Гмуркачите
«Ouvrez moi cette porte OU! je frappe en pleurant»
G. Appollinaire
На сушата изхвърлен се тресеше този град
под залезния час,
хрущяха острите му кости
и всички ние там,
от две безвремия продънили се в трето,
по главната се точехме,
през морската градина стигахме до моста,
железния,
полуръждясал мост,
от плажа водещ право към морето.
Стълпени на брега,
спектакъла предвкусвахме–
същински разтопени сладоледи–
любовни двойки и деца,
самотници,
семейства,
сръбнали зяпачи,
под театъра дошли
в часа уречен да погледат
как границата
на живота и смъртта
гмуркачът ще опита да прекрачи.
Под лампата
един рус Ангел се събличаше на Кулата,
най-горе.
Разкършил рамене,
изсмукал с мускули нощта,
разсече я на хиляди парчета,
Той скочи и превърна се на пяна,
водата подир него се затвори
и все така в казиното
бълнуваше, бушувайки, тромпета.
А после Ангел, черният, косматият,
с опашката,
на мостика застана.
Раздвижен вече в себе си,
той също полетя като букет,
прострял ръце
към сцената на други сфери,
зарасна за секунда
зейналата сред морето рана.
Изчезна той,
разтвори се и само
дъската там остана да трепери.
След него Серафим,
стрелочникът–
той скачаше последен–
се изправи.
Подръпна си гащетата,
достигна до ръба на този свят
и полетя оттатък,
ала какво видял е там
той никога така и не разправи,
а пък и ние не видяхме, скрити
сред сянката на стъпалата.
Те винаги се гмуркаха един след друг,
животът им бе троен.
Като игли,
зашили джоба на вселената,
телата им звънтяха.
Стихваха стихиите,
гмуркачите изплуваха
невидими за нас
под пулса ни нестроен
и сутрин просваха се по корем
на слънцето върху тезгяха.
Морето стенеше под тях,
брегът се взираше и охкаше тревожно
и кой ли там,
тъй близо до брега,
от бездната ги вика?
От пясъчните си балкони,
партери и ложи
потъването всички виждаха,
изплуването на гмурците–
никой.
Стълпени на брега стоим, спектакълът
не бе успешен.
Дали очите ни са немощни
или биноклите ни - маломощни?
Бездарно свечерява се
градът ни, който денем
насам-натам бездарно се въртеше–
денят отишъл си е вече,
а нощта не е настъпила все още.
Закотвени сме в сушата
с ръждясалите котви на безумните й ритуали,
затънали в живот безумен,
който никой
нито вижда, нито чува,
а че отдавна сме потънали
дори не сме разбрали
и никога не ни е хрумвало до днес,
че можем да изплуваме.
Георги Рупчев
Ныряльщики
«Ouvrez moi cette porte OU! je frappe en pleurant»
G. Appollinaire
Выброшенный на сушу,
трясся город
на склоне дня,
хрустели его рёбра,
и весь улус,
из двух безвремений
к третьему прижавшись
из двух безвремений
по главной тянулся
через приморский парк
к причалу ржавому.
Орава на пляже,
мы предвкушали зрелище:
таяли как мороженое–
парочки и дети,
одиночки,
семьи,
нищие-вещие,
как кордон жизни и смерти
прорвут дайверы
в час икс посмотреть осторожно.
Под лампой на пике Башни
разделся Ангел русый,
расправил плечи, раздвинул мускулами ночь,
рассёк её на тысячу рубов,
прыгнул и стал пеной,
вода за ним сомкнулась,
и как в казино неистово бушевали трубы.
Косматый и хвостатый чёрный Ангел вытянулся,
и без разминки на сцену иных сфер
бросил себя как букет длинный,
море мигом стянуло зияющую рану.
Он иссяк,
растворился под ещё дрожащим трамлином.
Последний подтянул трусы
Серафим стрелочник,
постоял на пороге этого света
и стремглав переметнулся в тот,
надлествичный,
невидимый нам в теней тенетах.
Они нырнули поочерёдно,
в пику смерти.
Отзвенели,
как брелки
рвущие карман вселенной,
тела их славные.
Стихли стихии,
дайверы выплывали,
незримые,
под пульс наш немерный,
утром пресмыкаться
по солнцу на прилавке.
Море стонало под ними,
берег озирался и охал тревожно,
и словно некто
из близкой бездны
звал их?
Песчаные балконы,
партер и ложи
видели нырки,
всплытие-
едва ли.
Толпа молчит–
провальное зрелище.
То ли глаза немощны,
то ли бинокли маломощны.?
Бездарно вечереет
город, днём так
бездарно перекипевший–
день уже прочь,
а ночи нет ещё.
Море отстонало под ними,
берег ещё озирался и охал тревожно,
и словно некто
из близкой бездны
звал их.
Песчаные балконы,
партер и ложи
видели нырки,
всплытие-
едва ли.
Заякоренным в сушу
ржавыми крестами безумных её ритуалов,
утонувшим в жизни безумной,
невидимой и неслышимой,
нам она невдомёк, того мало:
нам пока не взбрело,
что вынырнем- и задышим МЫ.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы