Начало мемуаров
С Христом на кухне мы
за стопками пустыми одни,
как чу за окнами громы
да вечера огни.
Был зоосад– и нет. Наверно, тигр
его сглотнул. Тюлень
светел ли на носу сей мир–
и шарик ошалень.
И времена отлились,
цвета размылись,
а мы жуём бессловно,
но тишь да гладь сидящим нам на милость,
и кран кухонный метрономит.
За каплей кап, за каплей кап,
и мрак грядёт зловещий.
Да, ночи беспросветные пока
подстраивают мне такие встречи.
Нам просто нечего сказать друг другу,
нам просто не о чем молиться.
Однёшенек по лествице не кругом
я сполз по новенькие лица.
Земля всё та: кому какое дело,
что верх и низ попутал я случайно:
«распни, распни!» толпа ревмя ревела,
шепча тайком «Варавве отпущаем...»
Неверующий с обезверенным, мы тут,
изгнанники с какой-то там земли,
а тишь да гладь меж нами на посту.
Вот напишу-с как с Сыном божьим сумерничали мы.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Начало на мемоари
Седим с Христос във кухнята,
седим сами
над празните си чаши и над часовете си,
а вечерта отвън отчаяно избухна
без предизвестие.
Отсреща беше зоопаркът, а го нямаше по-късно.
Навярно тигърът-красавец го погълна,
тюленът като топка
завъртя света върху носа си
и преобърна го напълно.
И времената се отляха,
цветовете се размиха,
а ние все така седим и дъвчем механично.
Отвън и вътре става все по-тихо,
чешмата само времето отсича.
И после пак, и после пак,
и пак, и още,
макар нощта да се издънва вън зловещо...
Е, безпросветните, снишени нощи
погаждат ми понякога такива срещи.
И просто нямаме какво един на друг да кажем,
и просто нямам за какво да се помоля,
самичък изпълзявах
по надземните етажи
и сам се спуснах след това надолу.
Земята си е същата, за никого не стига,
обърках горната и долната земя тогава,
сганта ревеше там: «Разпни го!»
и ревна след това:
«Пусни Варава!»
Неверник и обезверен сме тук,
от някоя земя прогонени
а тишината между нас трепти, та чак ще звънне.
А някой ден навярно ще напиша спомени
как чакали сме със самия Божи син да съмне.
Георги Рупчев