В безкрайната вселена
единствено Луната
ни гледа – заслепена
от любовта ни свята.
Не ни гълчи, не плаче.
Оставя ни на мира
и плувайки във здрача –
от самота замира…
А може би се лЪжа,
а може би Луната
изобщо не е тъжна,
другар И е Съдбата!
К`ви глупости говорят
перата ми – „кокетки”?!
В кафез ще ги затворя
и ще рисувам с четки:
луната и децата,
а даже и съдбата…
Луна ще нарисувам,
плуваща в морето,
до нея - как палува
съдбата от небето!
Литатру
България, София
2016
*
http://www.stihi.ru/2019/06/26/8808 - перевод - Шахов2
*