„В РОДИНАТА НА ОРФЕЙ”
Сергей Константинович Шелковый (р. 1947 г.)
32 превода
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Поетът и писателят Сергей Шелковий (Сергей Константинович Шелковый) е роден на 21 юли 1947 г. в гр. Лвов. Завършил е инженерно-физическия факултет на Харковския политехнически институт (1971 г.), защитава дисертация (1980 г.) и работи като доцент в университета. Автор е на научни публикации в областта на приложната математика и механиката. Публикува поезия, проза и литературна критика от 1973 г. Негови книги и творби са превеждани на украински, български, френски, немски, английски, сръбски, грузински и др. езици. Лауреат е на много национални и международни литературни награди, носител е на наградите „Б. Слуцки” (2000 г.), „Н. Ушаков” (2001 г.), „Ю. Долгоруки” (2007 г.) и др. Автор е на над 20 книги с поезия и проза, сред които „Певчий” (2005 г.), „Эон” (2007 г.), „Июнь-июль” (2008 г.), „Небесная механика” (2009 г.), „Кровь, молоко” (2010 г.), „На улице Пушкинской” (2011 г.), „Парусник” (2011 г.) „Аве, август” (2012 г.), „Данас/Днесь” (2013 г.), „Дванадесять” (2014 г.), „Очерки о литературе” (2014 г.), „Свет безымянный” (2015 г.) и др. По негови стихове са създадени над 60 песни, има два компакт-диска с авторски песни: „Янгол огня. 22 песни из десяти книг” (2005 г.) и „В родном гиперборее” (2007 г.). Член е на Съюза на писателите на СССР, на Съюза на писателите на Украйна (1989 г.), на Международната асоциация на писателите и публицистите (2006 г.) и др. творчески организации. Живее в Харков.
СЪДЪРЖАНИЕ
Аве, смисъл велик / Аве, длящийся смысл
По всичките закони / По всем законам кармы
Обичам слънцето със страст на гущер / Я солнце страстью ящериц люблю
Замрежва разноцветни ромбове стъклото / Были в сетке переплета разноцветны ромбы стекол
Аз още своя юлски ден обичах / Ещё любил я первое июля
Желания / Желания
Дървени са перилата, дървени тераси има / Деревянные перила, деревянные террасы
В Созопол / В Созополе
В Пловдив / В Пловдиве
Песни край морето. Чирикай, лястовичке, пей в нирвана / Песни у моря. О чём щебечешь, ласточка в нирване
Велико Търново / Велико Тырново
Вода и огън / Вода, огонь
Несебър / Несебар, полис памятных камней
Кръстът над Сливен / Крест Сливена
Зад прозореца – ноември / За окном – ноябрь
Без фабула / Без фабулы
Самотата е истина / Есть правда одиночества
Есенното море / Осеннее море
Бледолилавите астри / Бледно-лиловые астры
Единствен Господ / Один Господь единый
Пеперуда / Бабочка, дрянь с бриллиантовой пылью на крыльях
Созопол след година / Созополь через год
В родината на Орфей / На родине Орфея
Над морето / Над морем
Когато още словото е спяло / Когда ещё не просыпалось Слово
Срокове / Сроки
Старост / Меньше иллюзий и больше тревог
Туй нещо, за което се мълчи / Есть то, о чем не должно говорить
А всъщност кой съм аз? Защо живея? / Так кто же я? Зачем живу на свете?
Деветгодишен, с тен обвеян / Девятилетный, загорелый
Невестите зове в захлас / Взахлёб зовёт невест
Зърното / Зерно
---------------
АВЕ, СМИСЪЛ ВЕЛИК
Аве, август! В пространствата летни безбрежни
сред въздушното вино ври залез червен.
Светла тениска лека облякла небрежно,
ясноока ми младост, ти бързаш към мен.
Мента там на любимите устни ухае,
диша сбраната прана – над свят и закон.
Мир за теб, златно време на залез безкраен,
нежно перест мой ябълков Авалон!
Мир за теб, времеядна всептицо кадърна –
хищна чайка-мартин с профил крив в този сън!
По-добре е напред да летиш, ако свърнеш,
ще изчезне на късното слънце алтън
в планината зад черните кримски простори...
А душата ти, Господи, вечен е знак,
тя е място за двама – чифт чаши с кагора,
за щастливо мълчание, сговор за хора:
аве, август, съзрял като куб на Пандора,
аве, смисъл велик – облак пак, облак пак...
* Прана (на санскрит: дихание) – понятие за жизненост в източните философии, подкрепяща сила на съществуването, жизнена енергия.
* Авалон – остров с ябълкови дървета според келтските легенди.
* Чайка-мартин – чайка, обитаваща както морските райони, така и вътрешни водоеми.
* Алтън – жълтица, златна монета в Османската империя; в случая авторът има предвид медна или сребърна руска монета, в обръщение до 1916 г.
* Кагор – червено десертно вино.
* Стихотворението е от книгата на Сергей Шелковий „Аве, август” (2012 г.).
АВЕ, ДЛЯЩИЙСЯ СМЫСЛ
Аве, август! В пространстве огромного лета
настоялся закат на воздушном вине.
И, в футболку легчайшего хлопка одета,
ты спешишь, яркоглазая юность, ко мне.
Там, где мята возлюбленных губ не измята,
дышит пряная прана – вне прений сторон.
Мир тебе, золотая продлённость заката,
лёгко-перистый, яблоневый Авалон!
Мир тебе, плотоядного времени птица –
крючковатостью профиля чайка-мартын!
Легче дальше лететь, чем назад возвратиться,
ибо позднего солнца проигран алтын,
закатившись за чёрную крымскую гору...
А душа Твоя, Господи, столь велика,
что хватает двоим – пары рюмок кагора
и для счастья молчанья, и для уговора:
аве, август, созревший, как торба Пандоры,
аве, длящийся смысл – облака, облака...
---------------
ПО ВСИЧКИТЕ ЗАКОНИ
По всичките закони – блогер пише –
тоз град на майната си в дупка миша
ще се продъни или литнал там
в мъглата мръсна горе ще се мъчи,
та Стивън Хокинг, гърчавият учен,
да може очила да сложи сам.
Ти тук си пил – лекарства гълта здраво
за тягостната болест на държава –
с олово бдяща над света ни сив.
Метрото „Ловен ред” взривиха яко,
но ти, попаднал в пик на пътен трафик,
сред наборите си остана жив...
И има знак, там мавър мачка кула,
колайдерен, гаражен дим ни брули,
на живите очите им изпил,
и мигом в плазма се превръщат люде,
които с мит за фаст-фуд – не за чудо –
привикнали са своя вид унил...
Логично е – обмисля автор старта –
светът да рухне в бездната на Тартар.
След Първи май е май Армагедон,
в площада, сбрал безброй кавалеристи,
архангел ще разпали лик неистов,
войската ще се казва – легион!
Но ето верен знак – мислител Стивън!
С разбито тяло, но духът му дивен,
не буца глина, не Голем – човек –
при мен, подбрал от праведни народи,
той Манделщам, Андрей Платонов води,
в съдбите сбрали безпощаден век.
Ако не бяхте, уродливци, с мене,
отроци преждевременно родени,
спирачки щях да дърпам сред метро,
прахът ми в „Ловен ред” да е утеха.
Но ето, кретам безпилотен, крехък.
Упорствам – не залагам „на зеро”...
* Метро „Охотный ряд” – метростанция в Москва близо до Червения площад.
* Фаст-фуд – бързо хранене, заведения за бързо хранене, бърза храна.
* Архангел (Легион Архангела Михаила) – освен пряката библейска препратка, вероятно авторът загатва за крайнодесните политически формации на легионерите в Източна Европа през първата половина на ХХ в.
* Тартар – в древногръцката митология мрачна бездна, жилище на богините на нощта, в която Зевс е хвърлил победените титани.
* Осип Манделщам и Андрей Платонов – руски поети, репресирани от сталинския режим.
