Събудих се от вой на вълк.
Изскочих на вратата.
Луната – извисила лик
си клатеше краката.
Красива бе, красива, да!
По- ярка от звездите.
Не вълк, а даже и човек –
би смъкнал ; полите.
Аз дълго после не заспах
във размисъл унесен:
дали тоз вой не беше знак?...
Не! Може би бе песен.
Самотник съм. Заклет ерген.
Кога ли ще завия?!
Но не за кучка от джендем
- за дама – със тапия.
Мечти, мечти: една ли, две…
Я по- добре заспивай,
че утре секс ще ме тресе
със двете… от ония.
Минаваха ми дните тъй:
във труд, езда и песен.
Живот ли бе? Живот – о, да!
Той бе щастлив и лесен.
От днес се чувствам остарял.
Луната се отвръща.
Незабелязван от жени,
в дома си сам се връщам.
Навън е пролет. Слънце грей.
На мене ми се плаче!
От самота съм мавзолей –
веч` нямам смок юначен!
Литатру1