Помниш ли, братко,
красивите Дунавски вечери
пълни със смях и умора от дневни игри,
нощите светли,
огряни от речните глетчери,
в лютите зими,
когато реката мълчи?
Лятото плувахме с тебе,
а често и с кучето.
Чакахме рибка да клъвне – на въдици - три.
Но не дочаквахме.
Глад ни подгонваше.
Тръгвахме…
и от вратата извиквахме:
- Мамо, сготви!
Много години нанизахме.
Няма ги близките.
Няма ги вече и нашите волни игри.
Дунавът пак е замръзнал. Ядеме огризките
на хляба симитен, останал от минали дни.
Автор: Величка Николова -Литатру1