Петя Дубарова
РЕВНОЩІ
Хороше було тоді в парку — темно. Всі дивилися на мене. В руках котрогось із хлопців дзенькнула гітара. «Мені подобається Владо!» — подумала я і закрутилася, засміялася, заплескала у долоні. Ми довго співали. В кінці одної з пісень Петьо звернувся до когось:
— Здрастуй, Мімі!
— Я не Мімі! — знервовано промовила вона. Голос пролунав грубо, гортанно. Мені це не сподобалось, проте я відчула, як плечі Владо стріпнулися, а рука його, вичікуючи, опустилася на гриф. «Чи не через нього прийшла вона?» — майнуло мені в думці.
Було темно. Я не могла її добре розгледіти. Ми нервово закурили, а Петьо заповзявся розказувати якусь довгу історію про холодні шведські пляжі і русявих дівчат. Згодом всі пожвавились і наче забули про неї, незнайомку. Та я відчувала, як багато очей стежили за нею. Коли вітер смикав їй коси і роздимав сукню, усі наче силилися побачити холодний блиск її смаглявої шкіри, проте він зливався з кольором темряви, і вона залишалася загадкою.
— Хто це? — пошепки спитала я Весу.
— Не знаю я. Мабуть, знайома котрогось з хлопців, от тільки кого? Мабуть, Мілена. Він ніколи не знайомить нас із своїми кицюнями.
Я боялася її очей, дарма що морок ховав їх. Може, були вони чорні, дикі, пристрасні. Раптом місяць сяйнув на якусь мить, і я вихопила поглядом її босі ноги. «Груба» — намагалася я переконати себе. Не знаю, які ноги подобаються хлопцям, проте усвідомлювала, що мої надто тонкі, і тому я завжди ходила в джинсах.
— Я йду, — відрубала я різко. Владо пішов проводжати мене. Його рука прийняла мою якось важко, мляво. Навіть не поцілував мене. Спішив. Може, ще хотів вернутися туди.
Повернувшись додому, я, напівгола, стала перед люстром роздивлятися на себе. «Гарна!» — ворухнулися мої губи, і очі, намагаючись посперечатися на це, проте я їх заплющила і кинулася у ліжко. В роті відчувала запах сигарет і кволих цілунків. Тіло пахло застиглими мастилами проти загару. Не викупалася. Не роздягалася. Бачила ту — незнайомку. Яка була вона — жінка, дівчинка, красуня, блудниця? «Блудниця вона, блудниця!» — повторювала я, уявивши собі її голі коліна.
Згодом збагнула, що лишила на лавці свою сумочку. Не було мені шкода її, а шкода медальйончика — золотого, гравійованого.
Наступного дня я знов була на пляжі з компанією. Про мою сумочку ніхто не знав. Ми мовчки чекали незнайомку. Владо був неуважний. Нервово вистукував пальцями по гітарному грифові... Вона не прийшла.
Ввечері — знову в парк. Ми не говорили про неї, проте знов чекали на неї. Не прийшла. Наступного вечора з’явилася невідь звідки. Знов були сутінки. Заграли. Вона розсміялася гучно і заспівала. Ой, як ми її слухали!
— Наче циганка! — прошепотіла Веса і розсміялася — вона знов трохи випила.
Відлунала пісня. Вона завершила її останнім звивом свого матового голосу і, перш ніж ми віддихнули, пролунав м’який дзвін.
— Щось впало на плити. Що то було? — пожвавилися усі.
— Темно, але ми знайдемо, — пообіцяли хлопці і почали обмацувати цементові плитки.
Петьо узяв кишенькового ліхтарика. Коли ми увімкнули його, незнайомки не було.
Світле око ліхтарика кілька разів пройшлося по нас, нишпорило по лавці. Аж раптом точно коло передньої ніжки лави щось блиснуло.
— А, подивись! Знайшлося, — промовила я.
Там був мій медальйончик.
— Пощастило, — мовив хтось.
— Але ж він був у сумочці! — здивувалася я, приймаючи його. Ланцюжок ковзнув між пальцями, наче живий, і впав на плитку із таким саме брязкотом, який напередодні почувся під кінець співу незнайомки.
Ми замовкли...
Я знов причепила медальйончика на шию. А Владо задивився на нього, примружуючи очі від цигаркового диму. Чи забув його? А може... А може, він його бачив на іншій дівчині. Може, він йому заплутався в пальцях, коли він пестив її, ту — темну. Не вкрав же він мою сумочку, щоб подарувати їй ланцюжка? Ні, ні! — вискнуло мені у вухах. Схопила ланцюжок. Пірвала його.
Минув час. Я все здригалася і чекала, що майне чиясь висока фігура край лавки. Коли всі замовкали, мені здалося, що всі думають про неї і згадують її. Я пошила собі коротку білу сукню, вище колін, та коли оглянула себе у дзеркалі, пообривала рукава і гудзики.
Скоро після цього я побачила на зупинці знайому фігуру. Відчула, як застукотіли мої зуби. Така сама біла сукня, босі ноги. Згодом вона обернулася, і я побачила, що б ви думали... одну циганку — з наших, — чорну, із крупними губами і міцними щелепами. В статурі все було на своєму місці, направду дуже гінка, та все ж — циганка. Я засміялася. Весь день я наспівувала. Навіть спробувала відшукати золотого медальйона, та хтозна, куди я його закинула.
І донині, за стільки часу після того, як згадаю про це, на мене напада сміх, тільки шкодую трохи за медальйончиком.
1979 р.
(переклад з болгарської — Любов Цай)
***
Оригинал:
Петя Дубарова
РЕВНОСТ
Хубаво беше тогава в градината — тъмно. Всички ме гледаха. Звънна китара в момчешките ръце. «Владо ме харесва!» — помислих си аз и се завъртях, засмях се, заплясках с ръце. Дълго пяхме. В края на една песен Петьо подвикна на нечия фигура:
— Здравей, Мими!
— Не съм Мими! — изговори тя припряно. Гласът и прозвуча груб, гърлен. Не ми хареса, но почувствах как раменете на Владо трепнаха, а ръката му се отпусна върху грифа с очакване. «Дали не е дошла за него?» — светна в мисълта ми.
Тъмно беше. Не можех да я видя хубаво. Запушихме нервно цигарите, а Петьо се захвана да разказва някаква дълга история за студени шведски плажове и руси момичета. После се оживиха и другите и сякаш забравиха за тази — непознатата. Но аз чувствах как много очи я дебнеха. Когато вятърът дърпаше косите й и разтваряше роклята и, те търсеха хладния блясък на мургавата и кожа, но той се сливаше с цвета на мрака и тя си оставаше загадка.
— Коя е тази? — прошепнах на Веса.
— Бе не знам. Трябва да е позната на някой от момчетата, ма на кой? Сигурно на Милен. Той никога не ни запознава с мацките си.
Плашех си от очите и, макар че мракът ги скриваше. Дали не бяха някои черни, диви, страстни. После луната светна за миг и аз мярнах босите й нозе. «Груба е» — помъчих се да си втълпя. Не знам какви крака се харесват на момчетата, но съзнавах, че моите се твърде тънки, и затова ходех винаги с джинси или дънки.
— Тръгвам си — казах рязко. Владо тръгна да ме изпрати. Ръката му прие моята някак тежко, вяло. Дори не ме целуна. Бързаше. Щеше да се върне може би.
Когато се прибрах, застанах пред огледалото полугола и се вгледах. «Хубава съм!» — мърдаха устните ми, очите ми се помъчиха да поспорят с тях, но аз ги затворих и се хвърлих на леглото. В устата ми миришеше на цигари и вяли целувки. Тялото ми лъхаше на засъхнали масла против слънчево изгаряне. Не се изкъпах. Не се съблякох. Виждах онази – непознатата. Каква беше тя — жена, девойка, красавица, блудница? «Блудница е тя, блудница!» — повтарях си, като си представях босите й колене.
После разбрах, че съм си забравила на пейката чантичката. Не ми беше жал за нея, а за медальончето — златно, гравирано.
На другия ден бях на плаж с компанията. За чантичката ми никой нищо не знаеше. Очахвахме непознатата, без да споделяме. Владо беше разсеян. Възбудено танцуваше с пръсти по грифа на китарата... Тя не дойде.
Вечерта — пак в градината. Не говорехме за нея, пак я очаквахме. Не дойде. На другата вечер се появи не знам откъде. Пак беше полумрак. Засвириха. Тя се изсмя мощно и запя. Ей, как я слушахме!
— Като циганка! — прошепна Веса и се захили. — пак си беше пийнала.
Песента свърши. Тя спря с една последна извивка на матовия си глас и преди да поемем дъх, се чу мек звън.
— Нещо падна на плочките. Какво падна? — оживихме се всички.
— Тъмно е, но ще го намерим — обещаваха момчетата и заопипваха цементовите плочки.
Петьо извади джобно фенерче. Когато го запалихме, непознатата беше изчезнала.
Светлото око на фенерчето ни обходи няколко пъти, прошари по пейката. Изведнъж, точно до предния и; крак, нещо блесна.
— А, я виж! Намери се — извиках.
Моето медальонче стоеше там.
— Късмет — каза някой.
— Но то беше в чантичката! — зачудих се, поемайки го. Верижката се плъзна между пръстите ми като жива и падна върху плочките със същия звън, който дочухме преди малко от непознатата.
Замълчахме...
Отново окачих медальончето на шията си. Но Владо го загледа, присвивайки очи от цигарения дим. Забравил ли го беше? А може би... Може би той го бе гледал и на други гърди. Може да се е заплитал в пръстите му, докато е галил онази – тъмната. Дали той не е откраднал чантичката ми, за да и; го подари? Не, не! — писнаха ушите ми. Сграбчих го. Скъсах го.
Мина време. Все се стрясках и очаквах да ме мерни нечия висока фигура край пейката. Когато всички замълчаваха, струваше ми се, че мислят за нея и си я спомнят. Уших си бяла рокля над коленете, но когато се огледах, изпокъсах ръкавите и копчетата и;.
Скоро след това видях на спирката позната фигура. Усетих как зъбите ми чатнаха един о; други. Същата бяла рокля, босите крака. После тя се обърна и видях, какво мислите... една циганка — от нашите, — черна, с плътни устни и едро чене. В тялото всичко бе на място, сигурно е много гъвкава, но все пак — циганка. Засмях се. Цял ден си пях. Дори си потърсих златното медальонче, но кой знай къде го бях захвърлила.
И сега, след толкова време, като си спомня за това, смях ме надува, но съжалявам за медальончето.
1979 г.