Когато тишината вечер
се впише в моята душевност,
а слънцето не свети вече
и мракът е дори потребност –
отивам в близка нощна кръчма
и си поръчвам две уиски,
та да не сещам тишината
и ударите на тъмата.
След третото уиски вече,
крещи душата ми съдрана.
Оглеждам се и от далече
повиквам млада, пищна дама.
Тя идва и сме вече двама…
А утрото ще ни завари
пияни – доста. И заспали.
И тази нощ си пропиляли,
до следващия ден, когато
започне всичко пак - познато:
сам в къщи, тишината, бара,
една запалена цигара
и нощна дама, пак пияна,
а аз до нея – на дивана –
освинени до козирката,
отдадени и на разврата;
харесващи си май съдбата.
И тъй – до днес – едно и също –
бездумно, празно и бездушно –
живуркане от ден за ден…
дорде останах стар ерген!
Литатру
София