗ „СОКРАЩЕННОЕ ЗЕМЛЕОПИСАНИЕ РОССИЙСКОГО ГОСУДАРСТВА, СОЧИНЕННОЕ В СТИХАХ ДЛЯ ПОЛЬЗЫ ЮНОШЕСТВА”)
Пространная из всех Российская страна,
Морями многими кругом ограждена.
Знатнейший Океан меж протчих полуночной,
За оным следует известный всем восточной:
Сибирские брега собой он заключил,
От коих имена различны получил.
Каспийско, Черное, Азовское, Балтийско,
Меж ним и Северным соседом племя Финско;
Которо королю Вандалов покорясь,
Признало над собой верьховну Шведску власть.
На запад Поляки соседи и Курлянцы,
По ниже на полдень живут Магометанцы:
Граница новая от них положена,
Очаковская степь по Днестр уступлена,
Полночны острые молниеносны стрелы,
Расширили на юг Российские пределы.
От Ембы к Иртышу кочующий народ,
Ордынских отраслей издревле славный род,
В Киргис-Кайсацких весь равнинах обитает,
Рубеж тот линия Уральска охраняет:
По коей многия Башкирцов племена,
На страже видимы во всяки времена.
От моря Чернаго горами до Хвалынска
Предел вновь положен владения Российска;
В середине Грузия, на западе Кубань,
Москве дающая с себя годичну дань.
Нерчинской области рубеж лежит с Китаем,
Иркутской линией степной край ограждаем.
Курильцы в крепком сне, когда покоясь спят,
Естляндцов в те часы в трудах полдневных зрят.
Светило дневное в Камчатке коль восходит,
То в Езеле оно окончав день заходит.
И так в ИМПЕРИИ Российского Царя,
Вечерня с утренней бывает вдруг заря.
1792 г.
---------------------------------------------
Михаил Ломоносов
Руският поет, художник, преводач, естествоизпитател и учен енциклопедист Михаил Ломоносов (Михаил Васильевич Ломоносов) е роден на 8/19 ноември 1711 г. в с. Мишанинска (сега с. Ломоносово), Архангелогородска губерния. Той е основоположник на съвременния руски литературен език, един от основоположниците на силаботоническото стихосложение. Завършва поетика, риторика и философия в Славяно-гръко-латинската академия в Москва (1734 г.), философия, математика и физика в Киево-Могилянската академия (1735 г.), древни и нови езици и словесност в Санктпетербургския държавен университет (1736 г.) и механика и теоретична химия в Марбургския университет в Германия (1739 г.), специализира ботаника, естествена история и минералогия (1741 г.). Сфери на научната му дейност: химия, физика, филология, естествознание, минералогия, история, металургия, оптика, астрономия, геология, генеалогия. Владее немски, френски и италиански език, изучава западноевропейската литература. Академик (1745 г.), професор по химия (1745 г.) и физика (1746 г.), колежски съветник (1757 г.). Основател е на Московския университет, ръководител е на Историческото събрание, Географския департамент, Академичната гимназия и Академичния университет (1758 г.). Действителен член на Императорската академия на науката и изкуствата (1757 г.), почетен член на Кралската академия на науките в Стокхолм (1760 г.), почетен член на Художествената академия (1763 г.), почетен член на Болонската академия на науките (1764 г.). Сред основните му трудове по красноречие, словесност, теория на стила и поетика са христоматиите „Краткое руководство к риторике” (1743 г.), „Риторика” (1748 г.), „Рассуждение о пользе книг церковных в российском языке” (1757 г.) и „Русская грамматика” (1764 г.). Пише стихове, поеми, трагедии, философски и сатирични оди, превежда творби на Хораций и Анакреон. Поезията му е наситена с натурфилософска научна и космична образност. Умира на 4/15 април 1765 г. в Санкт Петербург.
ВЕЧЕРНО РАЗМИШЛЕНИЕ ЗА БОЖИЕТО ВЕЛИЧИЕ ПРИ ВЕЛИКОТО СЕВЕРНО СИЯНИЕ
1.
Лицето свое скри денят,
нощта поляните покри,
лъчите бързо ще заспят
зад мрачна сянка вдън гори.
Откри се бездна, там горят
звезди безчет, без дъно свят.
2.
Като фин пясък сред вълни,
като искра във вечен лед,
като прашец сред вихър див,
като перо във взрив свиреп,
тъй аз, в таз бездна потопен,
от мисли чезна изморен.
3.
Премъдри словеса гласят:
„Там има много светове,
безброй слънца сред тях горят,
народи раснат с векове;
расте божествено дърво
в това всесилно естество.”
4.
Но как, природо, с тоз закон?
В нощта зараждат се зори!
Къде е слънчевият трон?
В морето ледник как гори?
В нас хладни пламъци пламтят!
След черна нощ дойде денят!
5.
О, вий, които с поглед благ
четете битието днес,
в нещата само дребен знак
е естеството; ваша чест,
щом знайте пътя на планети,
какво ни мачка нас, кажете!
6.
Как нощем чезне лъч сломен?
С какво лих пламък твърд грози?
Как мълнията в ясен ден
зенит над нас ще порази?
Как в ледения пуст кошмар
расте сред зимата пожар?
7.
Водата спори с пушек гъст;
лъчите слънчеви блестят
към нас, с поклон превили кръст;
зелени планини горят;
зефирът морски после спира,
вълнички там ломят ефира.
8.
Съмнения сред нас блестят
за достижими висоти.
Обширен ли е този свят?
Звездата колко ще блести?
Зове ни краят многолик!
Творецът колко е велик?
ВЕЧЕРНЕЕ РАЗМЫШЛЕНИЕ О БОЖИЕМ ВЕЛИЧЕСТВЕ ПРИ СЛУЧАЕ ВЕЛИКАГО СЕВЕРНАГО СИЯНИЯ
1.
Лице свое скрывает день,
Поля покрыла мрачна ночь,
Взошла на горы чорна тень,
Лучи от нас склонились прочь.
Открылась бездна звезд полна;
Звездам числа нет, бездне дна.
2.
Песчинка как в морских волнах,
Как мала искра в вечном льде,
Как в сильном вихре тонкой прах,
В свирепом, как перо, огне,
Так я, в сей бездне углублен,
Теряюсь, мысльми утомлен!
3.
Уста премудрых нам гласят:
„Там разных множество светов,
Несчетны солнца там горят,
Народы там и круг веков;
Для общей славы божества
Там равна сила естества.”
4.
Но где ж, натура, твой закон?
С полночных стран встает заря!
Не солнце ль ставит там свой трон?
Не льдисты ль мещут огнь моря?
Се хладный пламень нас покрыл!
Се в ночь на землю день вступил!
5.
О вы, которых быстрый зрак
Пронзает в книгу вечных прав,
Которым малый вещи знак
Являет естества устав,
Вам путь известен всех планет;
Скажите, что нас так мятет?
6.
Что зыблет ясный ночью лучь?
Что тонкий пламень в твердь разит?
Как молния без грозных тучь
Стремится от земли в зенит?
Как может быть, чтоб мерзлый пар
Среди зимы рождал пожар?
7.
Там спорит жирна мгла с водой;
Иль солнечны лучи блестят,
Склонясь сквозь воздух к нам густой;
Иль тучных гор верьхи горят;
Иль в море дуть престал зефир,
И гладки волны бьют в ефир.
8.
Сомнений полон наш ответ
О том, что окрест ближних мест.
Скажите ж, коль пространен свет?
И что малейших дале звезд?
Несведом тварей вам конец?
Скажите ж, коль велик Творец?
1743 г.
-----
ВИЙ ЧУЙТЕ, МОЛЯ, СТАРЕЦА КАКВО СПОХОДИ
Вий чуйте, моля, стареца какво споходи,
когато кротко тръгна да се поразходи.
Магаре яхнал, а синът му тръгнал пеш,
и след недълъг през поляната вървеж
разкритикували го разни минувачи:
„Ах, как се возиш ти, а малкият се влачи!”
Той слязъл, на сина си да поязди дал,
но само десетина крачки извървял,
а пак го обкръжили с насмешливи знаци,
съвети сяли: „Пълен е светът с глупаци.
Магарето двамина да обяздват те!”
И яхнали самара старец и дете.
Обаче, минали край само две-три къщи,
пазарът закрещял: „Добичето измъчваш!”
Тогава старецът, към своя дом завил,
учтиво на досадниците промълвил:
„Ако послушам хорската ви тъпа врява,
магарето на гръб да нося май ще трябва!”
ПОСЛУШАЙТЕ, ПРОШУ, ЧТО СТАРОМУ СЛУЧИЛОСЬ
Послушайте, прошу, что старому случилось,
Когда ему гулять за благо рассудилось.
Он ехал на осле, а следом парень шол;
И только лишь с горы они спустились в дол,
Прохожей осудил тотчас его на встрече:
„Ах, как ты малому даешь бресть толь далече?”
Старик сошол с осла и сына посадил,
И только лишь за ним десяток раз ступил,
То люди начали указывать перстами:
„Такими вот весь свет наполнен дураками:
Не можно ль на осле им ехать обоим?”
Старик к ребенку сел и едет вместе с ним.
Однако, чуть минул местечка половину,
Весь рынок закричал: „Что мучишь так скотину?”
Тогда старик осла домой поворотил
И, скуки не стерпя, себе проговорил:
„Как стану я смотреть на все людские речи,
То будет и осла взвалить к себе на плечи”.
1747 г.
-----
ИЗКАЗВАНИЯ, ЦИТАТИ И АФОРИЗМИ
* * *
Малкият човек и върху планина е малък, исполинът е голям и в яма.
* * *
Който малкото не може, за него и голямото е невъзможно.
* * *
Ако нещо добро си направил с труд, трудът ще отмине, а доброто ще остане; ако нещо лошо си направил с удоволствие, удоволствието ще премине, а лошото ще остане.
* * *
Когато към нещо се прибави нещо, тогава то се отнема от друго нещо.
* * *
Красотата, величието, силата и богатството на руския език са достатъчно ясни от книгите, писани в миналото, когато нашите предци още не са знаели никакви правила за съчиняване, но и едва ли са мислили за това, че ги има или че могат да съществуват.
* * *
Нищо не се случва без достатъчно основание.
* * *
Който думи не може да скрие, той и важна тайна няма да запази.
* * *
Природата здраво се придържа към своите закони и навсякъде е еднаква.
* * *
За общото благо, а особено за утвърждаването на науката в отечеството, и срещу собствения си баща да се изправиш, не го смятам за грях... Посветил съм се на това до края си да се боря с неприятелите на руската наука, както вече двадесет години се боря, стоях срещу тях на младини, няма да ги оставя и на старини.
* * *
С помощта на науката разумът прониква в тайната на веществата и показва къде е истината. Науката и опитът са само средство, само начин да се събират материали за разума.
* * *
Науката е ясно познание за истината, просвещение за разума, непорочна радост от живота, похвала на младостта и опора на старостта, строител на градове, полкове, крепост на успеха в нещастие, а в щастието е украшение, навсякъде е верен и неотлъчен спътник.
* * *
Могъществото на Русия ще нараства със Сибир.
* * *
Химията широко простира своите ръце в човешките дела.
* * *
Който стигне до старостта, той ще почувства болестите от разкоша през младостта, следователно на младини трябва да се пазим от лукса.
* * *
Мързеливият човек в нечестен покой прилича на неподвижна блатна вода, която, освен смрад и презрени гадини, нищо друго не произвежда.
* * *
Няма такъв невежа, който да не може да зададе повече въпроси, отколкото би могъл да реши и най-знаещият човек.
* * *
Усърдният труд всички препятствия преодолява.
* * *
Да се забелязват грешките не струва много: да се даде нещо по-добро – това подхожда на достойния човек.
* * *
Един опит аз поставям по-високо от хиляди мнения, родени само от въображението.
ВЫСКАЗЫВАНИЯ, ЦИТАТЫ И АФОРИЗМЫ
* * *
Малый человек и на горе мал, исполин велик и в яме.
* * *
Кто малого не может, тому и большее невозможно.
* * *
Если ты что хорошее сделал с трудом, труд минется, а хорошее останется, если что худое с удовольствием, то удовольствие пройдет, а худое останется.
* * *
Если к чему-либо нечто прибавилось, то это отнимется у другого.
* * *
Красота, величие, сила и богатство российского языка явствуют довольно из книг, в прошлые века писанных, когда еще не токмо никаких правил для сочинений наши предки не знали, но и о том едва ли думали, что оные есть или могут быть.
* * *
Ничто не происходит без достаточного основания.
* * *
Кто слова утаить не может, тот и важной тайны не удержит.
* * *
Природа крепко держится своих законов и всюду одинакова.
* * *
За общую пользу, а особливо за утверждение наук в отечестве, и против отца своего родного восстать за грех не ставлю... Я к сему себя посвятил, чтобы до гроба моего с неприятелями наук российских бороться, как уже борюсь двадцать лет, стоял за них смолоду, на старости не покину.
* * *
Разум с помощью науки проникает в тайны вещества, указывает, где истина. Наука и опыт – только средства, только способы собирать материалов для разума.
* * *
Наука есть ясное познание истины, просвещение разума, непорочное увеселение жизни, похвала юности, старости подпора, строительница градов, полков, крепость успеха в несчастии, в счастии – украшение, везде верный и безотлучный спутник.
* * *
Могущество России прирастать будет Сибирью.
* * *
Широко распростирает химия руки свои в дела человеческие.
* * *
Кто достигнет старости, тот почувствует болезни от роскошей, бывших в юности, следовательно, в молодых летах должно от роскошей удаляться.
* * *
Ленивый человек в бесчестном покое сходен с неподвижною болотною водою, которая, кроме смраду и презренных гадин, ничего не производит.
* * *
Нет такого невежды, который не мог бы задать больше вопросов, чем может их разрешить самый знающий человек.
* * *
Неусыпный труд все препятствия преодолевает.
* * *
Ошибки замечать не много стоит: дать нечто лучшее – вот что приличествует достойному человеку.
* * *
Один опыт я ставлю выше, чем тысячу мнений, рожденных только воображением.
---------------------------------------------
Михаил Муравьов
Руският поет и преводач Михаил Муравьов (Михаил Никитич Муравьёв) е роден на 25 октомври/5 ноември 1757 г. в Смоленск. Започва да пише и публикува съвсем млад. През 1768 г. постъпва в гимназията към Московския университет, а полвин година по-късно става студент в университета. През 1776 г. е приет в Свободното събрание на любителите на руското слово. През 1800 г. е определен за сенатор, а от 1801 г. е секретар към кабинета на Александър І. Основател е на научното списание „Московские Ученые Ведомости”. Автор е на литературните произведения „Эклога” (1771 г.), „Басни в стихах” (1773 г.), „Переводные стихотворения” (1773 г.), „Обитатель предместья и Эмилиевы письма” (публикувано през 1815 г.). Събрани съчинения на неговото творчество са издадени през 1819-1820 г., 1847 г., 1857 г. и 1960 г. Има трудове по теория на историята. Превеждал е Вергилий, Торквато Тассо и френски поети. Умира на 29 юли/10 август 1807 г. в Санкт Петербург.
НЕИЗВЕСТНОСТТА НА ЖИВОТА
Когато мрачни нощи гушнат свод небесен
и дърпа погледа ми уморен сънят,
с неволен полъх пред очите ми ще блесне
мигът, когато ще напусна този свят.
За смъртните е този преход непонятен!
Трепери естеството ни пред този час,
необходим миг, неизвестен, безвъзвратен –
кой знае колко е далече той от нас?
И както вихър леден, в пещерите вейнал,
сред морски бездни кораби грози,
така смъртта, при нас нахлула ненадейно,
пред бурята заспалите ще порази.
Болеем мигновени радости в живота,
на края на безкрайна пропаст носим жар.
Не вехне цвят на рози, скъсан от стъблото,
но късащият вижда черния лодкар.
На дългия поток житейски не разчитай,
о, смъртни! Към всевишния надежди рей,
страни от гордостта, помни, че миг са дните.
Тук кротко премини – и вечно там живей.
НЕИЗВЕСТНОСТЬ ЖИЗНИ
Когда небесный свод обымут мрачны ночи
И томные глаза сокрою я на сон,
Невольным манием предстанет перед очи
Мгновенье, в кое я из света выду вон.
Ужасный переход и смертным непонятный!
Трепещет естество, вообразив сей час,
Необходимый час, безвестный, безвозвратный, –
Кто знает, далеко ль от каждого из нас?
Как вихрь, что, убежав из северной пещеры,
Вскрутится и корабль в пучину погрузит,
Так смерть нечаянно разрушит наши меры
И в безопасности заснувших поразит.
Гоняясь пристально за радостью мгновенной,
Отверстой пропасти мы ходим на краю.
Цвет розы не поблек, со стебля сриновенный, –
Уж тот, кто рвал её, зрит бедственну ладью.
На долгий жизни ток отнюдь не полагайся,
О смертный! Вышнему надежды поручив
И помня краткость дней, от гордости чуждайся.
Ты по земле пройдешь – там будешь вечно жить.
1775 г.
---------------------------------------------
Михаил Попов
БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ
СОНЕТ
Човек защо се е родил? О, небосвод!
Дали е тук да се измъчва цял живот,
да изтърпява болест, нищета и злоба,
без светлина да чака смъртната прокоба?
Ах, не! Разбира се, всещедро божество
не мъки ни е дало в нашто същество
и разумът ни – славно негово творение,
не ни е даден за вреда, а за спасение.
Творецът наш с небесна мъдрост в този свят,
изпълнен с всички чудеса, блага и цвят,
с градина благодатна райска ни обгърна;
но с наште глупости, пороци, суета,
безумни козни зли, надменна пустота
божественият свят от рай се в ад превърна.
СОНЕТ
О небо! Для чего родился человек?
Не для сего ль, чтоб весь он мучился свой век,
Болезни, нищету и злость претерпевая,
Гнушался живота, кончину призывая?
Ах, нет! Конечно, нам всещедро божество
Не для мучения послало существо,
И разум наш, его преславное творенье,
Не ко вреду нам дан, но в пользу и спасенье.
Сей мир, позорище премудрости небес,
Исполненный всех благ, исполненный чудес,
Устроен нам творцем эдемским райским садом;
Но наши глупости, пороки, суета
И умствований злых и гордых пустота
Преобратили нам его из рая адом.
1769 г.
---------------------------------------------
Михаил Херасков
Руският писател, поет, драматург и държавен деец Михаил Херасков (Михаил Матвеевич Херасков) е роден на 25 октомври/5 ноември 1733 г. в Переяслявл, Киевска губерния. Завършил е Кадетския корпус в Петербург. Работи като ръководител на полиграфското звено към Московския университет. Автор е на стихосбирките „Новые оды” (1762 г.), „Философические оды или песни” (1769 г.), на книгата с басни „Нравоучительные басни” (1764 г.), на романите „Нума Помпилий” (1768 г.), „Кадм и Гармония” (1787 г.), „Полидор, сын Кадма и Гармонии” (1792 г.), на епическите поеми „Чесменский бой” (1771 г.), „Россияда” (1778 г.), „Владимир возрожденный” (1785 г.), „Царь, или Освобожденный Новгород” (1800 г.), на дидактическите приказни поеми „Плоды наук” (1761 г.), „Вселенная, мир духовный” (1790 г.), „Пилигримы, или Искатели счастья” (1795 г.), „Бахариана” (1805 г.), трагедиите „Венецианская монахиня” (1758 г.), „Пламене” (1762 г., публикувана през 1765 г.), „Мартезия и Фалестра” (1766 г.), „Борислав” (1772 г., публикувана през 1774 г.), „Идолопоклонники, или Горислава” (1782 г.), „Юлиан Отступник” (1790 г.), „Цид” (1790 г.), „Освобожденная Москва” (1798 г.), „Зореида и Ростислав” (1807 г.), комедиите „Безбожник” (1761 г.), „Ненавистник” (1770 г.), драмите „Друг несчастных” (1774 г.), „Гонимые” (1775 г.), „Милана” (1786 г.), „Школа добродетели” (1796 г.), „Извинительная ревность” (1796 г.) и др. Умира на 27 септември/9 октомври 1807 г. в Москва.
ВЕЧНОСТ
Зад склона вечността откри се,
изчезна земният ми свят;
пред мене нов живот яви се
и нов небесен благодат;
смени се цялата вселена,
от тленна стана тя нетленна.
Зад светлината – свят голям,
по-хубав, в слънце той сияе,
но щом се вгледам към безкрая –
блести, но няма пламък там.
ВЕЧНОСТЬ
Завеса вечности открылась,
И мiръ вещественный исчезъ;
Мне новая земля явилась
И новая краса небесъ;
Преобразилась вся вселенна,
Изъ тленной сделалась нетленна. –
Сквозь светъ я вижу лучшiй светъ;
Сiялъ, какъ солнце, онъ въ начале;
Но чемъ смотрю я дале – дале,
Темъ паче блещетъ, – но не жжетъ.
---------------------------------------------
Николай Карамзин
Руският поет, писател, историк, литературовед и преводач Николай Карамзин (Николай Михайлович Карамзин) е роден на 1/12 декември 1766 г. в с. Знаменское, Симбирска губерния. Учи в Московския университет. Съосновател е на първото руско списание за деца „Детское чтение для сердца и разума”. Почетен член е на Московския университет (1806 г.) и на Петербургската академия на науките (1818 г.), редактор на „Московский журнал” (1791-1792 г.) и „Вестник Европы” (1802-1803 г.), създател е на „Истории государства Российского” (в 12 тома, 1816-1829 г.) – един от най-значителните трудове на руската историография. Основоположник е на руския сантиментализъм („Письма русского путешественника”, „Бедная Лиза” и др.). Умира 22 май/3 юни 1826 г. в Санкт Петербург.
ВЕСЕЛО ВРЕМЕ
Братя, чашите налейте!
Лей се, вино, руен знак!
Всяка капчица изпийте!
Дъно пресушете пак!
Ние в тъжен свят живеем –
носим в себе си печал,
в дрипи своя път жалеем,
но и радост Бог е дал.
Виното дарява радост –
святият Мъдрец вещай, –
старец в него среща младост,
бедният – на мъки край.
Който страда и ридае
с поглед в тъмни бъдни дни,
той поуката не знае
и не вижда светлини.
Всичко тъжно да забравим,
тровило живота в нас,
да искрим и пеем трябва
в тоз приятен, сладък час!
И в покой сърцето наше
да сияе в светлина,
както вино грее в чаши,
посребрено от луна!
ВЕСЕЛЫЙ ЧАС
Братья, рюмки наливайте!
Лейся через край, вино!
Все до капли выпивайте!
Осушайте в рюмках дно!
Мы живем в печальном мире;
Всякий горе испытал –
В бедном рубище, в порфире –
Но и радость бог нам дал.
Он вино нам дал на радость, –
Говорит святой Мудрец, –
Старец в нем находит младость,
Бедный – горестям конец.
Кто все плачет, все вздыхает,
Вечно смотрит сентябрем –
Тот науки жить не знает
И не видит света днем.
Все печальное забудем,
Что смущало в жизни нас;
Петь и радоваться будем
В сей приятный, сладкий час!
Да светлеет сердце наше,
Да сияет в нем покой,
Как вино сияет в чаше,
Осребряемо луной!
-----
ВРЕМЕТО
Как всичко времето отнема
и с мрачна скука ни тъжи;
то тягостно е сякаш бреме,
на смъртни рамене лежи.
Наистина, ще трябва дружно
с подобно зло да му платим
и да направим всичко нужно
съвсем да го унищожим.
ВРЕМЯ
Все вещи разрушает время,
И мрачной скукой нас томит;
Оно как тягостное бремя
У смертных на плечах лежит.
Нам, право, согласиться должно
Ему таким же злом платить
И делать всё, чем только можно
Его скорее погубить.
---------------------------------------------
Николай Лвов
Николай Лвов (Николай Александрович Львов) е ярък представител на руското Просвещение, един от най-ерудираните и остроумни хора на своето време. Роден е на 4/15 май 1753 г. в имението Николско-Черенчици, близо до гр. Торжок, сега Тверска област. Той е талантлив поет и преводач, художник и музикант, виден архитект, занимавал се е сериозно с аргеология, геология, химия и механика, събирал е народни песни, бил е прецизен гравьор. Превежда творчеството на древногръцкия поет Анакреон, превежда и издава трактата „Четыре книги Палладиевой архитектуры”; като архитект е известен с дворците и храмовете в градовете Петербург, Торжок, Могильов и др.; пише либрето за операта „Ямщики на подставе” (1787 г.); подготвя и издава „Летописца великого русского”, „Собрание русских народных песен с их голосами” (1790 г.), открива и публикува важни книжовни документи от руската история като „Летописец русский от пришествия Рурика до кончины Иоанна Васильевича” (1792 г.) и „Подробная летопись от начала России до Полтавской Баталии” (в 4 тома 1798-1799 г.). Лвов е приятел на Державин, активен държавен деец, таен съветник, член на Руската академия на науките (1783 г.), почетен член на Академията на художествата (1785 г.). Умира на 22 декември 1803/3 януари 1804 г. в Москва.
