Моята обич бе обич безбрежна
Автор – Величка Николова – Литатру1
( Песен, посветена на ВРП )
Мойта обич бе обич безбрежна,
но когато попадна в тъма,
тя не беше красива и нежна,
ами просто бе гробна мъгла.
Моят стих е белязан от слънце.
Щом запее се плискат лъчи.
А щом слънцето тихо заплаче,
той се ниже горчив, но лъчист.
Мойта горест е горест двуяка.
Уж копнежна, но все ме мори,
а душата ми морна, но яка,
се преборва, но пак ме гори.
Но защо ли стихът ми сиротен,
вече пее със тъжни искри?
Аз в мъглата съм облак самотен,
а в душата ми преспа се скри.
Ех, китаро, знам, ти ме разбираш,
късаш нежните струни от страст,
но когато любов не намираш,
тихо плачеш и хлипаш без глас!
Ех, китаро, китаро, китаро,
тихо хлипаш и плачеш без глас…
Ех, китаро, китаро, китаро,
тихо плачем и двете без глас…
Литатру
България, София
Благодаря на Гугъл за снимката!