Автор: Величка Николова - Литатру1
Перевод с бг.: Лариса Потапова
В жизни словно мяч катился.
В двадцать пять пошёл трудиться,
С медициной подружился.
Время шло... Есть чем гордиться.
И летели годы птицей,
И событий было много,
Восторгался заграницей.
В край родной забыл дорогу.
Метод свой я наработал,
Там ветра... вокруг всё злые.
В мыслях отчий дом заботил.
Ностальгии боль -впервые...
Я домой вернулся мудрым,
С серебром, что на висках,
Где не мычит корова утром,
Нет и пса, что я ласкал.
Прокричал павлин чуть слышно,
Чья-то кошка прошла мимо.
Ветер, словно неподвижный.
И стары ворота зримо.
Проскользнуть хотел за ветром,
Но петля упряма, жаль.
А врата лозой увиты,
Будто шею скрыла шаль.
Розы, словно недовольны,
Как используют их здесь.
Древо просто гладкоствольно
Да ещё и кусторез…
Пусть открытыми дверями,
Скрипом встретил старый дом.
Не встречает меня мама,
Ни отец. И в горле ком…
Приезд домой – кому утеха?
О на душе моей печаль
Кто рад теперь моим успехам?
Немало важная деталь …
Цвели ромашки у порога
Ромашки – дивные цветы
Я счастлив, что моя дорога
Мне помогла вернуть мечты
Родного дома, что сегодня
С любовью смотрит на меня.
Давно ребёнком он охотно
Принял душой, меня любя.
-------------------------
оригинал - Закъсняла носталгия
Автор - Величка Николова - Литатру
Закъсняла носталгия
Величка Николова -Литатру 1
Търкулна се кълбото на живота.
Разви се нишката до двадесет и пет.
Изучих медицината успешно
и гордо своя трудов път поех.
Годините летяха като птици…
Събития се нижеха безспир.
Възторгвах се от чуждите звездици,
а родните забравих най- подир.
Развиваше кълбото своята нишка…
Зъл вятър покрай мен се появи.
За роден дом се сетих със въздишка.
Носталгията с взрив ме порази!
Аз днес стоя приведена пред двора.
В косата ми е мъдрото сребро.
Не чух мучащи крави от обора.
Не ме посрещна кучето добро!
Не чух и кукуригане петльово,
не се умилна котка покрай мен,
а вятърът се шмугна наготово
край пантите на вратника сломен.
Понечих да се пъхна след ветреца,
но пантата заяде на инат,
а портата, увита със лиани
се бореше за стария си врат.
Лианите – нахални, упорити,
по- здрави и от моето кълбо,
ме спъваха – все повече сърдити,
че стъпвам върху тяхното легло.
Пълзяха по дървета необрани,
убиваха и стръкче, и стебло.
Под тежестта им вишните пияни,
отрониха последното листо.
А къщата, скрибуцаща от старост,
ме срещна със отворени врати!
Не ме посрещна милата ми майка!
Баща ми не изрече: - Как си ти?
До прага ни цъфтеше чудна лайка,
прошепна ми: - Тъгата ги стопи!
Днес моят дом, днес моята родна къща
ме гледа със зарадвани очи…
Щастлива е, че в нея се завръща
детето от отминалите дни!
Литатру
Литатру1
2.3.2018 г. 08:09 ч.
(Снимката е от Фейсбук!)
© Copyright: Величка Николова -Литатру 1, 2018
Свидетельство о публикации №118030202739