КАМЕНОВЪГЛЕНИЯТ ПОЖАР
Чуй, майко-земльо, моя глас:
Цял век си по очи лежала,
сега въстана като хала...
Но кой те възвисява? Аз!
Не ме закачай ти залудо,
та да се справя с тез беди,
изпратени от чудо-юдо:
от въздух, огън и води.
Вода и огън се събират
и десет дни гори пожар,
водите огъня не спират,
а въздухът раздухва жар.
НА УГОЛЬНЫЙ ПОЖАР
Послушай, мать сыра земля,
Ты целый век ничком лежала,
Теперь стеной к звездам восстала,
Но кто тебя воздвигнул? – Я!
Не тронь хоть ты меня, покуда
Заправлю я свои беды,
Посланные от чуда-юда:
От воздуха, огня, воды.
Вода огонь не потушает,
И десять дней горит пожар,
Огонь воды не осушает,
А воздух раздувает жар.
1792 г.
---------------------------------------------
Николай Поповский
Руският просветител, поет, писател и преводач Николай Поповски (Николай Никитич Поповский) е роден през 1730 г. Завършил е Духовната семинария и Московския университет като студент на Михаил Ломоносов. Бил е ректор на Академическата гимназия (1753 г.), професор по красноречие и магистър по философия в Московския университет (от 1755 г.). Сред по-известните му творби са „Ода на восшествие на престол Елизаветы Петровны” (1754 г.), „Письмо о пользе наук и о воспитании в оных юношества, писанное к И. И. Шувалову” (1756 г.), „Похвальное слово Елизавете Петровне” (1756 г.), поетичните му преводи от френски „Опыта о человеке”, преводите му на одите и сатирите на Хораций „De arte poetica” и др. Той е първият редактор и издател на „Московские Ведомости”. Умира на 13 февруари 1760 г.
НАДПИС КЪМ ПОРТРЕТА НА М. В. ЛОМОНОСОВ
В московския Парнас издигна се вития,
стил чист за стихове и проза вля в Русия.
Вергилий той и Цицерон ведно събра,
в понятията свои широти побра –
откри природен храм за слово руско тука
и стана пример Ломоносов за наука.
НАДПИСЬ К ПОРТРЕТУ М. В. ЛОМОНОСОВА
Московский здесь Парнас изобразил витию,
Что чистый слог стихов и прозы ввел в Россию.
Что в Риме Цицерон и что Вергилий был,
То он один в своем понятии вместил, –
Открыл натуры храм богатым словом россов
Пример их остроты в науках Ломоносов.
1757 г.
---------------------------------------------
Николай Смирнов
Руският поет и преводач Николай Смирнов (Николай Семёнович Смирнов) е роден през 1767 г. в Москва в семейството на крепостен. Баща му е управлявал господарски имения, затова получава добро домашно образование и научава няколко езика. Близо половин година посещава лекции в Московския университет. След многото безуспешни опити да се освободи от крепостничеството, младежът решава да избяга в чужбина, за да учи в някой от европейските университети, но по пътя е заловен и осъден на смърт. Смъртната присъда е заменена с удари с камшик и с каторга. През 1785 г. със заповед на Екатерина II е помилван и изпратен в Тоболското войнско формирование в Сибир. В периода 1788-1796 г. получава звание сержант, преподава във войнишки училища в района и активно сътрудничи на сп. „Иртыш, превращающийся в Иппокрену” със своя поезия и с преводи от английски, италиански и френски. От 1794 до 1796 г. в московското списание „Приятное и полезное препровождение времени” са публикувани 11 оригинални и преводни творби на поета. През 1797 г. се уволнява от армията, през 1798 г. получава граждански чин губернски регистратор, а през 1799 г. е произведен в общински секретар. Стиховете на Смирнов не са печатани в отделно издание. Умира на 26 август/6 септември 1800 г. в с. Телминско, Иркутска губерния.
СТИХОВЕ ЗА ЖИВОТА
О, вий, които раждате се на света!
С печал и жал към вас се погледът ми взира
и близки зли беди очаква от смъртта,
че в тоз живот човекът всеки час умира.
Там, сред недрата на нищожното ми аз,
ако ме с воля надари творецът вечен
да управлявам сам съдбата си, тогаз
не бих приел живота на презрян обречен.
СТИХИ НА ЖИЗНЬ
О вы! которые рождаетесь на свет!
Мой взор на вашу часть с жалением взирает;
И самой смерти злей собранье здешних бед,
В сей жизни человек всечасно умирает.
Из недр ничтожества когда б я мог то знать
И если бы творец мне дал такую волю,
Чтоб сам я мог своей судьбою управлять, –
Не принял жизни б я и презрил смертных долю.
1790 г.
---------------------------------------------
Павел Гагарин
Руският поет и преводач Павел Гагарин (княз Павел Сергеевич Гагарин) е роден на 30 юни/11 юли 1747 г. в Москва. Участник е в Руско-турската война от 1768-1774 г. като командващ полк. От 1779 г. е генерал-майор, от 1788 г. е генерал-поручик. Движи се в литературното обкръжение на Юри Неледински-Мелецки. Превежда литература от френски език. Приживе поезията му не е публикувана, след смъртта му през последното десетилетие на ХVIII в. негови стихотворения са отпечатани във в. „Московские ведомости”, в списанията „Чтение для вкуса, разума и чувствований” и „Приятное и полезное препровождение времени” и в алманах „Аониды”. По негови стихове са написани няколко песни. През последните години от живота си е московски обер-комендант. Умира на 2/13 декември 1789 г. в Москва.
НЕМАН
(По мелодията на „Волга, рекичка дълбока”)
Неман, ти рекичка мила
за чувствителни души!
Песен жална огласила,
в шум с вълните не глуши!
Нека ехото повтаря
песента унила с мен!
Ехото поне да жали
от беда обременен.
В брегове уединени
с дивни диви красоти,
с бяла пяна навлажнени,
нека в теб покой блести!
Нека в немощните пръсти
името на камък грей –
със сълзи да го поръся...
Да ги заличиш не смей!
Бих повярвал на сълзите –
с теб далеч от път текат,
не натам течеш, разкрит е
друг съдбовният ти път.
Моя скъпа, щом природа
обнови живота свеж –
бреговете да обходиш,
сред тревата да поспреш –
след вълна вълна изпращай!
Шумно ти ги подреди,
за да завладееш нашта
дан в любовните следи.
Бор наклонен с ръст вековен
над водите зърнах аз,
украсен на свойте клони
с двойка гургулици в страст.
И не в дивата пустиня,
ще струиш по пътя нов;
в твоя лик вовек ще има
постоянство и любов.
НЕМАН
(На голос: „Волга, реченька глубока”)
Неман, реченька любезна
Для чувствительной души!
Дай раздаться песне слезной;
Шумом волн ты не глуши!
Дай, чтоб эхо повторяло
Песнь унылую со мной!..
Хоть бы эхо сострадало
Отягченному бедой.
На брегах уединенных,
Дикой милых красотой,
Белой пеною смоченных,
Дай найти себе покой!
Дай дрожащею рукою
Имя камню мне предать,
Окропить его слезою...
Не дерзай его смывать!
И тебе б слезу поверил –
Ты далек от дорогой,
Не туда течешь; назначен
Путь иной тебе судьбой.
Если ж здесь моя драгая
Будет снова обитать,
На брегах твоих гуляя,
Сядет в травке отдыхать, –
Волну шли ты за волною!
Можешь с шумом их катить,
Чтоб, заняв ее собою,
След любви моей явить.
Видел сосну наклоненну
Над твоею я водой;
Узришь сосну украшенну
Горлиц страстною четой –
И не в дикой уж пустыне
Разольешь струи свои;
Будет образ тут отныне
Постоянства и любви.
---------------------------------------------
Павел Икосов
Руският поет Павел Икосов (Павел Павлович Икосов) е роден през 1760 г. Завършва Московския университет (1777-1780 г.). Първото му публикувано стихотворение е в сп. „Вечерняя заря” през 1782 г. Публикува стихове, оди, басни и алегории в списания като „Собеседник”, „Покоящийся трудолюбец”, „Друг юношества”, „Беседующий гражданин” и др. Работи като чиновник (от 1781 г.) и секретар в Сената (1797 г.), титулярен съветник (1802 г.), специалист в Комисията по законите (1804 г.) и помощник-началник на отделението по гражданските закони (1807 г.). Съучредител е на Обществото на другарите на словесните науки (1786 г.). Автор е на книгите „Дифирамв, изображение ужасных деяний французской необузданности, или плачевная кончина царственного мученика Людовика XVI” (1793 г.) и „Игра стихотворческого воображения или письмо похвальное пуншу к господину N от приятеля его” (1799 г.). Умира на 12/24 април 1811 г. в Петербург.
ПОХВАЛНО ПИСМО ЗА ПУНША
Поезията щом с лъстив поклон приказва,
без срам на пунша можеш ти да се подмазваш.
Невярно, друже, за нещата разсъждават,
които пунша в дребните неща поставят.
Нехаят тварите разумни с тоз порок,
дори умът им да е в знания широк.
Но, ах! Без пунша е умът безкрила птица,
без пунша обеднява учената мисъл.
Неправилно невежата мени места,
с напитки разни други пълнейки уста,
влечение единствено – да се насити,
ще му отнеме вкусовете даровити;
от хората той трябва да е отделен –
земята и небето потвърждават с мен.
О, пунш! Душа на всичко, на човека нужен,
в съюз с лимона мил е, с водката е дружен!
Споделям, друже, че отдавна съм разбрал –
мъдрец е бил тоз, който пунша е създал.
Бъбриво учените шумно ни вещаят,
че четири неща света околен ваят;
това число е в пунша съставител зрим,
от четири стихии ние го творим.
Стихия първа е душата на състава,
тя, честно казано, е първенец по право,
таз влажност чиста, гроздето с която зрей,
а химията хитра я през огън лей
и я след туй пречиства, бистра да потича,
химикът течността духовен сок нарича,
а ние френска водка я зовем в захлас
за здраве на химик, на грозде и на нас.
Като стихия втора всеки счита само
тоз пясък вкусен, по-блестителен от мрамор,
открил ни що е сладост, жилнал вкусов ред,
след честен търг от острови Канарски взет,
изсипан щедро, в конус правилен се стича,
а всички хора просто захар го наричат.
Стихия трета – онзи ароматен плод,
добил от климат топъл своя нежен род,
на кехлибара който носи цветовете,
в зеленината дава вид приятен лете,
а есенес и зиме за вкуса е трон
и всички го наричат с името лимон.
Най-важно нещо е четвъртата стихия
и по научен и житейски признак тия
неща са майката на всеки образ мил,
плодят я турците, боготворят я в Нил.
Земя и плам, и въздух хаос ще ветрее,
ако не бяха сбрали силите си с нея;
тя влагата е, що ливадата зове,
красяща със зелена свежест брегове,
а смъртният на пътя в жажда щом се мъчи,
прохладни радости от нея ще получи
и често селски огледални красоти
събират нейните пленителни черти.
Приети са стихиите на пунша. Ето,
щом е родено с радост, славно е детето,
което има много братя в този свят
и всеки, който го почита, е богат
и от мухата слон пред него ще изригне,
ще мисли, че света с една ръка ще вдигне,
и трябва само в гърлото да сипне стръв,
за да сбере в стомаха си състав такъв.
Макар, признавам честно, знам неоспоримо,
че днес напитки много и различни има
и че от тях главата щом се завърти,
в земята пада от небесни висоти;
тъй възхитително е благото, народе,
което таз напитка в своя извор крий,
умерено когато някой пунша пий;
а всички водки, дали благост преди обед,
към затлъстяване и слабост водят.
Приличие ни дава този скромен ред
с храната вино да си пийнем най-напред,
а бирата на сит стомах да уважиме
и всеки, който капка трезвен разум има,
дори и жаден, да не прекалява с тях,
за да не всяват в църквата скандал и страх.
Ала при пунша можеш денем или нощем,
или, едва събудил се, да пиеш още:
законът му пристоен винаги е прав –
породата му уважаваш ли, си здрав.
Очуден поглед накъдето да обърнем,
навсякъде от пунша чудеса ще зърнем:
земя, море, дори през време да вървим,
безспорно с друго питие е несравним!...
