Навън е мрак. Там… месецът се гърби,
опулено очите си върти,
а аз вървя, наметната със скърби
и виждам как вълшебница слухти.
- Ориснице, защо си ме дарила,
ти, с толкова безсмислени беди!
Защо не бъдеш поне малко мила
и да избършеш моите сълзи.
Защо си ме орисала с рани;
с копнеж любовен, ала без ответ;
със стихове накъсани, съдрани
и с този тъжен, скромничък куплет?
А месецът се хили от небето.
Той знае, че в живота – неведнаж –
два полюса се срещат в битието
и щастието цъфва изведнаж!
(Закон на физиката)
Благодаря на Фейсбук за снимката!