Автор: Генка Богданова
Пред блока има пейки стари,
там сядат мъжките клюкари.
По улицата с поглед шарят
и с удоволствие клюкарят.
Мърморят като котараци
и нищят старите мераци.
Мустаци дядо Марин глади,
загледан подир булки млади.
Той в лятна жега, в зимна киша –
по млади булчици въздиша,
с любовни подвизи се хвали
пред наборите си „заспали“:
- Изглежда съм природно чудо?!
Две булчици за мене лудо
се карат люто и се бият.
Че влюбени са в мен не крият,
макар, че чукнах шейсетака
и имам сребро във мустака!
- Така е, вече сме богати. -
ухилен рече дядо Злати. -
Сребро в мустаците, в главите
и „злато“ – в гащите ни скрито…
Дали пък, ако го открият,
за теб, Марине, ще се „бият“?
А пред нас по` откровен бъди,
на осемдесет почти си ти!
И дядо Доньо не отстъпва,
от цигарето сладко „дръпва“
/и миг да пуши той не спира/
в минаващи жени се взира:
- Познавам я, ей там – оная,
пикантни случки с нея зная.
Не беше стока като млада.
Наричахме я „дащна Рада“
Бе калпазанка, мързелива
но и до днес си е „шавлива“.
От личен опит аз го зная,
че любил съм я, ще призная.
Отдавна вече е прабаба.
Сега е сбръчкана и слаба,
и с патерица се подпира,
но прави, струва – все намира
нов глупав старец – мераклия
та пенсийката му да свие.
Дядо Станьо му подметна:
Признай си, че и тебе метна!
Без стръв като шаран те хвана,
а ти с мерака си остана.
А в кафененцето отсреща
жените им си правят среща.
А темите им са мъжете
и навиците им проклети .
- Клюкарстват, лъжат, фантазират,
все чужди жени коментират.
- Е, те на мачовци се правят,
тъй се опитват да забравят,
че са немощни, остарели,
плешиви и надебелели,
че мъжкото достойнство дреме…
Забравят, всичко е до време!
Вън моят Доньо , лъже, маже,
защото го е срам да каже,
че меракът съвсем му угасна,
дори към мен е безучастен.
И моят Злати се тревожи,
че от години хич не може,
но пред акраните си смело
се хвали , лъже той умело,
небивалици им разправя,
че още като мъж се справя!
И моят, рече баба Стана,
навън излиза рано –рано,
при мъжките клюкари сяда,
обсъжда всяка булка млада,
„заслуги“ пише си в „актива“,
а вкъщи даже не го бива.
Последна рече баба Цвети:
Жени, мъжете не корете!
Разбирам моя старец беден,
меракът тръгва си последен!
Затуй, жени, не се сърдете,
мъжете свои оставете
за самочувствие да слъгват,
душите свои да залъгват!
Илюстрацията е на българският писател и художник Димитър Чорбаджийски / Чудомир/ от серията капртини с акварел и молив " Ташенци"