Обрулихме набързо дъхавата круша.
Прибрахме се в апартамента си тристаен.
Отдавна свикнали с уюта му задушен,
забравихме пръстта в земята как ухае.
С размах премрежихме на слънцето очите,
когато спуснахме навъсените щори.
По пътя, в ежедневието ни протрито
вървяхме чужди, сити, мълчаливи хора.
Картината на есенната топла нежност
застиваше по огледалните витрини.
Поглеждахме я машинално и под вежди,
и хуквахме от другата страна да минем.
Край нас задъхваха се жълтите таксита
в безумния мотив – стремеж за надпревара.
Летяха с устрем надалеко, без да питат,
защо градът е сгърчен и превит от старост.
До вечерта, когато някоя въздишка,
усетила студа по дланите ни обичаен,
взривява се в дълбоката душевна ниша,
забравила пръстта в земята как ухае.