* „Охотный Ряд” – така в руската преса често се нарича Държавната Дума на Федералното събрание на Руската федерация, защото сградата на Думата се намира на ул. „Охотный ряд” в Москва.
ПО ВСЕМ ЗАКОНАМ КАРМЫ
По всем законам кармы, – пишет блоггер, –
весь этот город должеть сгинуть на хер,
под землю провалиться иль взлететь
с проклятьями в прогорклый воздух чёрный,
чтоб Стивен Хокинг, скрюченный учёный,
успел бы на ночь линзы протереть.
Ты сам здесь пил – вовсю глотал лекарства
от тягостной хворобы государства –
от бдений о свинце материков.
В тот год метро „Охотный ряд” взорвали,
но ты, застряв в минутном интервале,
прижился средь живых призывников...
И там был знак, где мавр таранил башни,
где дым взбухал, – коллайдерный, гаражный, –
и все живые выедал глаза,
где за секунду плазмой стали люди,
где к притчам о фаст-фуде, – не о чуде, –
давным давно привыкли образа...
По логике понятий, – мыслит автор, –
весь этот мир достоин рухнуть в Тартар.
За Первомаем вслед Армагеддон
на площадь поведёт кавалеристов,
и вспыхнет лик Архангела, неистов,
а имя войску будет – легион!
Но вот и твёрдый знак – мыслитель Стивен!
Телесно вдрызг разбит, но духом дивен,
не глины ком, не Голем – человек! –
он праведных ко мне ведёт упрямо –
Платонова Андрея, Мандельштама,
в чьих судьбах – весь наш беспощадный век.
Когда б не вы, юродивые, двое,
не существо детёныша родное,
мне лучше б тормоз отпустить в метро
и пылью бы опасть в „Ряду Охотном”.
Но вот, молюсь – о хрупком, беспилотном.
Упрямлюсь – и не ставлю на зеро...
---------------
ОБИЧАМ СЛЪНЦЕТО СЪС СТРАСТ НА ГУЩЕР
Обичам слънцето, с омайна страст
на гущер безпричинно се припичам,
когато юлски зной в гърба ми диша,
плющя като платно на кораб аз.
Усуквам нишката на сляп порой,
изтича липов цвят върху коприва.
Душа, душа... – съвсем слънцелюбива,
живително стремиш живота мой.
А утре... Юли друг ще зазвучи,
към други устни впит безцелно тука.
О, нека жарък камък смъртно лъха,
на него гъвкав, бърз, без знак за мъка
смарагдов гущер да се изкачи!
Я СОЛНЦЕ СТРАСТЬЮ ЯЩЕРИЦ ЛЮБЛЮ
Я солнце страстью ящериц люблю,
я чую опьяненье беспричинно,
когда июльский зной мне дышит в спину –
шершаво, словно в парус кораблю.
Как славно вить слепого ливня нить,
соцветья лип сбивая на крапиву.
Душа, душа... – Насквозь солнцелюбива,
и жить не устаёт, и рвётся жить.
А завтра... – Там другой июль кружит,
пьяня иные губы без причины.
О, пусть на жаркий камень, знак кончины,
гибка, быстра, не ведая кручины,
смарагдовая ящерка взбежит!
---------------
ЗАМРЕЖВА РАЗНОЦВЕТНИ РОМБОВЕ СТЪКЛОТО
Затова, че сърдечни звънтежи в живота си ронех
и невярната воля пред верния хляб подредих,
опрости греховете ми, мургава майко-икона,
и с подкрепящи думи напътствай ме в залеза тих.
Затова, че прохладни треви върху кожа почувствах,
в азиатско пиянство погълнал солената жар,
не изсипвай отрова, съдба, на разбитите устни,
позволи ми молитва да вая с езика си стар.
И смирение грешно се бие с тревожната воля,
на утробни пороци началото май отзвуча.
Продължавай в живота под вятъра строг да се молиш,
да посягаш към Тоз, който с мъката нас ни венча...
В наште скърби отдавнашни полза дали ще остане?
Те сега са на светло и гибелен пир ни лъсти...
Шумолеят тополите, живо зелено са знаме,
изкупително слънчево майският вятър плющи.
БЫЛИ В СЕТКЕ ПЕРЕПЛЕТА РАЗНОЦВЕТНЫ РОМБЫ СТЕКОЛ
Оттого, что я жизнью пьянел до сердечного звона,
больше верного хлеба неверную волю любил,
отпусти мне грехи, тёмноликая матерь-икона,
и на доброе слово напутствуй толикою сил.
Оттого, что я кожею чуял прохладные травы,
в азиатском загуле глотая горячую соль,
ты не сыпь мне, судьба, на разбитые губы отравы
и молитву сложить на исконном наречье позволь.
И смиренье грешно и с собою всё муторней биться,
и утробным порокам уже не отыщешь начал.
Только, ветра вдохнув, продолжаешь и жить, и молиться,
и тянуться к Нему, Кто нас редкою мукой венчал…
Да вот будут ли впрок наши скорби, что издавна с нами?
Наша гибель-гульба и теперь – на свету, на миру…
Шелестят тополя, как живое зелёное знамя,
искупительно плещут на солнечном майском ветру.
---------------
АЗ ОЩЕ СВОЯ ЮЛСКИ ДЕН ОБИЧАХ
Аз още своя юлски ден обичах,
след дъжд когато светло е било,
и слънцето в прозореца наднича
и блика от неравното стъкло.
Предмети вехти в тази къща стара –
писма и ноти, полк от книги тих!
И стана тъй, че тайничко и даром
аз светъл свят от въздух построих.
Бездомни пойни звуци скитат тука!
На гръдни струни къдрава игра...
И ни за рубла тягостна наука,
ни за копейка правилност добра.
За лято думите потъват в лято.
Пийни вино в лудешките треви,
с предсмъртна ласка поздрави земята,
на ръкописа точка постави.
Пристигай, нощ! В тоз обичай се вричай,
приятелю-щурец, игра играй!
Живей със звуците пред глухи притчи
и чакай чуруликането птиче:
„Ай, юли-юни, юли-юни, край...”
ЕЩЁ ЛЮБИЛ Я ПЕРВОЕ ИЮЛЯ
Ещё любил я первое июля,
Когда после дождя опять светло,
И солнце золотит в столовой стулья
И брызжет на гранёное стекло.
Как дышит рухлядь в этом доме старом –
Открытки, ноты, бастионы книг!
Всё шло к тому, чтоб тайно и задаром
Я некий мир из воздуха воздвиг.
А что ж ещё в бездомном певчем звуке?
Грудинных струй волнистая игра...
И ни на рубль скептической науки,
Ни на копейку прочного добра.
Слова о лете – обречённей лета.
Глотни вина, поозоруй чуток –
И ласкою предсмертного привета
Закончи рукописный завиток.
Иди же, ночь! Как ладен твой обычай,
Дружок-сверчок, игруля из игруль!
Ведь можно жить лишь звуком, а не притчей,
И снова ждать рассветный лепет птичий:
„Июль-июнь, июль-июнь, июль...”
---------------
ЖЕЛАНИЯ
Божури, чаша чай на масата, хартия.
Акация зад утринно стъкло блести.
Привикнах да живея, обладан от тия
по същество обикновени красоти.
Прекарах алчността на детската си възраст
и юношески срам от родна нищета.
Благодаря, че днес не съм ни шут, ни гърбав.
Желания тая за простички неща.
В тетрадка стара роня думички немного.
Нов ден в прозореца – въздушен и голям!
Тъй вече стана, тъй ще бъде, слава Богу:
не искам нищо, само мир в душата там!
ЖЕЛАНИЯ
Пионы на столе, бумаги, чашка чая.
Акация бела за утренним окном.
Я научился жить, почти не замечая
ученья своего, в существенно простом.
Я пережил алчбу младенческого лета
и юношеский стыд врождённой нищеты.
Спасибо, что я днесь не шут и не калека –
желания мои теперь вполне просты.
В тетради на столе – вечерних слов немного.
