Ние– тука...
И аз, жената, спрях. Сляп бе мракът.
«Не се ли вижда още?» А пред мен,
поднел мъждива свещ, отвърна ти– мъжът:
«Не виждам нийде път, и аз съм заблуден».
И питах тихо аз– без стон, без вик, едвам:
«Очакваш ли го ти, очакваш ли ти там?!»
Повлечена от тебе, тръгнах нанапред.
Загледах с мътен взор– подкрепяш ме с ръка...
Аз отговор не чух; ти беше страшно блед.
Не чаках и ответ– а все вървим така…
И днес не питам аз, вървя до теб без път.
Една подкрепа мен остана– мъжът.
И търсим се до днес от векове сами…
Но колко яко ме притискаш в тоя мрак!
Че чувстваш се мой заслон, за мен живееш ти.
Днес знаем, няма път, но нека тръгнам пак!
И леко ни е тъй– с любов, сами вървим,
А в любовта си, Господи, пред теб ще се смирим.
Яна Язова
Мы– здесь...
Я, женщина, во тьме кромешной стала:
«Что там?» Свечу тщедушную подняв,
мужчина впереди: «Не всё пропало,
дороги нет,»– утешил ты меня.
А я спокойно так, не выдав дрожь:
«Кого-то впереди ты ль ждёшь, не ждёшь?»–
и за тобой. Ты, страшно бледный, мне
дал руку, не ответ, кой не ждала я.
С тех пор мы вместе, и дороги нет,
и та двоим мерцает не пылая.
На путь не путь обрывист и недуж,
одна услон в нём ты– мой друг и муж.
И мы бредём века свои одни...
Мне за тобой не страшен вечный мрак!
Ради меня ты есть, мой вождь и нить:
привал, дороги нет, и вновь пора.
И так легко нам вместе по любви...
Господь, смири нас и благослови.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы