Помниш ли, помниш ли дивния кестен,
кацнал в чукара, разперил криле.
Вятърът в клоните пееше песен...
Кестени брулеше с тежко гюле.
Той не отстъпваше духом и силом.
Светваше свещи над Равно поле…
Стара легенда разказваше мило,
че е прогонвал най- зли духовЕ.
Помниш ли, помниш ли, там на Балкана
малката къщичка с милия лик,
помниш ли погледа нежен на мама?
А на стръвницата - мощния вик?
Помниш ли как от пчелина ни лесно
мечка похапваше сладък медец,
а в кокошарника буйстваше често
порът – разбойник, изпечен крадец.
Помниш ли как пред огнището вечер,
татко четеше на глас „Новини”…
Баба ни мяташе шала заветен,
котето правеше доста злини.
Помниш ли книгите дето четяхме;
как се пързаляхме с малки шейни?
Лятото (вечер) на прага седяхме -
луната сваляхме от висини.
Гордият кестен отдавна го няма.
Там магистрала е вече копой.
В родната къща е горест голяма.
Вечер – другар И е вълчият вой.
Помниш ли, помниш ли, братко, Балкана;
родната къщичка с милия лик?
Помниш ли погледа нежен на мама?
А - на вълчицата лунния вик?
Литатру1
България, София