А новый день в окне – воздушный и большой!
Уже случилось так. Так будет, слава Богу:
не надо ничего, лишь то, что за душой!
---------------
ДЪРВЕНИ СА ПЕРИЛАТА, ДЪРВЕНИ ТЕРАСИ ИМА
Дървени са перилата, дървени тераси има,
дървени са стъпалата и припяват с тъжен глас,
времето е безсърдечно и година след година,
час след час променя в пепел крехкия уют край нас.
Зърнест, слоест, живораждащ, за искри смоли разтворил,
плува дом наследствен боров, клатещ се, одушевен.
На верандата пашкулът с дървесината говори
над седефената жилка на ефирен сънен ден.
Разноцветни и горещи ромбове стъклата срещат,
рой крилца на водно конче стаята ще облече...
Кой с лъжичка чая гони, кой ли чупи орех с клещи?
Чий ли разговор за нещо край трапезата тече?
Кой ли в рокля светлосиня и обляна с изгрев риза
над семейните съдини бае за безкрая бял?
Кой ли тежки стъпки рони, с великански крачки влиза?
Аз сега единствен помня кой бе в този дом живял...
Аз единствен виждам сини стъпала от бор. Разлети
капки восък – на веранда, блик от счупено стъкло...
В изоставена градина хладни дървени джуджета
и бележка от отдавна – спомен в светлото било...
ДЕРЕВЯННЫЕ ПЕРИЛА, ДЕРЕВЯННЫЕ ТЕРРАСЫ
Деревянные перила, деревянные террасы,
деревянные ступени грустным голосом поют,
ибо время все бездушней – год от года, час от часа –
перемалывает в пепел перепончатый уют.
И зернистый, и слоистый, искры смол живородящий,
плыл наследный дом сосновый, зыбок и одушевлен.
В летнем коконе веранды, в древесине говорящей
перламутровою жилкой трепетал легчайший сон.
Были в сетке переплета разноцветны ромбы стекол,
терем склеен был из хвои и стрекозьего крыла...
Кто звенел там чайной ложкой, кто орех щипцами щелкал?
Чья беседа по овалу вкруг столешницы текла?
Кто там в платье светло-синем загорелыми руками
над фамильною посудой рано утром ворожил?
Кто входил, ступая грузно, великаньими шагами?
Я один сегодня помню, кто до смерти в доме жил...
Я один на свете вижу те сосновые ступени.
На веранде – капли воска, брызги битого стекла...
И в саду, давно ничейном, холодны дерев колени,
и записка поминанья одинока и бела...
---------------
В СОЗОПОЛ
О, да, народно вино пия цял живот –
ту българската „Меча кръв”, ту от Тоскана
„Кианти”, а и „Инкерман”. Клатушкам ход
с усмивка и припявам тихичко-пияно
без клетви и глупашки буфонади глас
за хан и орда с власт над цялата вселена...
А руен „Карнобат” дари ли ми Бургас,
възпявам карнавалната му сласт към мене.
На този морски бряг господства цар Газпром,
надут московски говор всяка крачка мята,
гори ни слънцето и облак рони стон,
готвачът мургав реже шопската салата.
Сервира в шарена чинийка туй-онуй
Боряна. Вглеждам се в очите византийски
и искам да даря искри безбройни тъй
отдайно като псалм на влюбен стар вития.
Тук всичко ясно е: Созопол и Бургас
обдишват нефтохим и кашлят сред мъглата.
„Лукойл”, не даващ пет пари за вас и нас,
додестилира нефта и множи парата.
О, не, имперската пътека пак е там
в дома на розите! Плачи, Константинопол,
и трепери, Стамбул! Държавническа сган
таи подаръци след „Искандер” и „Топол”.
В поклон е Кремъл към железен „Сатана”,
а не към Бог. Нов ров дошлите дни притурят,
в бандитски изкоп търси изхода страна,
а кум и брат поят червени пиандури.
Но този, който вади меч на майка Рус,
той сам от меч ще... – и нататък все по текста.
Созопол, сива птицо, сбогом, в пътя къс
не ще се върна. Чайките околовръст
ме пъдят: „Ти сред свойте си търси невеста...”
* „Инкерман” – марково вино, произвеждано във винарните на Инкерман – крайния югозапад на Кримския полуостров, територия на гр. Севастопол.
* „Искандер” – руска квазибалистична ракета с малък обсег; „Топол М” – съвременна междуконтинентална балистична ракета, конструирана от Русия след разпадането на СССР; „Сатана” („Satan”) – съветски стратегически ракетен комплекс от трето поколение.
* Опитах се да преведа това многопластово и до голяма степен непонятно стихотворение на моя приятел Сергей – поетичен Вавилон на рускоезичен украински поет край бреговете на старинния български град Созопол. Да предам сложните му лутания между идеала за Първорус, тегобите на съвремието и пътешествията на опиянението. Май не успях... Бел. прев.
В СОЗОПОЛЕ
О да, я пью всю жизнь народное вино –
то „Мечу* кровь” болгар, то „Кьянти” из Тосканы,
а то и „Инкерман”. И если впрямь смешно
мне форте, то засим пою я тихо-пьяно –
без клятв и буффонад, без воспалённых фраз
о том, что хан орды – властитель всей Вселенной…
А если „Карнобат” подарит мне Бургас,
спою про карнавал багряной влаги пенной.
И здесь, на берегу, где правит царь Газпром,
где слышен, что ни шаг, Москвы спесивый говор,
мне солнце плечи жжёт, и слух ласкает гром,
и помидор сечёт по-шопски смуглый повар.
И вот уже несёт в тарелке расписной
Боряна то да сё. И в очи Византии
гляжу я, чтоб опять все искры до одной
передарить псалмам влюблённого витии.
Здесь, впрочем, всё – путём: Созополь и Бургас
вдыхают нефтехим и кашляют в тумане.
„Лукойл” не дует в ус и, щуря цепкий глаз,
перегоняя нефть, смердя, качает мани.
О нет, не заросла имперская тропа
в края балканских роз. – Молись, Константинополь,
и трепещи, Стамбул! Державников толпа
лелеет миру дар – за „Искандером” „Тополь”.
И Кремль поклоны бьёт железной „Сатане” –
не Богу. Дни пришли, когда предельно ясно,
что из ордынских рвов не выбрались оне,
братья да кумовья, адепты бражки красной.
Но тот, кто вздымет меч на мать, на Перворусь,
тот сам же от меча… – и далее по тексту.
Созополь, сизый птах, прощай, я не вернусь.
Сквозь призму крыл твоих – надежды дрожь и грусть.
И чайки крик: „Ищи среди своих невесту…”
* Мечу – медвежью (болгарск.).
---------------
В ПЛОВДИВ
В България съм – спирам се сред парка,
от щедър плод на плодовит обнов
обсипан съм по пловдивски, по царски;
за дежавю щастливо съм готов.
Черница, дуда я наричат нея –
таз клонка кичеста от двор голям
на мойто мило детство пак се смее,
отново жива, както всичко там...
Белей и лилавей, чернице-дуда!
И заедно да пръснем плодове
край планини родопски с дивно чудо
сред керемидените градове.
Блестящо юнско слънце се разраства,
изпълва Пловдив с плодоносен чар.
И дългият ми път към изход властва,
където и богатство, и товар
пред нещо безтегловно губят тежест,
пред същност с по-дълбоки глъбини,
и сред искри антични ме развежда
с цвета на подмладените ми дни.
И спирам се сред тоз старинен полис.
На седем хълма Филип град изви –
от Атина и Рим по-древен. Пловдив
разказва в ярката старинна повест
как реже драконовите глави.
* Българският град Пловдив е един от най-старите градове на Европа. По-древен е от Рим, Атина и Константинопол, съвременник е на Троя и Микена. Историята му е свързана с тракийските племена одриси и беси, развитието на града е свързано с епохата на Филип Македонски.
