в узрелия къс на времето
следобедът уморено мълчи
а през бинокъла на сините облаци
птичи ята дирят дом
и у мен самотата намира гнездо
в което тишината диктува мемоари
а мен от тях ме гори...
изплита юни от кукуряк
венец от жълто-бели истини
повей с лека стъпка
по ръба на хоризонта дава знак...
следобедът въздъхва
прекроил дрешката за после
а юли отдалеч му смига с зеленото
на четирилистна детелина
в следобеда червеното на вишната...
в сърцето ми кърви...