Героят щом за мъст реши да вдигне котва,
веднага съдовете, пълни с пунш, приготвя.
В морето пуншът за спасение е щит
пред болестта, която там е чест бандит,
които сред вълните да вървят решават,
от опит че лекува пуншът потвърждават.
Героят щом се появи пред вражи флаг,
духа му с дух укрепва пуншът, пъди страх.
При бой с врага на морските герои
лекува болки пуншът и е център в боя.
Нали достойнствата му, друже, си видял?
Ще бъде с него всеки здрав, ще е успял!
Изчезват скръб и мъки в пътя морски, ето –
щом има пунш, до колене ще е морето!
По правилото за полезност иде реч,
че и Америка без пунш ще е далеч.
Макар съзвездия небесни да блещукат,
с компас и с помощта на морските науки
морето лесно можеш да преплуваш ти;
но трябва екипажът с пунш да се снабди,
та в плаването болест страшна да не зърне,
в отечеството свое здрав да се завърне.
Докарва много ползи морският герой,
за тях не трябва ли да хвали пунша той?
Обучен е героят, но смъртта му свети,
той бори се и с враг, и с болест, и с морета.
И сред море велик, и на земя велик
за всеки пуншът е – за млад и за старик,
поети, лекари грамотно знаят лично,
че пуншът замисъл полезен е за всички,
съгласни са с това любовник и глупак;
приятелите вкусят ли състава благ,
ще бъдат радостни в приятелска беседа,
ще бъде свеж съсед, щом пийне със съседа.
Но туй за да покажем, нека лекар нам
да каже; пунша морски да оставим там,
а само сухопътния да зърнем
и с пунша поглед към земята да обърнем;
макар че в лекарски рецепти не видях
да е предписан пунш на някого от тях.
Та щом е ризата до тялото най-здрава,
защо ли те на пунша почит да отдават,
ако без полза е? Но е узнал човек,
че пуншът при простуда е чудесен лек.
Не всеки туй разбира... Знае ли, тогава
властта си, друже, лекарят ще умножава...
ИЗ ПОЭМЫ „ИГРА СТИХОТВОРЧЕСКАГО ВООБРАЖЕНИЯ, ИЛИ ПИСЬМО ПОХВАЛЬНОЕ ПУНШУ К ГОСПОДИНУ N, ОТ ПРИЯТЕЛЯ ЕГО С ПРИОБЩЕНИЕМ ПЕСНИ МАСЛЕНИЦЕ В САНКТ-ПЕТЕРБУРГЕ”
Когда поэзия всем льстила без разбору,
То пуншу может льстить без тяжкого зазору.
Не право о вещах те, друг мой, разсуждают,
Которы пунш вещей всех ниже поставляют.
В разумных тварях мне несносен сей порок,
Как ни был бы их ум в познаниях широк.
Но ах! без пуншу он есть птица не крылата,
Без пуншу не всегда учёна мысль богата.
Не право думает невежда также тот,
К напиткам всяким кой равно готовит рот;
К пренасыщению единое влеченье
Отъемлет у него о вкусах сих раченье,
И должен из числа людей он быть изъят –
Земля и небо то со мною подтвердят.
О пунш! душа всего, товарищ людям нужный,
Коль сладок твой союз с лимоном, с водкой дружный!
Позволь, приятель, мне, чтоб здесь я описал,
Сколь должен быть премудр, кто первый пунш создал.
Уста учёных нам немолчно то вещают:
Четыре вещи мир сей зримый составляют;
Число толико же в составе пунша зрим,
Из четырёх стихий мы все его творим.
Стихия первая, душа всему составу,
Меж нами названа должна быть так по праву
Та влажность чистая, что виноград дает,
А хитра химия потом чрез огнь лиет
И, очищая сим её приятным током,
Творит, что химики зовут духовным соком,
А мы французскою что водкою зовем,
За здравье химиков и винограда пьем.
Второй стихией всяк по долгу поставляет
Песок, что белизной всяк мармор превышает;
Растущий тот песок, открыл что сладость нам
И лучший сделал торг Канарским островам,
Который конусом искусно составляют,
А просто сахаром все люди называют.
Стихия третия душистый есть тот плод,
Которому дает климат нежнейший род,
Которой янтарю не уступает цветом,
Меж зеленью дает приятнейший вид летом,
Зимой и осенью для вкусу нужен он,
и общим именем его зовут лимон.
Четвёртая есть та главнейша вещь на свете,
Что по учёной всей и праведной примете
Родящихся вещей всех матерью зовут
И в Ниле божеством котору турки чтут.
Огнь, воздух и земля Хаоса б не сразили,
Когда бы сил её с своими не сложили;
Она есть влажность та, поящая луга,
Котора красит все зелёны берега,
И смертный на пути когда от жажды тает,
Отраду в ней одной приятну получает,
И часто, зеркалом для сельской красоты
Служа, вмещает их пленяющи черты.
Се образ пуншевых стихий произхожденья.
Не должно ль славно быть дитя сего рожденья,
Подобен коему в составе целый свет,
И чудно ли, что всяк, его кто изопьет,
Считает мухою слона перед собою,
Когда он целый свет поднял одной рукою,
И только стоило через гортань пустить,
Чтобы такой состав в желудок поместить.
Хотя не спорю я и знаю то неложно,
Что множество таких найти напитков можно,
От коих голова, взяв сильный перевес,
На землю ниспадет от высоты небес;
Но нет таких доброт ни в действе восхищенья,
Какое пунш своим источником дает,
Когда напиток сей умеренно кто пьет;
Все водки, кои мы вкушаем пред обедом,
Имеют при себе обжирство следом.
Пристойность нам дала сей скромный с виду чин,
Что кроме мы столов не пьем из гроздий вин;
Честь пиву делаем на сытый уж желудок,
И всяк, имеет кто хоть маленький разсудок,
Сверх жажды им себя не будет тяготить,
Чтоб ссор каких в кишках и драки не родить.
Но пуншу нет границ, средь дня, или средь ночи,
Или когда по сне едва вскрывают очи:
Пристойность сей закон ему не смела дать
И знала, как его породу почитать.
Куда с вниманьем взор, куда ни обращаем,
Повсюду чудеса от пуншу мы встречаем:
На землю, на море иль на чины времен,
Повсюду ни с каким питьем он не сравнен!..
Когда герой летит обиды мстить чрез волны,
Имеет он всегда сосуды пуншу полны;
Пунш на море ему спасенья ставит щит
От той болезни, что столь часто тяготит
Тех, кои по волнам ходить определили
И опытом сие всегдашним утвердили.
Коль явится пред сим героем вражий флаг,
Дух духом пунш скрепит, отымет всякий страх.
Воюя против двух врагов, морских героев,
Против болезней врач, душа пунш средь их боев.
Каких достоин он, скажи, мой друг, похвал?..
Всяк будет с ним здоров, всяк будет с ним удал.
Ни скорбь не нападет в пути морском, ни горе,
И по колено он покажет всяко море!
По правилу сему я смею утвердить,
Что и Америки без пунша б не найтить.
Хотя сопутствием созвездий всех небесных,
Компаса и других наук морских известных
Все в свете сем моря немудрено проплыть;
Но если пуншу где неможно им добыть,
То редкой от чумы морской освободится
И в отчество своё здоровый возвратится.
Коль много пользы мы в морских героях зрим,
Не должен ли быть пунш за здравье их хвалим?
Учён морской герой и окружён смертями,
Он борется с врагом, с болезнью и морями.
Пунш на море велик и на земли велик,
Согласно скажет всяк – и юный, и старик,
Врачи, пииты все и умны грамотеи,
Что в пунше есть для всех полезныя затеи,
Любовник с дураком согласен будет в том;
А также и друзья, приняв состав сей ртом,
Все скажут, что он им приятну даст беседу,
Лишь только поднеси его сосед соседу.
Но чтоб то доказать, начнем мы со врачей;
Оставя лечущих всех пуншем средь морей,
А сухопутных здесь одних разсмотрим
И тем от моря взор на землю поворотим;
Хотя в врачебных их записках не найдем,
Чтоб был состав такой из них предписан кем.
Но буде всех одежд рубашка ближе к телу,
Зачем же им самим честь пуншу делать смелу,
Коль пользы нету в нём?.. а практика в ответ,
Что пунша всех лекарств в простуде лучше нет.
Не всякому вскричать… большой однако ж части,
Вот им ответ, мой друг, и весь предел их власти.
1799 г.
---------------------------------------------
Павел Фонвизин
Руският поет, писател, преводач и държавен деец Павел Фонвизин (Павел Иванович Фонвизин) е роден на 29 май 1746 г. в Москва. Завършил е Московския университет (1762 г.). Публикува, поезия, проза и преводи в списания като „Полезное увеселение”, „Доброе намерение”, „Собрание лучших сочинений к распространению знаний” и др. Като служител в Колегията за външни работи има мисии в различни европейски страни, бил е заместник на московския губернатор (1781 г.), председател на московската палата на углавния съд (1782 г.), директор на Московския университет (1784-1796 г.), сенатор (1796 г.). Автор е на книги с лично творчество и преводи от френски и испански като „Нравоучительные сказки” (1764 г.), „Сила родства” (1764 г.), „Друг девиц” (1765 г.) и др. Умира на 24 април 1803 г. в Москва.
МАДРИГАЛ
Природата е всички с дарове дарила
и в този свят подреждала е ред велик,
за теб да си разумна е определила,
създала те е мила и с приятен лик.
От всички хора аз роден съм най-невесел,
не бях от таз природа с нищо надарен,
но аз за всичко, щом на теб ти се харесам,
ще съм възнаграден.
МАДРИГАЛ
Природа всех равно дарами наградила,
Порядок положить стараясь в свете сем,
Тебе разумной быть она определила,
Произведя тебя с приятнейшим лицем.
А я из всех людей несчастнейшим родился
И от природы был ничем не одарен,
Но если я тебе, драгая, полюбился,
;Я всем стал награжден.
1764 г.
---------------------------------------------
Пьотр Карабанов
Руският поет и преводач Пьотър Карабанов (Пётр Матвеевич Карабанов) е роден на 19/30 юли 1765 г. в гр. Смоленск. Произхожда от старинен дворянски род. Учил е в Тверската и в Троицко-лавърската семинария (1777-1781 г.), завършил е Московския университет (1782-1785 г.). Работил е в дворцови канцеларии и ведомства. Първото му обнародвано произведение е одата „Злато”, отпечатано в сп. „Растущий виноград” (1785 г.). Сътрудничи на литературни издания като „Зеркало света” (1786-1787 г.), „Лекарство от скуки и забот” (1786 г.), „Новые ежемесячные сочинения” (1792 г.), „Зритель” (1792 г.), „С.-Петербургский Меркурий” (1793 г.), „Новости” (след 1793 г.) и др. Пише стихотворения и оди, превежда голяма част от творчеството на Волтер. Участва в съставянето на академичния речник на Русия. Смятал се е за поет-архаист. Автор е на стихосбирките „Стихотворения Петра Карабанова, нравственные, лирические, любовные, шуточные и смешанные, оригинальные и в переводе” (1801 г.) и „Поэмы о садах” (1812 г.). Член е на Руската академия на науките (1803 г.) и на литературното общество „Беседы любителей русского слова” (1811 г.). Умира на 19 април/1 май 1829 г. в Петербург.
ГРЕНАДИРИ ЮНАЦИ
Гренадири хубавци,
дружни братя храбреци!
Ой калина, ой малина!
В кръг войнишки да застанем,
песен гръмка да подхванем,
песен за добър ни час,
хляб и сол да има с нас;
да запеем дръзко-смело
за войска и войнско дело:
както е трева под дъжд,
тъй войникът е могъщ,
весело цъфти в откоси,
царска служба бойко носи.
Ой калина, ой малина!
Сбогом, селска участ, днес
да си гренадир е чест;
доброволно в нрави нови
да умреме сме готови;
който има ум в глава,
се не плаши от това:
пушка, патрондаш и сила
са за него майка мила.
Ой калина, ой малина!
А било е време, братя,
и с тояга да го млатиш,
ни за чест, ни за заплата
не търси войник в селяка.
Пръсти реже, зъби стяга,
но от царска служба бяга;
ако го за служба хванат,
то било е страшна драма:
там жена и брат, и сват,
Гришка, Сидор и Кондрат,
сякаш в гроба заминава,
на мегдана го опяват –
цяло село в плач и страх:
Ванка новобранец, ах!
Ах, прости навеки, Ваня...
Но войската има баня!
Ой калина, ой малина!
Днес си с радост ти войник,
служиш служба с весел щик!