В ПЛОВДИВЕ
Остановлюсь – шелковицей болгарской,
щедротами пупырчатых плодов,
осыпан я по-пловдивски, по-царски
и к дежавю счастливому готов.
Она черницей-дудой здесь зовётся –
та ветка ягод, что среди двора,
в мальчишестве моём, опять смеётся,
жива, как всё, что было – там, вчера...
Белей же, лиловей, черница-дуда!
Играй, моя попутчица-дудА, –
и здесь, у гор Родопских, и повсюду,
где рдеют черепицей города.
Июньский полдень солнцем переполнен,
и полон Пловдив плодоносных чар.
И долгий путь мой, что к исходу склонен,
ведёт туда, где деньги и товар
пред чем-то невесомым вес теряют,
пред тем, чья суть – глубинней, и верней,
пред искрой, что из антики играет
цветною силой молодильных дней.
Остановлюсь – вокруг старинный полис.
Филиппов Пловдив на семи холмах –
древней Афин и Рима. Притча-опись
всё длится, всё алеет вязью повесть
о срубленных драконьих головах…
---------------
ПЕСНИ КРАЙ МОРЕТО. ЧИРИКАЙ, ЛЯСТОВИЧКЕ, ПЕЙ В НИРВАНА
На Красимир и на Лора
Созопол пойни лястовички вее,
на жици край хотел „Софи” стоят.
Нов ден с усмивка пак ще ме залее,
арабика ще зрее аромат.
И утре, щом се в София отбия,
то, вижда Бог, ще се завърна тук
при волните Орфеи и витии,
пчели в тревите, в жици птичи звук.
Чирикай, лястовичке, пей в нирвана!
Светът без трелите би обеднял,
живородени в мънички гръкляни
в крайбрежния Созопол синьо-бял...
След тоста с Красимир ще се завърна
от София – в гнездото на „Софи”,
ще срещам морски изгрев, крясък гърлен
на птиците, с простора визави.
След тоста с Лора – ах, Сафо софийска,
пчела сред рози, взор-наркоза – пак
в Созопол. Да пребъде в тази близка
вселена на поетиката рискът,
на дни-метаморфози таен знак.
ПЕСНИ У МОРЯ. О ЧЁМ ЩЕБЕЧЕШЬ, ЛАСТОЧКА В НИРВАНЕ
Красимиру, Лоре
Созополь певчих ласточек качает
над виллою „Софи”, на проводах.
и новый день улыбкой привечает
с арабикой душистой на губах.
И, если завтра я умчусь в Софию,
то, видит Бог, ещё вернусь сюда,
где в воздухе – Орфеи и витии:
в агаве – шмель, в касатках провода.
О чём щебечешь, ласточка в нирване?
Мир оскудел бы без легчайших нот,
живорождённых в крошечной гортани –
вне пряжи лилий, вне хлопот-длиннот...
Вернусь от Красимира из Софии,
и снова – на балкон гнезда „Софи”:
встречать морской рассвет и горловые
признанья щебетуньи-визави.
Вернусь от Лоры, от Сафо софийской,
шмели средь роз – очей её наркоз!
Cизарь Созополь, да пребудет близкой
Вселенная за синеморья риской,
за тайным смыслом дней-метаморфоз...
---------------
ВЕЛИКО ТЪРНОВО
Бди, моя скитническа сила –
без теб ни радости, ни плам.
Благодаря, че ме закриляш,
обичаш ме, крепиш ме там
по пътя ми. Сестрице, дръж се:
в ръка с трофеен ятаган,
на ключица с лазурно кръстче,
с преплетено змийче на стан.
Тъй в Търново като змийчето
кръжи смарагдова река.
Искрее чисто дефилето:
петак от римски бронз в ръка
и петвековно турско иго
сред маковете ден след ден...
Вселенски гръцки взор издига
широколистен стар бадем.
Белеят скални вертикали,
завои стичат се край мен.
До камък стига генералът,
поляга Гурко уморен.
Фамилията му епична
за всеки царски мъж е знак...
И с Божията воля всичко
край свободата ще е пак.
През дивите клисури жилки
извайват дивни красоти,
с великотърновските билки
на пост молитвен пак си ти.
Полята с макове помита
на Янтра кехлибар суров.
Лозя подготвя под скалите
за ново вино войнът нов.
* Велико Търново – град в Северна България по поречието на река Янтра с над 7000-годишна история. Средище на древни тракийски племена (~4000 г. пр. н.е.), бил е столица на Втората българска държава (1186-1396 г.), през 1789 г. в него се провежда Великото народно събрание, поставящо основите на Третата българска държава.
ВЕЛИКО ТЫРНОВО
Крепись, моя бродяжья сила, –
не пить, не петь мне без тебя.
Спасибо, что меня хранила,
неведомо за что любя,
на всех путях. Крепись, сестрица:
в руке – трофейный ятаган,
лазурный крестик у ключицы
и перевитый змейкой стан.
Вот так и Тырново обвито
змеёй смарагдовой реки.
Искрит его ущелий мыто:
и римской бронзы пятаки,
и пять веков казны турецкой...
Над сменой принципов и вех
вселенской волей веет грецкий
широколиственный орех.
Белеют вертикали-скалы,
мчит по излучинам поток.
И генерал Гурко устало
у камня на траву прилёг.
Его фамилия, вестимо, –
примета царского хохла...
Всё мимо Божьей воли, мимо
свободы – вечность унесла.
Остались дикие ущелья
и хаток лепка-лепота,
Великотырновское зелье –
азы молитвы и поста.
Всё поле маков-фесок алых
янтарной Янтрой снесено.
И зреет на отвесных скалах
каких-то новых войн вино.
---------------
ВОДА И ОГЪН
Самолет над пороя се вдигна,
над водите турбини бучат.
Рине хаос с нащърбени бивни
за билините кръвен обрат.
Каин, Каин! А Авел къде е,
твой харесван от Бог малък брат?
Бродиш сам в храсталака кървеещ,
няма път да намериш назад.
Излетял, еърбъсът се носи,
сред потопа лети над Бургас;
умоляван от брата за посев,
към семейна межда бързам аз.
Към Украйна се връщам – родино,
сеч казашка, варяжка Рус ти!
Но в сюжета на страшни билини
нито ред с бъден лъч не блести.
Юни вихри към Варна притуря,
дълго тътне над Търново гръм.
Сред триумф на балканските бури
огнен дом срещам в братския друм –
този дом мой от райската повест,
блатен стан край рекичка Луган –
първоцвет, първородство и съвест,
ясна рана по пътя избран...
И летя аз натам като птица,
гдето зрее възмездие в риск,
с уморена и злобна зеница
пак се цели към мен снайперист;
зад ограда безкръвна вековна
казус с шифър набръчква лица...
Крепне пламък над суша греховна.
Агнеците на български овни
кротко искат вода от Отца.
* Билини – устни народни епични и фолклорни поеми и умотворения, руски героичен епос.
* Еърбъс А 320 – пътнически самолет за къси и средни разстояния.
* Отново многопластово, сложно, езоповско, лутащо се между огорчения и надежди, изключително трудно за превод стихотворение на моя приятел Сергей...
ВОДА, ОГОНЬ
Аэробус взлетает над ливнем,
опираясь на рокот турбин.
Роет Хаос зазубренным бивнем
ров неровный для кровных былин.
Каин, Каин! Где Авель, твой младший,
приглянувшийся Господу, брат?
Проломившись кровящею чащей,
не отыщешь дороги назад.
В аэробусе „триста двадцатом”
над потопом Бургаса взлетев,
путь держу, заклинаемый братом,
на межу, на фамильный посев.
Возвращаюсь к тебе, Украина,
Сечь казачья, варяжская Русь!
Но в сюжете жестокой былины
ни строки угадать не берусь.
Хлещут Варну июньские воды,
и грохочет над Тырново гром.
И в разливах балканской природы
ясно виден мне огненный дом –
тот, былой мой, эдемская повесть,
дом над ряскою речки Лугань,
первоцвет, первородство и совесть,
тот – всегда ясноглазая рань...
