А ВЪН ВАЛИ...
Автор: Росен Русев
Мълчаливо и тъжно
в тишината оставаме,
омъчнени от мисли по двама,
и неволно от двата и бряга
на реката "раздяла" се гледаме,
гръб обърнали, тръгваме,
сами неузнали пътеките.
Няма думи, тихо и пусто е,
тишината разделя посоките.
Няма никого, дори котките
спряха да обикалят наоколо.
Отлетяха листата... последните,
само жълтите минзухари
закачливо ни гледат.
Пусто и тихо. Наоколо.
Времето дори изостава,
отронва въздишка. До после..
Търся те, ровя си мислите,
ъгълчета, всичко разрових.
Няма те, няма те никъде...
Питам се къде те изгубих?
Вън заваля, а с капките
капят сълзите ми – обич.
Изстинали, плачат мечти,
превърнали се
в непознати образи.
А вън вали...
И вали...
На кълбо душата ми свита е.
под стрехата две сенки
се превръщат в една...
После се губят
в среднощните доби.