Слава Богу, след оставка
имаш рубли две добавка.
Ой калина, ой малина!
С благодарност, майко, ой,
радостни ще паднем в бой,
войниклъкът е забава,
полза, щастие и слава!
Ой калина, ой малина!
ГРЕНАДЕРЫ, МОЛОДЦЫ
Гренадёры, молодцы,
Други, братья, удальцы!
Ой калина, ой малина!
Станем братцы в круговую,
Грянем песню удалую,
Грянем песню, в доброй час,
Благо хлеб-соль есть у нас,
Запоём мы трыцко, хвацко,
Про житьё, бытьё солдацко:
Что под дозжичком трава,
То солдатска голова,
Весело цветёт, не вянет,
Службу Царску бойко тянет.
Ой калина, ой малина!
Жизнь мужицкая, прости!
Ради службу мы нести;
По позыву, иль по воле
Умереть готовы в поле;
В ком хоть мало есть ума,
Не страшна тому сума:
Он ружьё, патронник, лямку,
Как ребёнок любит мамку.
Ой калина, ой малина!
А бывало, братцы, в стары
Хоть дубиной приударь,
Ни из чести, ни из платы
Не пойдёт мужик в солдаты.
Пальцы рубит, зубы рвёт,
В службу Царскую нейдёт;
А когда служить сберётся,
То как с жизнью расстаётся:
Там жена, и брат, и сват,
Гришка, Сидор и Кондрат
Как по мёртвом зарыдают,
До кружала провожают,
Всей деревней заревут:
Ваньку в рекруты дают! –
Ах! прости навеки Ваня,
Вот ужо те будет баня!
Ой калина, ой малина!
А теперь чего тужить,
Как с охотой не служить?
Слава Богу! есть отставка,
По два рублика прибавка.
Ой калина, ой малина!
Ой, спасибо наша Мать,
Ради в поле умирать,
Жизнь солдацка нам забава,
Польза, счастье нам и слава!
Ой калина, ой малина!
---------------------------------------------
Пьотр Шаликов
Руският поет, писател, публицист и преводач Пьотър Шаликов (княз Пётр Иванович Шаликов) е роден през 1768 г. в имение в Серпуховски уезд, Московска губерния. Учи в Пансиона за благородници при Московския университет, след което 8 години е на военна служба като офицер. Публикува стихове и разкази в издания като „Приятное и полезное препровождение времени”, „Аониды, или Собрание разных новых стихотворений”, „Иппокрена”, „Московский Меркурий”, „Патриот”, „Вестник Европы”, „Сын отечества”, „Благонамеренный”, „Москвитянин”, „Трудах Общества любителей российской словестности”, „Современник” и др. Издател е на списанията „Московский зритель” (1806 г.), „Аглая” (1808-1812 г.) и „Дамский журнал” (1823-1833 г.), редактор е на в. „Московские ведомости” (1813-1838 г.). Автор е на книгите с поезия и проза „Плод свободных чувствований” (в три тома, 1798-1799 г.), „Цветы граций” (1802 г.), „Путешествие в Малороссию” (1803 г.), „Другое путешествие в Малороссию” (1804 г.), „Путешествие в Кронштадт” (1805 г.), „Историческое известие о пребывании в Москве французов 1812 года” (1813 г.), „Мысли, характеры и портреты” (1815 г.), „Послания в стихах князя Шаликова” (1816 г.), „Повести князя Шаликова” (1819 г.), „Сочинения князя Шаликова” (в два тома, 1819 г.), „Последняя жертва музам” (1822 г.) и „Записки в стихах Василья Львовича Пушкина” (1834 г.). Умира на 16/28 февруари 1852 г. в имението си в Московска губерния.
ВЕЧЕРНО ЧУВСТВО
В дълбока тишина природата заспива,
когато Феб с последен лъч закрива ден;
луната бавно пълен с нега лик извива
и сякаш иска да дели тъгата с мен!
Отново миналото в мислите ми беше,
унилостта си с чувства сладки да теша;
като листа над ствол сърцето ми трептеше
и развълнувана бе морната душа...
В ума изникнаха житейски случки прежни
и всяка възкресяваше порядък стар;
сълзи пързаляха се на гръдта ми нежно,
охлаждайки натрупана в сърцето жар...
„Къде сте вие – казах, – мигове щастливи,
когато сладкия нектар на дружби пих?
Двукратно разорахме и засяхме ниви,
но съдбоносно пак при мен не ви открих!
Луна, през тази нощ самотен ме откриваш –
без дружба! Сам съм – само с моята тъга!
Предишни вечери сред мислите ми вливаш
и стичат се сълзите ми като река!
Без дружба, без любов – съдбата ме обрича!
В душата и в сърцето страшна пустота!
Единствено е щастието: да обичаш,
любим да си... Останалото е мечта!”
ВЕЧЕРНЕЕ ЧУВСТВО
В глубокой тишине природа вся дремала,
Когда за горы Феб скрыл луч последний свой;
Луна медлительно вид томный появляла
И будто бы делить хотела грусть со мной!
Прошедшее тогда вдруг мыслям всё предстало,
И чувства сладкие унылость обняла;
Как листья на древах – так сердце трепетало;
Душа растрогана, утомлена была...
Все жизни случаи в уме изобразились,
И каждый чувствие иное порождал;
И капли нежных слез на грудь мою катились,
Приятнейший их ток жар в сердце прохлаждал...
„Где вы, – воскликнул я, – минуты те счастливы,
Когда я дружества сладчайший нектар пил?..
Уж жатва два раза обогащала нивы,
А рок жестокий вас ко мне не возвратил!
Луна! ты одного теперь меня находишь –
Без друга!.. Одного – лишь с грустию моей!
Ты прежни вечера на мысль мою приводишь
И нудишь слезы течь рекою из очей!..
Без дружбы, без любви – что лестного на свете?
Ужасная в душе и сердце пустота!
Другого для меня нет счастия в предмете:
Любить... любимым быть... а прочее... мечта!!!”
1796 г.
---------------------------------------------
Семьон Бобров
Руският поет Семьон Бобров (Семён Сергеевич Бобров) е роден през 1763 г. в гр. Ярославл. Завършил е Московския университет (1782-1785 г.), където е активен член на Свободното общество на учените и Обществото на университетските специалисти. Сътрудничи на списания „Покоящийся трудолюбец”, „Зеркало света”, „Беседующий гражданин” и др. След 1787 г. заема различни служби в държавната администрация, а след 1792 г. е на служба в Черноморското адмиралтейско управление и в Комисията по съставяне на закони. През 1807 г. става член на Свободното общество на любителите на словесността, науката и изкуствата. Автор е на книгите с поезия „Таврида, или Мой летний день в Таврическом Херсонесе” (1798 г.), „Рассвет полночи, или Созерцание славы, торжества и мудрости порфироносных, браноносных и мирных гениев России с исследованием дидактических, эротических и других разного рода в стихах и прозе опытов Семена Боброва” (в 4 части, 1804 г.), „Древняя ночь вселенной, или Странствующий слепец” (в 2 тома, 1807 и 1809 г.). Умира в бедност на 22 март/3 април 1810 г. в Санкт Петербург.
КЪМ НОВОТО ХІХ СТОЛЕТИЕ
Страшен дял на дни небесни,
зов към тайнства неизвестни,
син крилат на бъдни дни,
съдбоносец в свят висящи,
сгрей ни! Исполин бъди
между векове летящи!
Обнови сега и нас,
златен век след древен глас!
* При „век сивиллин” авторът вероятно има предвид век на древността, век на легендарната пророчица Сибила (Сивила), предсказана от пророците цивилизация.
К НОВОСТОЛЕТИЮ ХІХ
Страшна отрасль дней небесных,
Вестник таинств неизвестных,
Вечности крылатый сын,
Рок носяй миров висящих,
Радуйся! – Будь исполин
Меж веков быстропарящих!
Обнови нам ныне ты
Век сивиллин золотый!
~1799 г.
---------------------------------------------
Сергей Марин
Руският поет, сатирик, драматург и преводач Сергей Марин (Сергей Никифорович Марин) е роден на 18/29 януари 1776 г. в гр. Воронеж. Завършил е Воронежкото народно училище (1789 г.), възпитаник е на лейб-гвардията към Преображенския полк (1790-1797 г.). Военен и държавен деец, полковник, флигел-адютант на император Александър I, той участва в редица сражения, многократно е раняван и награждаван. Първите му публикации на поезия са от 1806 г. в сп. „Лицей”. Творческото му наследство включва над 200 стихотворения и романси, пародии, сатири, епиграми и мадригали, пародийната трагедия „Превращённая Дидона” и др. Превежда творби на Боало, Волтер, Вергилий и др. Съиздател е на първото руско театрално списание „Драматический вестник” (1809 г.). Автор е на книгите „Сатиры, взятые из Боало” (~1808 г.) и „Стихи” (1808 г.). Член е на литературното общество „Беседы любителей русского слова” (1811 г.). Умира на 9/21 февруари 1813 г. в Санкт Петербург.
ПРЕОБРАЖЕНСКИ МАРШ
(Вариант от времето на войните с Наполеон)
Авторът на музиката е неизвестен
Текст: Сергей Марин
Хайде, братя, за чужбина
да заминем в бой с врага.
На царица-майка име
да си спомним с чест сега!
Славната Екатерина
ни подкрепя в поход пак
в тез поля, гори, долини,
гдето бяга руски враг.
Тук Суворов се сражава!
Там Румянцев мрак разби!
Всеки воин, враг сразявал,
път към славата откри.
Нашите герои редно
в бой нашественик ломят,
за войските ни победни
знае удивен светът.
Ний земите руски славни
ще опазим дружно с щик!
С конски тропот ще побягне
вкъщи френският войник.
След французина ще можем
до Париж да го следим.
Много ще го разтревожим,
в столицата ще влетим.
И богати с бойна слава,
колоса сразили в прах,
ще се веселим тогава
за народ и цар без страх.
* Музиката на „Преображенски марш” е създадена в края на ХVII в. от един от капелмайсторите на Петър I. „Преображенски марш” е първият и един от най-популярните маршове в Русия. В края на ХIХ в. той е главният марш на Преображенския полк и марш на цялата руска армия. След февруари 1917 г. става химн на страната, а след октомври 1917 г. е химн на Доброволческата армия. Отначало „Преображенски марш” се е изпълнявал без думи, а през 1805 г. поетът Сергей Марин пише текст към марша, който скоро става популярен при антинаполеоновия поход на руските войски. Участник в Отечествената война, поетът не доживява времето (19 март 1814 г.), когато руските войски навлизат в Париж, пеейки неговия „Преображенски марш”.
ПРЕОБРАЖЕНСКИЙ МАРШ
(Вариант наполеоновских войн)
Музыка неизвестного автора
Слова Сергея Марина
Пойдем, братцы, за границу
Бить Отечества врагов.
Вспомним матушку-царицу,
Вспомним, век ее каков!
Славный век Екатерины
Нам напомнит каждый шаг,
Те поля, леса, долины,
Где бежал от русских враг.
Вот Суворов где сражался!
Там Румянцев где разил!
Каждый воин отличался,
Путь ко славе находил.
Каждый воин дух геройский
Среди мест сих доказал
И как славны наши войски
Целый свет об этом знал.
Между славными местами
Устремимся дружно в бой!
С лошадиными хвостами
Побежит француз домой.
За французом мы дорогу
И к Парижу будем знать.
Зададим ему тревогу,
Как столицу будем брать.
Там-то мы обогатимся,
В прах разбив богатыря
И тогда повеселимся
За народ и за Царя.
1805 г.
-----
НАПОЛЕОН И ЕХОТО
Ехо,
от кой да се боя, щом стъпках пруси?
Руси.
Как руси? С меча ми за тях ще е клане.
Не.
Нима руснаците са моята беда?
Да.
И кой ли? Бенигсон ли ще ме срине в бой?
Той, ой.
И как при този срам аз да избягна враг?
С бяг.
Да бягам! Где? Нали в страните всявах страх?
Ах!
Как Франция ще кара, щом не съм кумир?
Мир.
Какво, уви, ме чака! Бях тиранин.
Рани.
Каква награда ще получа в този хлад?
Ад.
БОНАПАРТ И ЭХО
Эхо,
Кого бояться мне, коль нет уж прусских?
Русских.
Как русских? Но мой меч их войско все пожнет.
Нет.
Ужели не побью я русских никогда?
Да.
А кто ж побьет меня? Неужли Бенигсон?
Он.
Так чем же от стыда я должен избежать?
Бежать.
Бежать! Куда? В каких сокроюся странах?
Ах!
Что будет с Францией, как мой падет кумир?
Мир.
Чего мне ожидать, увы! Я был тиран.
Ран.
И так не получу я никаких наград?
Ад.
---------------------------------------------
Сергей Тучков
Руският поет и преводач Сергей Тучков (Сергей Алексеевич Тучков) е роден на 20 септември/1 октомври 1767 г. в Санкт Петербург. Първите му публикувани стихотворения са от 1785 г. в сп. „Покоящийся трудолюбец”. Член е на литературното общество „Вольное российское собрание, пекущееся о распространении словесных наук”. Активно сътрудничи на сп. „Беседующий гражданин”. От 1783 до 1836 г. е в армията, участва във войните с Швеция, Полша, Персия и Турция и в Отечествената война от 1812 г. Генерал-лейтенант (1829 г.) в руската пехота. От 1826 г. е военен губернатор на Бабадагска област, от 1830 г. е градоначалник на гр. Измаил и основател на гр. Тучков. Автор е на книгите „Собрание сочинений и переводов в стихах” (1797 г.), „Сочинения и переводы С. Тучкова” (в 4 тома, 1816-1817 г.), „Признание или Открытая тайна” (1833 г.) и на прототипа на първата руска военна енциклопедия „Военный словарь” (1818 г.). Умира на 22 януари/3 февруари 1839 г. в Москва.
СЪБРА НАСКОРО МНОГО КНИГИ НАШ МИЛОН
Събра наскоро много книги наш Милон
и на приятеля си каза с горд апломб:
„Тъй много скъпи книги вече имам, нека
да се похваля с моята библиотека!”
А той: „Аз виждам, друже, твоя търсещ дух,
но жалко, че в харема книжен си евнух.”
НЕДАВНО НАШ МИЛОН КНИГ МНОЖЕСТВО СОБРАЛ
Недавно наш Милон книг множество собрал
И, показавши их приятелю, сказал:
„Сколь много я здесь книг предорогих имею!
Я библио;текой похвастать, право, смею”.
Но он ему на то: „Я зрю сие, мой друг,
Лишь только жаль, что ты в серали сей евнух”.
1789 г.
-----
ПРИДВОРЕН ЖИВОТ
Послушничък да си и предан на властта,
зависим да си там, без воля да седиш,
да обитаваш тягостни за теб места,
с утехи дребни, виж, досада да търпиш;
в сърцето чувства скрил, да премълчаваш, вял,
любимци следвайки, ненавист да таиш,
с надежда за пари, а всъщност обеднял,
да хвалиш всичко, от което се гнусиш;
с велможите да водиш разговор лъстив,
да хулиш вярност, да ласкаеш хитра твар
и сит, да преобръщаш в нощ деня си сив,
целувайки се с всеки, да си без другар,
да се показваш весел, но да си без брод.
Такъв накратко е придворният живот.
ПРИДВОРНАЯ ЖИЗНЬ
Быть предану властям и оным лишь служить,
Зависеть от других и воли не иметь,
В местах тех обитать, где б не хотелось быть,
За несколько утех премного скук терпеть;
Что в сердце чувствуешь, того не сметь сказать,
Любимцам следовать, при том их не любить,
Надеждой богатеть, а в существе нищать,
То, чем гнушаешься, из силы всей хвалить;
С вельможей льстивну речь искусно продолжать,
Смеяться верности, пронырливость ласкать,
Есть поздно завсегда, день в ночь преобразить,
С кем встретишься, лобзать, а друга не иметь,
Казать веселый вид, спокойствия ж не зреть.
Вот кратко, при дворе как должно гибко жить.
1789 г.
---------------------------------------------
Феофан Прокопович
Руският проповедник, държавен деятел, писател, публицист и поет Феофан Прокопович (архиепископ Феофан/ Елисей-Елеазар Прокопович) е роден на 8/18 юни 1681 г. (по други данни на 17/27 април 1677 г.) в Киев. Завършил е Киево-Могилянската академия, посещава лекции в университетите в Лвов, Лайпциг, Хале, Йена и Рим. Знае много езици. Преподавал е в университета в Киев (1704 г.), бил е игумен на Братския манастир и ректор на Киево-Могилянската академия (1712 г.), един от реформаторите на Руската православна църква (1716 г.), епископ Псковский и Нарвски (1718-1725 г.), архиепископ Новгородски (1725-1736 г.), сподвижник на Петър Първи. Един от творците с енциклопедични за времето си знания, той е бил канонист, юрист, математик, историк, философ, филолог и поет. Автор на силабически стихове, развива традициите на древноруската литература и поставя основите на жанра епическа поема. Умира на 8/19 септември 1736 г. в Санкт Петербург.
СИЛЕН Е ВСЕВЯРВАЩИЯТ В БОГА
Силен е всевярващият в Бога,
той злините гледа без тревога,
ни метежът на народа прашен,
ни мъчител зверски му е страшен,
не е страшен гръм от облак виещ
и под шумен вятър ще се скрие;
смъртен страх когато ни прониже,
той фино-балтийски вихри движи.
Почне ли светът да се разпада,
чак тогава този мъж ще страда;
тяло падащо до прах ще стигне,
а духът не ще се вече вдигне.
Боже наш, о, здрава наша сило,
твое дело е това бъдило,
щом без теб сме, пустота ни плаши,
с теб дори страхът ни не е страшен.
КТО КРЕПОК НА БОГА УПОВАЯ
Кто крепок на Бога уповая,
той недвижим смотрит на вся злая;
Ему ни в народе мятеж бедный,
ни страшен мучитель зверовидный,
Не страшен из облак гром парящий,
ниже ветр, от южных стран шумящий,
Когда он, смертного страха полный,
финобалтицкие движет волны.
Аще мир сокрушен распадется,
сей муж ниже тогда содрогнется;
В прах тело разбиет падеж лютый,
а духа не может и двигнути.
О Боже, крепкая наша сило,
твое единого сие дело,
Без тебе и туне мы ужасны,
при тебе и самый страх нестрашный.
---------------------------------------------
Фьодор Волков
Руският поет, режисьор, музикант, художник, скулптор, преводач и актьор Фьодор Волков (Фёдор Григорьевич Волков) е роден на 9/20 февруари 1729 г. в гр. Кострома. Учил е в Славяно-гръко-латинската академия в Москва (до 1743 г.), след което се обучава за търговец при немски промишленици. През 1746-1747 г. изучава театралното дело в Петербург. Създател е на „Русский для представления трагедий и комедий театр” – първия професионален постоянен руски театър (1756 г.), първият спектакъл на създадената от него трупа е през 1750 г. в Ярославл, а от 1752 г. трупата изнася представления в Петербург. Автор е на над 15 пиеси, а като актьор има над 60 роли, присъдено му е званието „водещ придворен актьор”. Пише стихове и епиграми, пее, рисува, превежда френски и немски трагедии, комедии и либрета, свири на много инструменти, композира музика за спектаклите си. Умира на 4/15 април 1763 г. в Москва. Голяма част от литературното му творчество е изгубена.
КОННИКА ХВАЛЯТ: МЛАДЕЖ ХУБАВЕЦ
Конника хвалят: младеж хубавец!
Коня му хвалят: чудесен жребец!
Вярно: ездачът и конят му, гледай –
те са красиви, но две са говеда.
ВСАДНИКА ХВАЛЯТ: ХОРОШ МОЛОДЕЦ
Всадника хвалят: хорош молодец!
Хвалят другие: хорош жеребец!
Полно, не спорьте: и конь и детина,
Оба красивы, да оба скотина.
-----
ТИ МИНАВАШ КРАЙ КИЛИЯТА МИ, СКЪПА
Ти минаваш край килията ми, скъпа,
там, където бедният монах тъгува,
там младеж добър остриган е насила;
истината ти не крий от мен, девице:
всички хора ли съвсем са ослепели,
те защо ли, мила, старец ме наричат?
Ти свали от мен, момиче, калимявка,
ти свали от мен, светулке, черно расо,
на гърдите ми обтичай бели длани,
да усетят как сърцето ми трепери,
с кръв обляно цялото, въздиша тежко;
от лицето си изтрий горчиви сълзи,
поогледай ме сега с очици ясни,
виж ме и кажи – приличам ли на старец?
Каящ се калугер, аз пред теб въздишам,
страдащ, целия облян с горчиви сълзи,
не за греховете мои прошка търся,
само моля те, сърце, да ме обичаш!
ТЫ ПРИХОДИШЬ МИМО КЕЛЬИ, ДОРОГАЯ
Ты проходишь мимо кельи, дорогая,
Мимо кельи, где бедняк-чернец горюет,
Где пострижен добрый молодец насильно,
Ты скажи мне, красна девица, всю правду:
Или люди-то совсем уже ослепли,
Для чего меня все старцем называют?
Ты сними с меня, драгая, камилавку,
Ты сними с меня, мой свет, и черну рясу,
Положи ко мне на груди белу руку
И пощупай, как трепещет мое сердце,
Обливаяся всё кровью с тяжким вздохом;
Ты отри с лица румяна горьки слезы,
Разгляди ж теперь ты ясными очами,
Разглядев, скажи, похож ли я на старца?
Как чернец, перед тобой я воздыхаю,
Обливаяся весь горькими слезами,
Не грехам моим прощенья умоляю,
Да чтоб ты меня любила, мое сердце!
1763 г.
---------------------------------------------
Фьодор Дмитриев-Мамонов
Руският поет, писател и преводач Фьодор Дмитриев-Мамонов (Фёдор Иванович Дмитриев-Мамонов) е роден на 12 февруари 1727 г. в Москва. Служи в Семьоновския полк и в Нарвския пехотен полк, където през 1770 г. се уволнява с чин генерал. Помешчик е в Смоленска губерния. Колекционира редки монети и старинни паметници на културата. В литературата дебютира през 1769 г. с книгата „Любовь Психеи и Купидона”, превод на поема на Лафонтен. Интересува се от история и астрономия, пише памфлети, алегории, философски съждения, исторически хронологии и битоописания, а сред поетичните му творби преобладават оди, поеми, мадригали, епистоли и епиграми. В доста от творбите си използва псевдонима Дворянин-философ. Автор е на книгите с поезия, проза и преводи „Дворянин-философ. Аллегория” (1769 г.), „Слава России или собрание медалей дел Петра Великого и еще некоторые” (1770 г.), „Эпистола от генерала к его подчиненным или генерал в поле с своим войском” (1770 г.), „Любовь, поэма в 7 песнях” (1771 г.), „Хронология, переведенная тщанием сочинителя философа-дворянина из науки, которую сочинил де-Шевеньи, дополнил де-Лимиер, для учения придворным, военным и статским знатным особам. С прибавлением к тому Китайской хронологии, подражая Ломоносова и Эмина истории и летописи Несторовой” (1782 г.), „Правила, по которым всякий офицер следуя, военную службу с удовольствием продолжать может” (1788 г.), „Избранных печальных элегий Овидия” (1796 г.) и др. Умира на 27 март 1805 г. в Москва.
ЕПИСТОЛА КЪМ КРАСАВИЦИТЕ
Кому ли да въздам, красавици, тоз труд?
В съда на Парис на кого е зрял плодът?
На вас! На прелести и страст в света чудесен,
които в нежността си имат дар небесен.
Събира злото лошият и в зъл поток
с характера си мерзък изрод е жесток:
на всеки носи страх и всички ужасява;
но нежният ви нрав сърцата обладава.
Нрав ангелски струи в прекрасните лица,
за него пиша аз, за нежните сърца.
На тоз закон небесен всеки е свидетел,
че земната любов е висша добродетел.
Не бива да ламти любов с жестока стръв,
на крехката душа й трябва нежна кръв.
Разпалим ли любов сред нашата душичка,
там идват верността и почитта към всичко.
О, нека всеки някому да е любим,
но любовта ни често с нрав е нетърпим:
понякога е като звяр, ще ни разкъса,
тогава трудна става, нежността е къса;
но щом сълзи текат, ще видим любовта,
ще знаем, че не дива пустота е тя.
Ще води любовта към мили тихи чувства,
а тези чувства враг са на вражди и буйства.
Услуги, почит, за душата светъл дом
са част от любовта; другар е Купидон.
Дали е злото там? Светът да бъде съдник!
С любов и красота пленете дни и бъдно!
Вий наши сте звезди, духът ви да блести,
човешките злини сразете с красоти!
Красавице – с красиво тяло необятно,
красавица отвън,
красавица по ум,
красавица най-вече с топлия характер.