И лечу я туда, где грозою
только множится кара огня,
где зеницей, натруженной, злою,
снова целится снайпер в меня,
где грозит из-за тына бескровный,
зашифрованный казус лица...
Крепнет пламя над сушей греховной.
И агнешки, болгарские овны,
кротко просят воды у Отца.
---------------
НЕСЕБЪР
Несебър, полис с каменни вълни,
старинен слой и пласт-римейк са в цяло,
тръба над битки нявга тук е пяла,
стоманен звън и бронз в плътта на дни.
Несебърски базилики стремят
под византийска шарена окраска
към Босфора, към площи с мощи царски
завет на патриаршеския съд.
Традиции с имунитет са в рой,
тъй цвят до цвят ехинацея трупа.
Но митовете се превръщат в глупост,
щом дълго време няма нов герой.
На жертвения камък същността
аз търся в реставрираното тяло!
Дали наистина не е изтляла
сред оцелелите ни дни честта?
Стотина километра до врата
на пролив Истанбул-Константинопол.
Осмислям ли пътеки, дни и тропи?
На север гледам, върнал се в Созопол –
и виждам Крим. На гривите калта.
* Несебър – град на българското Черноморие, населен още от бронзовата ера. Според древногръцки източници ~620 г. пр. н.е. в Несебър е роден Езоп.
* Ехинацея – красиво цвете, целебна билка.
НЕСЕБАР, ПОЛИС ПАМЯТНЫХ КАМНЕЙ
Несебар, полис памятных камней,
известняков, с налётом новодела.
Когда-то здесь труба над битвой пела,
звенели сталь и бронза в злобе дней.
Несебарских базилик череда
рябою византийскою окраской
устремлена к Босфору, к раке царской,
к завету патриаршьего суда.
Традиция бодрит иммунитет,
как, например, цветок эхинацеи.
Но дряхлый миф впадает в ахинею.
когда героев новых долго нет.
И суть ищу я в жертвенных камнях:
что есть в них днесь, помимо новодела?
И правда ли, что честь в них не истлела,
в смертолюбивых выживая днях?
Сто километров с лишним – и пролив,
где дышит Истамбул-Константинополь.
Пойму ли дни свои, осмыслю тропы ль?
Гляжу на север, возвратясь в Созополь, –
и вижу Крым. И грязь разбойных грив.
---------------
КРЪСТЪТ НАД СЛИВЕН
Сливен. Връх, инатлива рекичка,
ален мак по ливадите там.
На върха като вечна свещичка
кръст издигнат. Но срам като храм
сред сърцата таи се, будува.
И я виждам, познавам я аз,
в първородни гърнета как плюва
тази черна езическа паст.
В Сливен пак зеленеят си сливи.
Лев за баничка вкусна ще дам.
Над перона витай мълчаливо
кръст планински – на вятъра храм.
Права слава не зърнах, но виждам:
дъвка жвака в безбожната пот
смъртоносно по-близо прииждащ
сатанински събрат патриот,
ненаситен и алчен остава
тоз безславен държавник чевръст…
Сливен сръчно широко дарява
небеса с електрически кръст.
Към сестра-бродеристка любезна
влюбен поглед – за нас – ще отдам.
А имперската пирова бездна
е за всички, уви. Смисъл чезне
в пепелта на Плеяди разстлан.
* Сливен – град в Югоизточна България, територията на който е заселена през шестото хилядолетие пр. н.е.
* Кръстът над Сливен – 33-метров осветен метален кръст, издигащ се над Бармук баир край Сливен. В постамента на православния символ е вградена частица от кръста, на който е разпънат Христос.
КРЕСТ СЛИВЕНА
Сливен. – С гор норовистая речка,
маки алые по берегам.
На горе, как повинная свечка,
крест воздвигнут. Но срам, аки храм,
в сердце, крепко пожившем, таится.
И нельзя мне не видеть, не знать,
как плюёт в первородства криницы
чёрной пастью языческий тать.
Зелены ещё Сливена сливы.
Лев за баницу с брынзой отдам.
Над вокзалом парит молчаливо
горний крест – православье ветрам.
Правой славы не видел, но вижу,
как безбожную жвачку жуёт,
подходя всё смертельней, всё ближе,
каин-брат, сатаны патриот,
как ощерен несыто и жадно
вседержавный общественный хам…
Дарит Сливен размашисто, ладно
электрический крест небесам.
И коль здешней сестре-вышиванке
я оставил влюблённости взгляд,
это – нам. А имперская пьянка –
жаль, но всем. Гаснут смысла останки
средь обрушенных наземь Плеяд…
* Баница – слоёный пирог.
---------------
ЗАД ПРОЗОРЕЦА – НОЕМВРИ
Зад прозореца – ноември. Сняг се смъква и топи се.
Гълъби калта обхождат, драскат клинопис красив...
Ако двама-трима души твойте размисли прочитат,
съчинителю, повярвай, значи ти си още жив.
Да се знае: има утре. Ти не бързай, брат по вяра,
кръст да сложиш, хладни лапи, щампи от студена кръв
в страницата топлокръвна. Дреме в зимна дрямка звярът –
за припаднали влечуги, гущери и жаби стръв.
Но сърцето твое бие – ето, в мъртвото ни време
над амнезиите гъгне изкопаемата гад!
Ни приятен, ни любезен, за народа безполезен,
без „exegi monumentum” тъне в предразсъдък град.
Ала любовта – остава! Нека зов да продължава,
на града-всемир да даваш не на заем думи ти.
Кръглолоб като читател гълъб сив в мъглата плава,
на перваза ти се мята. И душата там блести.
ЗА ОКНОМ – НОЯБРЬ
За окном – ноябрь и морось. Снег срывается и тает.
Сизари на свежей жиже клинописный росчерк свой
оставляют... Если пара-тройка душ тебя читает,
надо думать, сочинитель, ты – по-прежнему живой.
Надо знать, что будет утро. Не спеши, мой брат по вере,
ставить крестик, ножки хером, отпечатки зябких лап
на странице теплокровной. Затаились в спячке звери –
зимний обморок рептилий, кома ящериц и жаб.
Но твоё-то бьётся сердце – вот и в мёртвую погоду
звук держи над амнезией землероек и кротов!
Ни любезен, ни полезен сроду не был ты народу,
нет „exegi monumentum” в предрассудках городов...
Но любовь – да будет длиться! Длись открытостью гортани,
отдавая граду-миру незаёмные слова.
Круглолобый, как читатель, сизый голубь, весь в тумане,
сел к тебе на подоконник. И душа – жива, права.
---------------
БЕЗ ФАБУЛА
Денят просветна. Секна мощен дъжд,
дан в есенните разливи изпрати.
Син поглед метна индиански вожд
през клена и косите на върбата.
И странно – сред сърцето ми гори
не за раздели и тегоби огън,
а споменът за детските игри –
за лъкове от ясенови клони...
И пълен е с победи в бъдна вис,
мълниеносни и неоспорими,
денят щастлив след изгрева златист –
без цифри отрицателни и мними,
без имена, без дати, без рефрен,
без фабула особена да свърта,
той толкова години свети в мен,
че сякаш той и аз сме тук безсмъртни...
БЕЗ ФАБУЛЫ
День просветлел. Ушёл тяжёлый дождь
недоброго осеннего разлива.
И синий взор метнул индейский вождь
сквозь листья клёна и косицы ивы.
И странно – вновь на сердце у меня
не поздних лет потери и разлуки,
но давних игр ребячья беготня –
из ясеневых веток копья, луки...
И полон предвкушением побед,
молниеносных и неоспоримых,
день счастья, золотистый на просвет, –
без чисел отрицательных и мнимых,
без имени, без даты, без примет,
без фабулы какой-либо особой,
он светит мне вовсю так много лет,
как будто он и я – бессмертны оба...
---------------
САМОТАТА Е ИСТИНА
Да, истина е самотата. Тя
жестока е, но е целебно-властна.
