Под зонтиком я лесом брёл один,
один к неблизкому хаосу неба.
чей купол древлекаменный нелепо
нахохлился как птица под дождём.
Беззвучный в беззаветной темноте,
внимал я водопой столетних кряжей.
Лизали обретённую пропажу
мне руки капли дождевые те.
Вокзалы клял я светлые вдали
от сельских окон тёмных, как отпетых,
тропу мою запутанную кем-то
и ветки, что свалить меня могли...
И я хотел расплакаться за всё,
и утонуть за так в воде беззвёздной
и без следа пропасть пока не поздно,
хаос куда бескрайний занесёт.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Пътувах нощем под един чадър
към хаотично, мораво небе.
Едно старинно, каменно кубе
мълчеше като птица под дъжда.
Аз слушах как големите дървета
във тишината пиеха вода.
И тихо в тъмнината на нощта
пълзяха бавни капки по ръцете ми.
Проклинах гарите, които светят
далеч от къщите на селото.
Пътеките ругаех и дърветата,
изпредени като къдели...
И исках да заплача в храстите
и да потъна в тъмната вода,
да се изгубя без следа
в шумящия и безпределен хаос.
Александър Вутимски