Иван Вазов. Братья Жековы

Терджиман Кырымлы Второй
Братья Жековы

В cтаром, приземистом, тёмном сарае
двое укрылись– кровные братья.
Болен– четою оставлен селу
старший– в горячке на голом полу–
бледный и бредящий, встрёпанный, нервный,
но с заряжённым в руке револьвером
шепчет: «Могила живому сарай!–

С музыкой ну-ка**, судьба, помирай:
в виде кончины желаю в загуле 
сердцем принять оттоманскую пулю...»
Шум на дворе словно кашель в груди;
крик у двери: «Руки вверх! Выходи!»

Продал гостей малодушный хозяин:
власти, видать, на испуг его взяли!
Низкие души повержены в прах:
пряник и кнут им суть корысть и страх.
Дух пресмыкается в тёмное царство,
где возвышаются подлость с коварством:
с Богом и совестью полушутя,
из дому мать прогоняет дитя;
сына отец предаёт, выдыхая:
«Перед начальством теперь без греха я!»
Что им любовь или жалость, пока
страх ужимает душонок бока.

Старший Михайло вскинулся вихрем,–
даром что вымучен– резво и лихо;
младший Георгий метнулся навстречу
чёрным карателям в грозную сечу;
сволочь османская яро взревела:
грянула битва за правое дело.

В твёрдом решенье стоять до конца
Бьются набатно мужские сердца;
в грохоте, в лязге, в дыме и в пыли
братья с оружием камнем застыли;
налиты кровью, видят глаза:
смерть впереди и ни шагу назад.
Глина с соломой деда-сарая
заживо пули вражьи глотает
в сече неравной насмерть за жизнь
сто против пары: братец, держись!
Воем бодрятся османы-шакалы:
стая немалая свыклась навалом
малость отважных замертво брать,
то-то старается банда не рать.
Взвизгнул главарь Мустафа: –Подожгите!–
с пулей в затылке рухнул вредитель.
Сволочь стреху подожгла– и дымок
схрон изнутри добела заволок.

– Нет, Михаил, задохнуться не гордость,–
выдавил струсивший младший Георгий.–
Лучше нам заживо сдаться врагу:
ты как желаешь– я не могу!
– Брат, ты чужой мне!– старший воскликнул
и предпоследним выстрелом в спину,
сам себе ставший тотчас немил,
младшего брата насмерть убил:
– Я не прощаю, прощаться не стану:
встретимся– будешь моим арестантом!
Пулю последнюю в лоб себе– и
кровью горячей пожар упоил.
И, распахнувшие белые крылья,
к богу на волю их души вспарили.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Братя Жекови

В една ниска плевня, под тъмната стряха
двамината братя укрилии се бяха.
Четата отмина. По-старият брат
от треската хваната, разтреперан, блед*,
лежеше на голо в ръка с револвера
и той рече слабо: «Защо тъй трепера!
Животът отива, във огън горя
Под таз плевня тясна страх ме е да мра...
Ще ми се на воля, в боя, на полето
поне да издъхна и куршум в сърцето.»
Внезапно на двора се чу шум голям
и глас викна гърлест: «Излезте оттам!»

Стопанинът уплашен гости си обади!
Вчера ги прие той, днеска ги предаде.
Защото страхът е бездушен и длеп,
на малките души — съветник свиреп.
Той е дух, що лази. В тъмното ме царство
подлостта братува с тъпото коварство.
И чавек от него е жълт като смин.
И бащата сочи скрития си син,
и майката пуща детето на друма
кат бяга и тихо: «Олекна ми!»– дума,
и не сеща трепет, ни любов, ни жал,
защото душа и страх е завладял.

Но Михаил Жеков, бръз като вихрушка,
става болен, бледен, грабва свойта пушка
и гръмва към двора и вика: «Назад!»
И косата щръкна на по-малкия брат.
И турската паплач изрева: «Удрете!»
И битка се почна между враговете. 

Дворът веч трепери в гърмежът, в димът.
И двамата братя до входа стоят
с револвери черни и с мъжко решенье
да умрат. Очи им със кръв са налени.
Сърцата им чукат, ръце им треперят
и пращат във купа и ужас, и смърт.
Плявата е мека, на пропуск не дава.
Куршумите удрят кат о скала здрава.
Боят е неравен: двама срещу сто.
Кат рой ястреби над птиче гнездо,
убийците тичат, реват обикалят
плевнята и пушкат, и в прах се повялат
кат кокошки много, що ги лази мор,
и кръвта се лее по шумния двор.
– Огън дайте скоро!– викна Мустафата
и падна: куршумът пръсна му главата.
— Да запалим! — вика смаяната сган.
И в плевнята скоро проникна думан.

Иван Вазов
* это слово через я не пропускает редактор текста: пришлось заменить гласную на е;
 ** selfcensored, прим. перев.