Дух на слепец е и око на ястреб
в покоя след напусната тълпа.
Огромен сън бе нявга наш другар.
След туй сънят наяве бе прехванат.
Какво накрая всъщност ни остана?
Предзимен вятър, братко критикар!
Остана в тясна стая да мъжди
на черно-сива есен светлината,
когато и по пладне здрач тъмни
и всичко чакано е в прежни дни;
в гнезда далечни литнаха децата...
ЕСТЬ ПРАВДА ОДИНОЧЕСТВА
Есть правда одиночества. Оно
жесто;ко, но целительно-высо;ко.
Чутьё слепца и ястребово око
ушедшему от скопища дано.
Когда-то сон огромный нас слепил.
Затем и сон и явь вместились в малость.
И что же нам в конце концов осталось?
Ответь, осенний ветер, брат-зоил!
Осталось тесной комнаты тепло
на чёрно-сером, на предзимнем свете,
когда уже и в полдень не светло,
когда, всё, долгожданное, прошло
и упорхнули к дальним гнёздам дети...
---------------
ЕСЕННОТО МОРЕ
Наесен морето – от юлско по-чисто,
по-ведро, прозрачно, докарало хлад.
Наесен планинските златни очища
са пълни с огньове от гроздова слад.
Прохладно и слънчево. Лъха мискетът
в лозя на висока узряла зора.
Ни млад, ни богат ще съм вече. В полето
не съм като лъв в тази мравча игра.
Какво ми остана? Отлитат фазани
от рижите листи на лозов шпалир
и слънце блести – яснобузо и рано –
пак там, с маниери от юлския мир.
Остана септември – с морето разтворил
във вятъра своята ментова пещ.
И в сини, почти ледовити простори –
златистият полъх от атом горещ.
ОСЕННЕЕ МОРЕ
Осеннее море июльского чище,
прозрачней, стекляннее и холодней.
Осенней горы золотые глазища
полны виноградных зернистых огней.
Прохладно и солнечно. Веет мускатом
от грядок кудрявых на спелой горе.
Не быть мне ни юным уже, ни богатым,
не вырасти львом в муравьиной игре.
Зато мне осталось – вспорхнули фазаны
из рыжей листвы виноградных шпалер,
и солнце взошло яснощёко и рано –
на молодцеватый июльский манер.
Осталось – еще не остывшее море,
сентябрьского воздуха мятная плоть.
И в синем, чуть-чуть ледовитом, просторе –
молекул-мальков золотая щепоть.
---------------
БЛЕДОЛИЛАВИТЕ АСТРИ
Бледолилавите астри, в здрача на парка стаени,
светят над черната угар след дъждовете до днес.
Яркооранжева мъка пръска с кандило невенът.
Хладно е. Пусто е. Дълго няма ни хора, ни пес
в тези предградия стари... Само лица грубовати
на работяги¬-дървета – ябълки, сливи, вишнап –
в свойта обител остават. Сойките крясъци мятат,
пърхат и търсят, обаче уловът още е слаб.
Полупрозрачните астри свиват измръзнали шапки.
Рано задуха на студ и на соловецко вино.
Да му ударим по чашка, братче, да пийнем три капки,
после чепатите грапи в лапи да вземем, дано.
Ето, поредната есен с нови погребани вейки.
Пак се превръщат листата в мирис, забрава и дим.
В дълбочина зад клонака – близко¬далечните сенки:
сякаш сме в нашето детство, по листопада вървим...
БЛЕДНО-ЛИЛОВЫЕ АСТРЫ
Бледно-лиловые астры в сумраке стылого сада
светят над чёрной землёю после тяжёлых дождей.
Ярко-оранжевым ядом брызжут календул лампады.
Холодно, пусто. Часами – нет ни собак , ни людей
в этих посадках старинных... Только корявые лики
разнорабочих деревьев – яблонь, черешен и слив –
не покидают усадьбы. Да рассыпаются крики
соек, снующих повсюду в поиске скудных пожив.
Полупрозрачные астры не по-сентябрьски озябли.
Рано повеяло стужей и соловецким вином.
Хлопнем по шкалику, братец, выпьем ещё по три капли
и угловатые грабли в тёплые лапы возьмем.
Вот и ещё одна осень, палой листвы погребенье.
Листья становятся дымом, запахом и забытьём.
А в глубине, за ветвями, – близко-далёкие тени:
словно вчера ещё, в детстве по листопаду идём...
---------------
ЕДИНСТВЕН ГОСПОД
Единствен Господ – за детето свят!
Но са против чакали и хиени.
За тях законите са непотребни,
чела и гуши кръстят и мълчат.
А хиляди се гънат в кишав път
към зло, към робство – в почвата осколки,
в сърцето с шум и в бъбреците с болки
възнаградени са за своя труд...
Единствен Господ изморен – за теб.
Против са лакти, челюсти и плещи.
В града на рая Пловдив плод усещам,
а в твоя двор, дълбаещ своя жлеб,
чистач-кълвач по ябълката шета.
Каква дъга е в птиците била –
душата им е в техните крила!
Е, ето, усмихни се, още светиш...
Ти дишай – вече за човек любим –
обдишвай тройно, ако е възможно.
Ръка ми дай, дете! Сред дни безбожни
на тоз предел с любов да устоим...
ОДИН ГОСПОДЬ ЕДИНЫЙ
Один Господь единый – за дитя!
Но все шакалы, все гиены – против.
А тысячи – закона дышло в рот им! –
молчат, зобы и лбы перекрестя.
А тысячи служивых гнутся, льнут
и к злу, и к рабству – к выморочной почве,
шумами в сердце, коликою в почке
сполна вознаграждённые за труд…
Один Господь усталый – за тебя.
Но челюсти, но плечи, локти – против.
Плодами полон райский город Пловдив,
а на твоём дворе, червей долбя,
по яблоне снуёт чистильщик-дятел.
Чем птицы всех расцветок хороши –
на взмахе крыл реальностью души!
Ну, вот и улыбнись, пока не спятил...
Вот и дыши – не для себя уже –
и втрое больше вытерпи, чем можно.
Дай руку мне, дитя! – Во дни безбожны
да выстоим, любовью, на меже...
---------------
ПЕПЕРУДА
Хвъркащо нещо с брилянтни крилца – пеперуда,
с меко коремче – храна за врабци е това!
Как те възпяват! А можеш по-лесно да бъдеш
само торбичка с трева...
Призрак ефирен, ненужно парче съвършенство,
над броненосец потънал развяващ се флаг...
Посред конопа лудуваш, споделяш блаженство
с двойка бродяги в овраг.
Все пак не мога към теб да съм тягостен – мигар
утро предишно в крила-йероглифи съм взел?
Сякаш предчувствам, че скоро полковник Синигер
ще ни реди за разстрел!
Щом генералът Врабец, картотека оправил,
поглед отправя към тез килотонни лета,
тежест в гърдите усеща – секретната завист –
как се лети с лекота.
Тя, лекотата – метафора. От Антиох е
римата смях пеперуден, крилато кръжи.
Лъжат чугунени мутри, но времето после
на съвестта им тежи.
Тя, лекотата – безкористен камък на риска:
четирикрила, подобна на строфа дъга,
мята-римува крила над последните листи
и за тръбача, докарал се с тениска чиста,
по-безнадеждна изглежда и все по-златиста –
пак на урок е сега.
БАБОЧКА, ДРЯНЬ С БРИЛЛИАНТОВОЙ ПЫЛЬЮ НА КРЫЛЬЯХ
Бабочка, дрянь с бриллиантовой пылью на крыльях,
с годной на корм воробью лишь козявкой брюшка!
Сколько, однако ж, воспеших тебя! – Словно быль их
легче – с травою мешка...
Нежная лярва, никчемный клочок совершенства,
над броненосцем утоплым порхающий флаг...
Средь конопли озоруя, ты делишь блаженство
с парой угарных бродяг.
Всё же не вправе и я от тебя откреститься –
утро ли прежнее чту в иероглифах крыл?