ЭПИСТОЛА К КРАСАВИЦАМ
Кому я припишу, красавицы, мой труд?
Кому здесь яблоко вручит Парисов суд?
О, вам! которые красою столь прелестны;
Которы в нежности имеют дар небесный.
К дурному завсегда то зло кладут на счет,
Кто нравом есть тяжел и страшный есть урод:
Урод есть свету страх, что всех он ужасает,
Но нежный нрав сердца как хощет обращает.
Нрав ангельский есть всем приличен красотам,
В утеху здесь писал я нежным лишь сердцам.
Законы в свете всем тому суть все свидетель,
Что истинна любовь есть точно добродетель.
Жестокости в любви нельзя быть никакой,
Кровь нежная душе прилична лишь одной.
Пылает кто к кому любови всей душею,
Там будет верность жить и с честию со всею.
Всем должно то желать, чтоб всякий был любим,
Любови есть всегда нрав зверский нетерпим:
Коль бросясь лютый зверь кого в куски терзает,
Нельзя сказать тогда: он нежность ощущает;
Но слёзы где текут, узря любви предмет,
Возможно всем сказать, что варварства тут нет.
Любовь ведет всех нас к тишайшему всех чувству,
То чувство враг всегда суровости и буйству.
Почтение и тьма усерднейших услуг,
Любови должность есть; не враг Купидо – друг.
В нем есть ли кое зло? Пусть будет свет судьею!
Пленяйте, красоты, любовью нас своею!
Вы наши суть звезды;, блистайте так собой
И зверский нрав людей мягчите красотой!
Красавица моя красавица есть станом,
Красавица лицом,
Красавица умом,
А более всего, красавица и нравом.
1771 г.
-----
ИЗ ПОВЕСТТА НА ЛАФОНТЕН „ЛЮБОВТА НА ПСИХЕЯ И КУПИДОН”
Тоз бог, любов наричан, към любов приучен,
не може сам от любовта да се изключи –
с непредпазлив младежки плам, макар и вещ,
той често сам изгаря се със свойта свещ.
И щом като рани и Марс, и Херкулес,
Нептун, Плутон и гръмовержец Зевс,
лудувайки необуздано, често става,
че със стрелите сам гърдите си ранява...
ИЗ ПОВЕСТИ ЛАФОНТЕНА „ЛЮБОВЬ ПСИШИ И КУПИДОНА”
Сей бог, которого любовью называем,
Не может из любви он сам быть исключаем,
От юности своих неосторожных лет
Он часто сам себя свещой своею жжет.
И если ранен им и Марс, и Геркулес,
Нептун, Плутон, великий сам Зевес,
То часто он, резвясь с завязанны очами,
Сам ранит грудь свою своими же стрелами...
1769 г.
---------------------------------------------
Фьодор Емин
Руският поет, писател, публицист и преводач Фьодор Емин (Магомет-Али/ Фёдор Александрович Эмин) е роден през 1735 г. вероятно в Полша. За живота му до 1760 г. има противоречиви данни. Предполага се, че е завършил йезуитска школа, след което е минал през католическо и мюсюлманско вероизповедание, а през 1760 г. е приел православната вяра. Знае руски, английски, италиански, испански, португалски, полски и турски език, до нас са достигнали негови преводи на руски от френски, италиански, испански и португалски език. От 1761 до 1770 г. живее в Санкт Петербург, където издава на руски над 25 книги със собствени творби и с преводи, сред които тритомника „Российской истории” (1767-1769 г.), романите „Награжденная постоянность, или Приключения Лизарка и Сарманды” (1763 г.), „Приключения Фемистокла и разные политические, гражданские, философические, физические и военные его с сыном своим разговоры, постоянная жизнь и жестокость фортуны, его гонящей” (1763 г.) и „Непостоянная фортуна, или Похождения Мирамонда” (1764 г.), книгите с преводи „Бессчастный Флоридор, или История о принце Ракалькутском” (1763 г.), „Любовный вертоград, или Непреоборимое постоянство Камбера и Арисены” (1763 г.) и „Горестная любовь маркиза Де Толедо” (1764 г.), книгите му с проза, публицистика и нравоучения „Нравоучительные басни в прозе” (1764 г.), „Письма Эрнеста и Доравры” (1766 г.), „История польская, соч. аббата Солиньяка” (1768 г.), „Краткое описание древнейшего и новейшего состояния Оттоманской Порты” (1769 г.), „Путь ко спасению, или Разные набожные размышления, в которых заключается нужнейшая к общему знанию часть богословия” (издадена след смъртта му през 1806 г.) и др. През 1769 г. издава сп. „Адская почта”. Умира на 16/27 април 1770 г. в Санкт Петербург.
ЗАДАЧА
Читатели, решете, моля, таз задача:
кой без талант наслуки пише неудачно,
умник или глупак?
Кой, страдайки за прароднински грехове,
безсрамно драска там прегнусни стихове,
умник или глупак?
Кой в полустишия речта ни окупира
и нагло пише туй, което не разбира,
умник или глупак?
Кой, от детинство с музата незапознат,
възпява дръзко люлката на своя свят,
умник или глупак?
Кой, цял живот пълзящ, а мислещ, че излита,
безспир нелепи стихове без разум сплита,
умник или глупак?
Кой в стих и в проза трупа толкоз думи, че
магарешкият род не ще ги извлече,
умник или глупак?
Кой, стихове от проза без да различава,
ни дудне, че творби разбира и създава,
умник или глупак?
Кой, гарвани и свраки в приказката свил,
че е велик Скарон си е въобразил,
умник или глупак?
Кой хвали себе си, а другите ругае,
фалшив драскач е, за изкуството нехае,
умник или глупак?
* Стихотворението е сатиричен отговор на стихотворната критика към Емин „Аз не без глаз” на писателя-издател Михаил Чулков (1743-1792 г.) в сп. „И то и сё”.
* С фразата „Кой, гарвани и свраки в приказката свил...” авторът има предвид Михаил Чулков и неговия сборник с разкази и приказки „Пересмешник, или Славенские сказки” (1766 г.).
* Пол Скарон – френски поет, романист, драматург и свещенослужител (1610-1660 г.).
ЗАДАЧА
Читатели! прошу решить сию задачу:
Кто дара не имев, а пишет наудачу,
Умен или дурак?
За прародительски страдая кто грехи,
Марает без стыда прегнусные стихи,
Умен или дурак?
Кто в полустишии речь целую ломает
И пишет то, чего и сам не понимает,
Умен или дурак?
Кто, от роду не быв со музами знаком,
Дерзает воспевать качели с семиком,
Умен или дурак?
Кто ползает весь век, а мнит, что он летает,
И вздорные стихи без разума сплетает,
Умен или дурак?
Кто в прозе и в стихах наставил столько слов,
Которых не свезут и тысяча ослов,
Умен или дурак?
Кто прозу различить с стихами не умеет,
Пред светом хвалится, что всё он разумеет,
Умен или дурак?
Кто в сказках написал сорок нам да ворон
И вздумал о себе, что будто он Скаррон,
Умен или дурак?
Кто хвалит сам себя, а прочих всех ругает
И в сем одном свое искусство полагает,
Умен или дурак?
1769 г.
---------------------------------------------
Юрий Нелединский-Мелецкий
Руският поет Юрий Неледински-Мелецки (Юрий Александрович Нелединский-Мелецкий) е роден на 6/17 септември 1752 г. в Москва. Учил е в Страсбургския университет (1769-1770 г.), като изучава френски, италиански и немски език. През 1970 г. постъпва като доброволец в действащата армия и през следващите години участва в няколко войни. Напуска армията през 1785 г. с чин полковник. Когато през 1786 г. е открито Главното народно училище в Москва, той е назначен за първия директор. От 1796 г. е щатски съветник при император Павел І, а от 1798 г. е сенатор в Москва. От 1813 до 1823 г. е на служба в Сената в Петербург. Голяма част от поетичните му творби са поръчкови елегии, маршове и послания по случай политически събития и дворцови тържества, подражания на народни песни и преводни авторизации. Умира на 13/25 февруари 1828 г. в гр. Калуга. Съчиненията му са издадени в книга през 1850 г.
МИЛАТА СНОЩИ СЕДЕШЕ
Милата снощи седеше,
в ручейче къпеше реч.
Песничка нежна редеше,
чувах я аз отдалеч.
Май в песента й се включи
славей от близки брези.
Милата глас топлозвучен
в мойта душа отрази.
Носи към мене зефирът
нейните думи безспир.
После гората ги спира,
глъхнат в околната шир.
Чакай! Не искам да пееш,
славей завистник, до нас!
Нека в душата ми грее
само любимият глас!
МИЛАЯ ВЕЧОР СИДЕЛА
Милая вечор сидела
Под кустом у ручейка.
Песенку она запела;
Я внимал издалека.
Будто с ней перекликался
Ближней рощи соловей.
Голос милой раздавался,
Отдался в душе моей.
Мне зефиры приносили
Иногда ее слова.
Иногда слова глушили
Вкруг шумящи дерева.
Смолкни всё! Престань мешаться
Ты, завистный соловей!
Пусть один в душе раздастся
Голос милой лишь моей.
1795 г.
---------------------------------------------
Яков Княжнин
Руският драматург, поет, писател и преводач Яков Княжнин (Яков Борисович Княжнин) е роден на 3/14 октомври 1740 г. в Псков. Завършва гимназията към Академията на науките в Петербург. Работи като преводач в чуждестранната колегия на юнкерите, служител в канцелария за строителство на домове и паркове, адютант на оперативен генерал, преподавател по руски във военно училище, драматург и др. Превежда от френски, немски и италиански език. Автор е на оди и стихотворения, както и на редица трагедии, комедии, комически опери и пиеси, сред които „Дидона” (1769 г.), „Владимир и Ярополк” (1770 г.), „Несчастие от кареты” (1772 г.), „Скупой” (1773 г.), „Росслав” (1784 г.), „Титово милосердие” (1785 г.), „Софонисба” (1786 г.), „Владисан” (1786 г.), „Хвастун” (1786 г.), „Сбитенщик” (1787 г.), „Неудачный примиритель” (1787 г.), „Чудаки” (1787 г.), „Траур, или Утешенная вдова” (1788 г.), „Притворно сумасшедшая” (1788 г.),, „Вадим Новгородский” (1789 г.) и др. Превежда много от класиците на световния театър. До голяма степен сценичният език и риториката се усещат и в поезията му, типична с поетичните си сентенции и с техническата си виртуозност. Представител е на руския класицизъм. Член е на Руската академия на науките (1783 г.). Умира на 14/25 януари 1791 г. в Санкт Петербург.
ФРИЗЬОР-СЪЧИНИТЕЛ
По име е Андрей,
по прякор е Тъпей,
фризьор по занаят е,
но яхна стих и се превърна на писател.
Твори той само миг
и драма
до дама
набързо среса с шик.
На самолюбието упорит ласкател,
извършва много лудории дявол чер.
Покрит с помади, нашият писател
занесе гордо на Волтер
с размах в покоя
творбата своя.
Волтер ли? О, смелчак!
Волтер прочел, посърнал
свалил голям калпак,
след туй творбата тъпа върнал
и казал този повелител на Парнас:
„Ела, творец, перука искам аз!”
ВОЛОСОЧЕСАТЕЛЬ-СОЧИНИТЕЛЬ
По имени Андрей,
По прозвищу Тупей,
А ремеслом чесатель,
Рехнулся на стихах и сделался писатель.
Недолго работал
И драму,
Как даму,
В два мига причесал.
Черт самолюбия великий нам ласкатель,
Над нами множество он делает проказ.
Помадами душистый наш писатель
Принес Волтеру на показ,
На удивленье,
Свое творенье. –
Волтеру? – О, смельчак!
Волтер, окончив чтенье,
Снимает свой колпак;
Потом, вручая сочиненье,
С улыбкою сказал парнасский сей старик:
„Поди, творец, и сделай мне парик”.
1788 г.
-----
МЕРКУРИЙ И АПОЛОН, ПРОГОНЕНИ ОТ НЕБЕСАТА
Меркурий, Аполон със Зевс – на боговете царят,
незнайно за какво, кога и как,
се скарали и казали: „Ти си глупак!”
Не трябваше с немирник мощен да се карат.
А Юпитер за този гяволък
удари ги с юмрук.
И паднаха отгоре двата бога,
нозе бог дал им бе по твърд да ходят,
заскитаха се по земята, да.
Но тук се знае, че за да не си в беда,
пари да имаш трябва непременно.
Без средства нищо не е ценно,
без тях и боговете влачат се едва.
Такава е природата човешка,
а умна ли е, или в грешка,
не казва баснята това
и не е мое дело.
За боговете смело
каквото искаш говори,
но с хората внимавай, те дори
шегите не разбират.
Военните ще те тероризират,
чиновниците ще пледират в съд,
след туй безчестно ще те спрат,
а знатните настъпиш ли – секира.
Но не за туй слова глася,
а че Меркурий, с Аполон сдружени,
от Зевсовия крясък оглушени,
кесиите си пълни взели с тях не са,
прокудени от свойте небеса.
Ту глад,
ту студ
двамината търпят,
не дава даром никой в земния им път...
„Ох, Аполоне, лошо този свят ни срещна –
шепти Меркурий, – хайде да измислим нещо,
простили божия юмрук,
добре ще е на Зевс поклон да сторим,
за да ни позволи да се завърнем горе
от бедственото блато тук.”
Но Аполон, поет възпитан,
душевно горд, дори надут,
си спомнил как от Зевс наскоро бит е
и в отговор изпъчил гръд
със словоред всеколоритен:
„Със сила груба щом
настъпят моя дом,
побойника не мога да почитам,
срамувам се да му отдам поклон!”
Известно ни е кой е Аполон.
Той в стихове модерни
и мерни, и немерни
девизите на прозата ще удвои;
не може нищо на стиха да устои,
освен юмруците на Зевс – груб бог капризен.
И тъй, да скита там без риза,
без дунами
и благини, завършващи на „и”,
Меркурий съгласи се
и с Аполон се удурдиса...
„Но без пари дори за ден
какво ще пием и ядем
и средства някакви за светските обряди
как ще извадим!
Ще кажат: «Що за богове са, ходят пеш!»,
а други: «Богове са самозвани!
На дупки фраковете им, нозете в кал и рани,
в одежди дрипави са и са с лик несвеж,
без пудра, без помада!»
И волята ни ще пострада,
и божа чест ще срине тази гмеж!”
„Какво, какво да правим? – Аполон повтаря.
„Какво ли? Ще печелиме пари!” –
Меркурий отговаря.
„И как?”
„С търговски сделчици добри.
Тук всеки е търговец поднебесен,
ако не е съвсем глупак,
той да търгува знае как:
едни продават риба и деликатеси,
едни със съвест на пазара, други с ум са там;
ако е някой неуспешен,
нарочват го за грешен,
мошеник го наричат най-голям,
а има ли успех, с хвалби го кичат
и сръчен го наричат...”
„Не! Нам,
два бога, знам,
ще бъде срам,
ако започнем като смъртните да мамим,
възможно е съдът да ни подхване;
търгуваме ли, то
да бъде сто на сто
със стока благородна,
за боговете най-природна,
а именно: умът –
той люде просвещава
и добродетели внушава...”
„Не, друже, бъркаш този път!” –
Меркурий възразява,
света по-майсторски познаващ,
но съгласява се ума да изберат,
щом син Латонин настоява.
Търговците безсмъртни в своя друм
достигнаха пазара; на сергия
извадиха сандъче малко тия,
но пълно бе догоре с много ум –
умът, за разлика от стоки модни,
заема малък щанд.
Ще видим щат ли го, или не щат,
чии догадки са с живота сходни,
Меркурий ли е прав, или пък Аполон?
Последният, решил, че разумът убог е,
крещи: „Купете си от нас най-ценна стока!”
Кипи пазарът, лей тълпата вик и стон.
Търговците предлагат всякакви товари!
Като вълна народът здрав
избира стока според своя нрав
и всеки своя избор договаря:
ездачите да изберат коне,
ловците да си купят птици –
синигери и гургулици,
какви ли не
в комплекти с клетки;
с чували пазарува купувач богат
и с прелести тълпа кокетки,
контета лъскави се пазарят:
един за ситна цедка,
друг за сукно или за тафта и брокат,
едни приведени се тътрят, други сядат,
едни пари от джоба вадят,
а други искат на кредит.
Но Аполон изглежда им сърдит
и все с Меркурий търсят взгляда.
„Изглеждаш някак си познат! Но как!” –
познали го, девиците почервеняха,
контетата смеховно зашумяха:
„Защо си се обвързал с мрачния глупак?
Навярно да търгуваш ти и сам умееш,
повярвай, сам по-бързо ще успееш,
щом с хората човешки се държиш,
охотно ще купуват твойта стока; виж,
ти образец ни покажи и пазарлък ще стане...”
Но наш Меркурий Аполон да хули няма,
а и очаквайки беди безброй,
им каза: „Продавач съм само,
стопанинът е той!”
Поетът сладкодумен се изправи
с отвързана уста.
Като търговци други, хвалещи се здраво,
възпя: „Дошло е времето на мъдростта
и вий вселенски трябва да се просветите!
Да не посмее никой тъпо да ме пита
за артикул обикновен и кух,
небесна стока тя е, стока е безценна!
Купете я и укрепете своя дух!”
Тук Фебовият глас надменен
достигна до девичи слух:
„А-ха! Парфюми тук продава, браво.
А имаш ли парфюм «А ла дюшес»?...”
Засрами се поетът, сякаш е продавал
с небесната си чест
помади разни само днес.
И тъй, риториката си преборил,
изрече с поглед зъл:
„Чудаци без акъл,
не ви разбирам, що за хора,
за дреболии лакоми сте, а най-нужното ви тук
отхвърляте като боклук –
аз ви донесох ум, продажба свята!”
Избухна кикот, шум,
та кой ли ще помисли, че му трябва ум?
И всеки уважаващ се приятел,
презиращ тази стока и търговец драг,
за да не се окаже там глупак,
ще бяга от ума далече.
Бе сбъркал Аполон, о, как!
С око печално вижда вече,
че само ум не е достатъчен, човече,
и че е в търговията загубеняк.
А оттогава на Меркурий е послушен,
пак сговорчив е Аполон, но малодушен.
МЕРКУРИЙ И АПОЛЛОН, СОГНАННЫЕ С НЕБЕС
Меркурий, Аполлон, с царем богов Зевесом,
Не ведаю за что, когда и как,
Поссоряся, ему сказали: „Ты дурак!”
Не надо ссориться с могущим куролесом.
Юпитер им за „дурака”
Дал с неба тумака.
Свалились сверху оба боги;
Богам давай бог ноги –
Скитаются два друга по земле.
Но если кто у нас не хочет быть во зле,
Иметь казну он должен непременно.
Без денег всё у нас не ценно,
Без них и боги здесь не стоят ничего.
Такая у людей натура.
Умна ль она, иль дура,
Нет нужды в басне до того,
И не мое то дело.
Вот о богах – так смело,
Что хочешь, можешь всё болтать;
С людьми же надо скромно поступать:
Они шутить не любят.
Военные изрубят,
Подьячие в судах сожмут,
Потом бесчестие возьмут;
А знатные – беда, когда невзлюбят.
Итак, тут дело не о них;
А только что Меркурий с Аполлоном,
Оглушены Зевесовым трезвоном,
Забыли второпях о кошельках своих
И не взяли с собою с неба их.
То голод,
То холод
Их жмут;
А даром ничего под небом не дают...
„Ох, дурно, Аполлон, на этом белом свете, –
Меркурий говорит, – и по моей бы смете,
Забыв, что биты мы,
Полезней нам Зевесу поклониться,
Чтоб на небо опять позволил воротиться
Из этой страшной бедства тьмы”.
Но Аполлон, прямой пиита,
Имея душу, был спесив
И, помня, что спина его побита,
Сказал со гневом наотрыв
Своим великолепным слогом:
„Кто силою одной
Владеть желает мной
И кто драчун, того не чту я богом,
И стыдно мне ему отдать поклон”. –
Известно всем, кто этот Аполлон.
В стихах разноманерных,
И в мерных и немерных,
Получше, как иной и в прозе, говорит;
Против его стихов ничто не устоит,
Окроме кулаков Зевеса-грубияна.
Итак, быть лучше без кафтана,
Без башмаков
И без всего, что кончится на „ов”. –
Меркурий согласился
И с Аполлоном в спесь пустился...
„Однако чем мы станем жить?
Подумай, надо есть и пить,
И словом то сказать, для светского обряда
Чего не надо!
Иные скажут: «Вот как боги – пехтуром!»
Другие так: «Какие это боги!
Их фраки все в дырах, в грязи их ноги,
И в одеянии и бедном и дурном,
Без пудры, без помады!»
И жизни мы не будем рады,
И честь богов ударим в грязь лицом”.
– „Что ж делать?” – Аполлон другого вопрошает
„Что делать? деньги добывать”, –
Меркурий отвечает.
„Да как?” – „Мы станем торговать
Здесь все живут торговлей;
И кто хоть мало не дурак,
Тот кормится и так и сяк:
Иные рыбной ловлей,
Иные совестью, иные и умом,
Который, если безуспешен,
Бывает очень грешен,
И он тогда зовется плутовством;
А если есть успех, тогда с покорством
Его зовут проворством...”
– „Нет! нам,
Богам,
То будет срам
Когда, начав, как смертные, проворить,
Возможем мы с судьями здесь повздорить
Коль надо торговать,
Мы станем промышлять
Товаром благородным,
Одним богам природным,
А именно: умом,
Который просвещает
И добродетели внушает...”
– „Нет, друг, не скопишь этим дом”, –
Меркурий отвечает,
Который свет побольше знает
Однако надо быть всегда согласну в том,
Чего Латонин сын желает.
Отправились бессмертны торгачи
В столицу славную на рынок;
Немного было с ними скрынок:
Хотя умом они и богачи,
Да ум, не как товары модны,
Немного мест займет.
Увидим, на него каков расход,
Чии догадки с делом сходны,
Кто прав – Меркурий ли, иль гордый Аполлон?
Последний, думая, что разум всё вмещает,
Кричит: „Всяк купит всё у нас, чего желает”.
На рынке сделался от давки крик и стон.
Вот новые купцы и всякие товары!
Народ как вал, шумя, валит;
По нраву всяк себе товар сулит.
На бегунах летающи угары
Купить приходят рысаков.
Охотники до птичек
Идут купить синичек,
Чижей, дроздов,
С прибором клеток;
С мешками множество явилось богачей,
Со прелестьми толпа кокеток,
С бадинами препропасть щеголей:
Иной желает сеток,
Иной сукна, иной тафты, иной парчей,
Иные клонятся, иные приседают,
Иные деньги вынимают,
Иные на кредит.
Но Аполлон казался им сердит;
И все Меркурия ласкают.
„Как! кажется, ты как-то нам знаком?” –
Узнав Меркурия, прекрасны покраснели;
А щеголи, смеяся, зашумели:
„На что связался ты с угрюмым дураком?
Как будто торговать один и не умеешь;
Поверь, в делах скорее ты успеешь,
С людьми умея поступать;
Охотней у тебя все станут покупать;
Кажи скорей товар или хотя образчик”.
При Аполлоне наш Меркурий не рассказчик;
И чтоб беду с себя свалить долой,
Сказал: „Я только что приказчик,
А вот хозяин мой”. –
Тогда стишиста краснобая
Отверзлися уста.
Как все купцы, свои товары похваляя,
Подобно он воспел: „Се время то наста,
В которо надлежит вселенной просветиться!
Да не дерзнет никто из вас надеждой льститься,
Чтоб мой товар обыкновенный был;
Небесный он товар, товар неоцененный!
И должно, чтоб его для духа всяк купил”.
В то время Фебов глас надменный
Красавиц голос перебил:
„А! а! духами он торгует, видно.
Да есть ли у тебя «а ла дюшес?»...”
Купцу небесному безмерно стало стыдно,
Что будто он с небес
Помаду только лишь принес.
И так, риторику свою оставя,
Сказал он напрямки:
„Вы, люди, чудаки,
Что вы, себя людями ставя,
К безделкам лакомы, а что нужней всего,
И нет вам нужды до того,–
Я ум привез, вот вся моя продажа!”
Поднялся хохот, шум;
Кто думает чтобы ему был нужен ум?
И всяк, себя уважа,
Презрев товар и ссоряся с купцом,
Чтоб не казаться дураком,
Бежит ума далёко.
Ошибся очень Аполлон.
Его печально видит око,
Что жить ему с одним умом нельзя широко
И что в торговле той ему велик урон.
С тех пор, во всем Меркурию послушен,
Сговорчив Аполлон, поклонщик, малодушен.
1787 г.
Електронна брошура
Антология на руската поезия. Руски поети от ХVІІІ век
В раздела са включени 86 превода от 56 руски поети, творили през ХVІІІ в.
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев