Віолета Петрова
МАЛЕНЬКА ПРОДАВЧИНЯ СІРНИКІВ
В різдвяну ніч, морозну і прекрасну,
в подертій хустці, взуте в личаки,
стоїть дівча, згорьоване й нещасне,
блага: «Купіть, панове, сірники!»
Одягнені у теплі кожушини,
занурені у роздуми свої,
глухі до цього квилення дитини,
обходять люди байдуже її.
Їх теплі ждуть і затишні домівки,
де пах потрав святкових обійма,
а на сердешну дівчинки голівку
лише притьмом поглянуть крадькома.
Де милосердя? Всяк проходить мимо...
Дитина мерзне в тонкому пальті.
І вулиця пустіє невмолимо.
Чи ж є на світі місце доброті?
Аж ні. І студить дівчинку негода,
ось вже й палає перший з сірників.
Іще один… ось вже й останній... шкода...
Так швидко весь товар її згорів.
Закуталася в хусточку сирітка.
І ось наснився їй жаркий вогонь –
на небо так поквапилася швидко,
тепло відчувши бабциних долонь.
Минула ніч. Настала днина біла.
Спинились перехожі тут – аж ось:
«Іще одна сердешна відлетіла
душа до Бога», – тужно мовив хтось.
(переклад з болгарської — Любов Цай)
***
Оригинал:
Виолета Петрова
МАЛКАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА
Във коледната нощ на люта зима
едно момиченце със шал протрит
се молеше; госпожо, господине
купете си от мен кибрит.
Облечени в кожусите си топли,
забързани във този кучи студ
и глухи за отчаяните вопли
човеци отминаваха без смут.
Запътени към топлите си къщи
и към богати, празнични трапези,
те крадешком поглеждат и се мръщят.
Едно сираче гледа ги с надежда.
Но милост няма. Всеки отминава.
Детето зъзне в тънкото палто,
а улицата снежна опустява.
То чака чудо, някакво добро.
Но не. Замръзват пръстчетата малки.
Запалва клечка, жълта топлинка.
И втора, трета… и последна, жалко.
Тъй всяка клечка бързо изгоря.
Сирачето със шала се загърна
и засънува огън, топлина.
И баба му със обич го прегърна
щом на небето с нея се събра.
А сутринта на улицата бяла
се спряха минувачите в снега.
– Една душица бедна отлетяла
към Бога. – рече някой със тъга.
20дек.2018 г.