День ли предчувствую тот, где полковник Синица
вместе нас пустит в распыл?
Ведь генерал Горобец, к картотеке склоняясь,
на килотоннах отчёта фиксируя взгляд,
тяжесть в груди ощущает, секретную зависть
к лёгкости малых зверят.
Лёгкость – большая метафора. От Антиоха
рифмам смеялось вослед махаона крыло.
Всё же, что врали с чугунными лицами, плохо
веку на совесть легло.
Лёгкость – последнее в этих камнях бескорыстье:
четырёхкрылый, подобный строфе, мотылёк,
крылья смежая-рифмуя, садится на листья
и о наряженном в белую майку горнисте
всё безнадёжней и, кажется, всё золотистей
вновь повторяет урок...
---------------
СОЗОПОЛ СЛЕД ГОДИНА
Два щиглеца, на Манделщам два братя,
по жицата звънят от сутринта,
на грешника Адам над глина свята
изгрява ден в свещена простота.
Созополска лазур-вълна прозрачна,
с цвят на вино море на Одисей.
Далеч дими като руина мрачна
озъбен фронт край руден ветровей.
Че то пълзи война в Украйна, звярът
забива зверски зъби в Първорус.
И синевата морска за подарък
ще дам на родната тревожна пръст.
А щиглеците, Осипови братя,
ми свирят, за да се сбогувам с тях;
там лястовички пееха, когато
преди година аз в Созопол бях.
Към Босфора ли те са отлетели,
над Мраморно море ли днес летят?
Аз още помня нежните им трели
в созополската топла благодат.
И чувам пак – без фалш и спам измамен,
чирикат за ефирен тънък слой,
разделящ многопластовата драма –
на Манделщам сте, щиглеци, акрани,
слънцепоклонници в живота мой.
* Осип Манделщам (1891-1938 г.) – руски поет, представител на литературното течение акмеизъм.
СОЗОПОЛЬ ЧЕРЕЗ ГОД
Чета щеглов, два братца Мандельштама,
звенят с утра, колышут провода.
Над вечной глиной грешника Адама
восходит дня святая простота.
Созопольская синь-волна прозрачна
и виноцветен Одиссея Понт.
Лишь издали чадит руиной мрачной,
ощерившись вдоль терриконов, фронт.
То зверь войны ползёт по Украине,
вгрызается ордынство в Перворусь.
И, взяв лишь на зубок понтийской сини,
я вновь домой к родным тревогам рвусь.
А два щегла, два Осиповых братца,
„Прощай!” мне с тех же проводов свистят,
где были рады ласточки смеяться
в созопольском июне год назад.
К Босфору ли касатки улетели,
над Марморой ли блещет их крыло?
А я всё помню нежные их трели,
цветущего Созополя тепло.
И слышу вновь: без фальши и без спама
щебечут мне про тонкие слои,
про подоплёку многослойной драмы –
подельники напевов Мандельштама,
щеглы, солнцепоклонники мои.
17.06.2015 г., Созополь
---------------
В РОДИНАТА НА ОРФЕЙ
Аз пак съм тук. България – сестрица,
сияе с черновежда красота.
Върти се обръчът на воденица,
цвърчи златиста мръвка на жарта.
Горещ зенит. Но сенчеста черница
в палатката преплита пъстрота.
„С Орфей и арфата му пеят птици!” –
над залива ечи от сутринта.
О, Тракия! Отново идвам тука,
черви се пак на чеверме овен
над въглищата, в кръчмата базуки
звучи; не съм пиян, опиянен
от карнобатско вино, запленен съм
от влюбения свят на твоя рай,
простор на Демокрит. Повява мента,
смокинята на млад безкрай ухай,
растяща вечно край пукнатините
на жълтия варовиков триптих.
Струят над синевата на вълните
покров светлинен и Орфеев стих...
И жалко, че престоят ми преваля
преди смокините да пуснат мед...
Нощ свежа е. Кариран бархет ален.
От Крит вълните „Верую!” търкалят.
Ту спира времето, ту в бяг напред.
НА РОДИНЕ ОРФЕЯ
Я снова здесь. Болгария-сестрица
сияет чернобровой красотой.
И обод водной мельницы искрится,
вращая вертел с тушей золотой.
Зенит горяч. Но тень черницы-дуды
свивается в узорчатость шатра.
„Ни арфы, ни Орфея не избуду!” –
над бухтой эхо слышится с утра.
О, Фракия! Вслед пресным дням разлуки
опять шипит, румянится баран
над углями, и музыка бузуки
звучит в харчевне той, где я не пьян
багряным виноградом Карнобата,
но опьянён влюблённостью в твой мир,
пространство Демокрита! Веет мята,
и пахнет вечной юностью инжир,
вдоль трещин прорастая неустанно,
вдоль жёлтых глыб известняков твоих.
Над синью волн витает первозданно
свет омофора и Орфея стих...
Мне только жаль, что раньше я уеду,
чем нагуляют смоквы спелый мёд...
А ночь свежа. Красна фланелька пледа.
И волны катят с Крита рокот: „Кредо!”
И время – то качнётся, то замрёт.
* Черница, дуда (болгарск.) – шелковица.
---------------
НАД МОРЕТО
За залеза на лятото да жалим?
Към изгрева му да катерим връх?
Във водни кончета, цветя, омая
отива си – ни живо, ни без дъх,
пренася с влака чуждите предели,
обдишва южната виделина...
А как звъняха щиглеците смело!
Как лястовици галеха деня,
подреждайки се в музикални думи
по нотни жици в лятна синева!
А ние с теб през юнски ранни друми
по щрих-пунктир, по пътна канава,
рено наели от Бургас, ще бродим
натам, където – сякаш миг назад –
на пристана ни чакат платноходи,
край вила „Роза” лилии цъфтят.
Съзвездията над морето – същи...
Созополската нощ е огнен сън
и бриз понтийски, празнично обгръщащ,
тъга предсмъртна ще издуха вън
от трудно зазименото съзнание...
Вина червени в полунощ кипят,
звънят над подмладяваща компания,
проблясва вечност в чашите уханни...
Да плуваме, без погледи назад.
НАД МОРЕМ
Печалиться ли о закате лета?
Благодарить ли за рассвет его?
В стрекозах, лепестках, прожилках света,
он ушло, – не живо, не мертво, –
и увело в нездешние пределы
все южного уклона поезда...
А так стрижи звенели в небе смело!
Так нежили касатки провода,
нарисовавшись музыкальной фразой
на нотных строчках в летней синеве!
А мы с тобой июньской ранней трассой
по штрих-пунктиру, по кайме-канве
в „Рено” наёмном от Бургаса мчали
туда, где, словно день – не год! – назад,
нас парусники ждали на причале,
где цвёл у виллы „Рози” лилий сад.
Созвездия над морем – „всюду те же...”
Полна огней созопольская ночь,
и бриз понтийский, праздничный и свежий,
тоску предсмертья выдувает прочь
из трудно зимовавшего сознанья...
Вот склянки с красным в полночи опять
звенят над мысом в молодильной пране,
мерцает вечность в радужном стакане...
И плыть дано, не озираясь вспять.
2015 г.
---------------
КОГАТО ОЩЕ СЛОВОТО Е СПЯЛО
* * *
Стихна пороят юлски.
Плодните стари овошки
вече ухаят на гъби.
В росната зеленина
диша живот хронометър:
капки отмерват секунди
в улейчета на листата.
Млясва и в почвата пада
зрялата ябълка.
Време е.
* * *
Убита от студа гугутка
аз вдигнах от снега –
бе лека,
пересто безтегловна,
сякаш не е живяла...
А може би и досега лети...
* * *
Аз крача край морето.
Сянка на летяща чайка
прохлада тиха
е пробягала през мен.
Сред пусто нажежено пладне
съчувствието с мимолетна лепта.
* * *
Всичко, което Господ ми изпрати,
е справедливо
в пълна мяра –
измолено е честно
с пот солена, с размисли горчиви
и с вяра
димно-сладка като вино.
Всичко, което съм узнал,
е казано отдавна –
когато още Словото е спяло...
И само Времето разтворило око
младенческо, учудено щастливо
на глиненото чело...
КОГДА ЕЩЁ НЕ ПРОСЫПАЛОСЬ СЛОВО
* * *
Ливень июльский утих. –
В старом плодовом саду
лесом запахло грибным.
В зелени после дождя
дышит хронометр живой:
падают капли секунд
с лиственных желобков.
Чмокнуло, в почву упав,
спелое яблоко. –
Час.
* * *
Стужей убитую горлицу
Поднял со снега. –
Легка,
Перисто невесома,
Словно и не жила...
Или доныне летит...
* * *
Иду вдоль моря.
Тень летящей чайки
бесшумной прохладой
пробегает по мне. –
В пустом раскалённом полдне
мимолётная лепта участия.
* * *
Всё, что Господь послал мне,
Справедливо
В полнейшей мере –
Вымолено честно
Солёным потом, горечью раздумья
И верой,
Дымно-сладкой, как вино.
Всё, что я вызнал,
Названо давно –
Когда ещё не просыпалось Слово...
А только Время распахнуло глаз,
Младенческий, счастливо-удивлённый
На глиняном челе...
---------------
СРОКОВЕ
Справочниците лакомо прелиствам –
как шамфъстъкът и как блатният кипарис
шест хиляди години зеленеят.
А земният ни път е май по-кратък...
Когато изморя се да роптая
и се смиря, над мене поставете
и тънкокора шамфъстък фиданка,
и плещест разклонен кипарис мрачен...
Аз искам в двете мои кръвни същности,
в корони две безмълвно приказливи,
да доживея шест хилядолетия
под клоните, ловейки с гладен поглед
пиянстващата шест дни
пеперуда...
СРОКИ
Я справочники лакомо листаю –
фисташка и болотный кипарис
шесть тысяч лет ветвятся-зеленеют.
Наш путь земной немного покороче...
Когда ж устану попусту роптать,
когда смирюсь, поставьте надо мною
девичью тонкокорую фисташку
и сумрачный плечистый кипарис...
Хочу я в двух, мне кровных, ипостасях,
в двух кронах, бессловесно говорливых,
прожить ещё хоть шесть тысячелетий,
из-под ветвей ловя голодным взором
лимонницу,
кутящую шесть дней...
---------------
СТАРОСТ
Липсват илюзии, повече страх –
всичко туй старост е обикновена.
Песните вяли са, думите чезнат,
значи аз не пожелах, не успях.
Леден последен отчет е това –
свят немота безпределна добавя.
С нея какво ли, какво ли да правя –
с прежната нежност на мъртви слова?
МЕНЬШЕ ИЛЛЮЗИИ И БОЛЬШЕ ТРЕВОГ
Меньше иллюзий и больше тревог –
это всего лишь обычная старость.
Песня не сладилась, слов не осталось.
Стало быть, не захотел и не смог.
Холоден и неприветлив итог –
мир немоты оказался сильнее.
Только что делать, что делать мне с нею –
с нежностью меж умирающих строк?
---------------
ТУЙ НЕЩО, ЗА КОЕТО СЕ МЪЛЧИ
Туй нещо, за което се мълчи,
да се докосне
с чувство тихо може.
Усеща тъй светлик и въздух кожа,
тъй на съдбата ритъмът звучи.
Стои неразбираем таен свят –
той никога не се превръща в слово.
Измъчва ни той,
след това отново
за да ни истините запленят.
ЕСТЬ ТО, О ЧЕМ НЕ ДОЛЖНО ГОВОРИТЬ
Есть то, о чём не должно говорить,
что лишь беззвучно
тронуть чувством можно.
Так ощущают свет и воздух кожей,
так ведают судьбы глубинный ритм.
Есть тайный мир, который не понять, –
он никогда не превратится в слово.
Но он, лишь он, нас мучит,
чтобы снова
предощущеньем истины пленять.
---------------
А ВСЪЩНОСТ КОЙ СЪМ АЗ? ЗАЩО ЖИВЕЯ?
А всъщност кой съм аз? Защо живея?
Тоз страховит без отговор въпрос!
Звезди ще тичат и деца ще греят.
До гроб оскъдна глина ще е гост.
Но глината ще стане буйно цвете,
ще легнем на вечерния цветак –
над нас ще се разтвори свод планетен.
И ще възкликнеш с прежна болка пак:
„Защо, небе, над мене тегнеш? Ето,
духът ми жив е с теб равновелик.
Защо, защо...” – безстрашно и нелепо
сърце ломоти. И мълчи език.
ТАК КТО ЖЕ Я? ЗАЧЕМ ЖИВУ НА СВЕТЕ?
Так кто же я? Зачем живу на свете? –
Как страшен в безответности вопрос!
Качнутся звёзды, и родятся дети.
И встретит скудной глиною погост.
Но станет глина буйными цветами,
мы ляжем на вечерние цветы –
и свод планет разверзнется над нами.
И вновь воскликнешь с давней болью ты:
„Зачем довлеешь надо мною, небо?
Мой дух живой тебе равновелик.
Зачем, зачем...” – отважно и нелепо
лепечет сердце. И молчит язык.
---------------
ДЕВЕТГОДИШЕН, С ТЕН ОБВЕЯН
Деветгодишен, с тен обвеян
наследник,
слабичък юнак,
над снежнобялата фланелка
загарът ти – смел слънчев знак!
Блести!
Пази, тревого моя,
сред този неспокоен свят
взор син
по пътя към прибоя
и крехкост свята в устрем млад...
ДЕВЯТИЛЕТНЫЙ, ЗАГОРЕЛЫЙ
Девятилетний, загорелый,
наследник,
худенький пострел,
Как над футболкой свежебелой
загар твой солнечен и смел!
Светись! –
Со мной моя тревога –
в немирном мире уберечь
взор синий,
рвущийся в дорогу,
святую хрупкость юных плеч...
---------------
НЕВЕСТИТЕ ЗОВЕ В ЗАХЛАС
С годините
приятелите намаляха.
И този, който бе по-верен, не е там.
Бях сам.
Но погледите на жените бяха
по-ярки с пролетния си прощален блян.
Стопи се зимата. Снегът на глина стана,
прорасна боровият кръст
в пореден пласт.
И от тополата скворец, викач безсрамен,
сред гробен парк
невестите зове в захлас...
ВЗАХЛЁБ ЗОВЁТ НЕВЕСТ
И что ни год – опять
друзей моих всё меньше.
И нет уже того, кто был иных верней.
Трезвее воздух дней.
Но взоры юных женщин –
всё ярче по весне, прощальнее-хмельней.
Истаяла зима. И глина снег впитала,
просел, чуть покосясь,
простой сосновый крест.
И с тополя скворец, бесстыжий зазывала,
опять, на весь погост,
взахлёб зовёт невест...
---------------
ЗЪРНОТО
Надежда зрее, смях се рине,
молби и гняв всуе шумят...
Копривата и розмаринът
под съдната зора цъфтят.
Омеква сняг, топи се камък,
пребъдва само тук едно –
през смъртен трепет се захвана
с пронизващо листо зърно.
Душа кълни... Беззвучно плаче,
пои пелиновата пръст.
Да бъде тъй. Не другояче... –
листата да избухнат ръст!
ЗЕРНО
Надежды лепет, смех огульный,
мольбы и гневы –
зря всё, зря...
Цветёт крапива и багульник,
и всходит судная заря.
Растает снег, и камень стает,
пребудет только лишь одно –
сквозь смертный трепет прорастает
листом пронзительным зерно.
Так и душа...
Беззвучно плача,
к полынным глинам припадёт.
Да будет так.
И не иначе... –
Да вспыхнут листья в свой черёд!
---------------
Сергей Шелковый
Преводи от руски език на български език: Красимир Георгиев
Переводы с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев