В дремоте предрассветных лучей
На ступенях у старого дома
Ты касался продрогших плечей,
Непорочных волос невесомо...
Согревал мои руки в своих,
Обдавая горячим дыханьем,
Во влюблённых глазах озорных
Открывались мне тайны желаний…
Звёзды бледно светили с орбит
Мы перечить фортуне не смели...
Время в памяти вечер хранит:
Нам сверчком выводимые трели,
Первый твой поцелуй и слезу
Уходящего лета незримо
И в горячих объятьях безумств
Неизбежно грядущую зиму...
Мы вернулись с тобой в старый дом
И присели на тёплых ступенях:
Он по-прежнему мил и знаком
И остался в душе неизменен...
Лето тихо крадётся в закат
И к утру светлячки все уснули,
Струны треплет сверчок наугад
И горят на щеках поцелуи...
15 марта 2020 г.
Щурец
В призрачните часове преди зазоряване. Едно момиче с дълги коси , с боси крака и едно момче, с най-влюбените очи, което нежно гали ръката й в шепите си. Седят мълчаливи на стъпалата пред стара селска къща. Опитвайки се да задържат неизбежния край на лятото със спомена за първата си целувка. Светулките вече спят, уморени от нощните си танци. Само един щурец все още упорито свири. И някак му се плаче. Ще дойде изгрева, ще дойде и зимата.
След много години се връщаме в старата селска къща. И всичко е същото. Само щуреца не ни позна , ние сме други. „Не гледай тъжно, мое любимо момче! Подай ми ръката си, ще я стопля в шепите си. Идва зима“.
Даниела Колева