Кладбище
Как женская улыбка небеса:
после экстаза— век не насмотреться.
Здесь тишина стоит не на часах:
спокойная, как выдох перед смертью.
Кресты, кресты— похожие, и прах
один: земля несхожих уравняла.
Коса стрижёт прицельно и вразмах,
а я бреду, а времени уж мало
найти родных... И наконец они:
отец и мать уснувшие в обнимку
так, словно сыну шепчут: «Не тяни.
Мы ждём тебя и слышим, невидимку.»
Присаживаюсь кротко. Закурил.
Шепчу родным: «Немного погодите...
Я скоро к вам. Стихотворенья... три
ещё, и хватит канителить нити.
Да... младшенький немного подрастёт,
и я к вам лягу...» Солнца грошик медный
пропал совсем. Цикада не поёт.
И тишина в ответ. Померк последний
тончайший луч— душонка, не рыдай:
покой один а конце тоннеля вечен.
Ах, если есть на свете божий рай,
он на кладбище!.. Ветер гасит свечи.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Гробище
Какво небе— усмивка на жена,
след огъня на любовта— спокойна.
Каква прозрачно-тънка тишина,
Като въздишка лека на покойник.
Минавам бавно. Кръст до кръст стърчи.
Еднакви! И пръстта под тях— еднаква.
Кой— честен, кой— нечестен, не личи.
Пръстта ги изравнила. И очаквам
да срещна своя гроб. Да, ей го там.
Баща ми, майка ми, макар на тясно
да спят в прегръдка, мръдват се едвам,
за да ми сторят помежду си място.
До тях присядам кротко на ръба,
цигара паля и им шепна тихо:
«Почакайте ме още... Не скърбя,
не ме е страх, но още два-три стиха
да си допиша и едно дете—
най-мъничкото— да си доотгледам,
и сам ще дойда...»
Чуват ли ме те,
не ме ли чуват— няма знак. Последен
и тънък лъч— като душа играй.
Какъв покой! Едната свещ пропуква...
Ах, ако има нейде божи рай,
дали пък този рай не ще е тука...
Дамян Дамянов