Петя Дубарова
ДВА ЦАРСТВА
Там далеко — за тисячею живих і мертвих вод, де сонце плете свій золотий кошик — жив ліс. Молодий він був — молодий і гарний. І дерева були молоді. Тільки одна стара сосна стирчала осторонь, і багато її очей — шишок — сердито позирали на тих, хто ввечері торкався її стовбура, шепотів щось і не давав спати. Іншим разом, коли молоді ставали дуже завзятими, бідна стара сосна намагалася якось так повернутися, щоб не бачити того зухвальства, але вони — дерева — не мають спини, як ми, люди, і як би вона не оберталася, чула їхні слова, відчувала ніжний дотик смолистих стовбурів.
В тому лісі жили Він і Вона. О, та й щасливо жили! Вона була нижча за нього, і коли ввечері падали сутінки, а місяць ще не поспішав виринути, він нахилявся над нею. Інші дерева нічого не бачили — було темно — але чули, як вибухала його молода снага і раз по раз від неї падала відламана гілка.
Вдень вони годинами милувалися одне одним, адже стояли надто близько; він простягав зелені гілки до неї — і вона сором’язливо відсторонювалася, бо обидвоє були такі молоді, молоді... Сонце обіцяло повінчати їх, коли впаде перший сніг, проте зима була ще так далеко.
Ними милувалися інші дерева і навіть трохи їм заздрили. «Хочу, щоб ти мене любив так, як він її», — часом промовляла котрась з красунь, чуючи увечері, як її коханий зітхає, вдавшись до роздумів. «Ах, поглянь, як вона на нього дивиться! Як любить його! А ти мене так любиш?» — шепотів інший і втоплював свій питальний погляд до своєї коханої. Вона тріпотіла, і обоє посмикували коренями, розправляли їх, намагалися торкнутися одне одного, бо під землею ніхто нічого не міг бачити. Але зовсім інше було в нижньому царстві — в царстві коренів. Тут не було сонця і золотих мостів, не було світла. Не було допитливих поглядів сусідів, бо земля на відміну від повітря не була прозорою. Вона волога і темна, наповнена животворним соком, водою, теплом і істиною. І в тому царстві жили Його та Її корені — в царстві істини.
«Ах! Який ти грубий і оброслий! П’єш сік з моєї землі! Чуєш? Йди геть!»
«Не торкайся мене! Ти потворна, як волосся відьми!» — відвертав образливо Його корінь.
Вони тремтіли, а від того земля обсипалася. Вона ставала сипкою, як пісок.
Але що відбувалося тоді в верхньому царстві? Звідкілясь прийшли Буря і Ніч.
«Еее! Боровинооо!» — заревли вони, і луна сполохано повторювала той несамовитий сміх.
Дерева стрепенулися і стали ще зеленішими.
«А тепер поборемося! Чуу-єте?» — вигукнули Буря і Ніч і засукали чорні рукава! Стало страшно. Холодні вітри штовхали землю, заогиналися дерева, затріщали їхні смолисті тіла. Проте корені в них були молоді, сильні. Вони глибоко сиділи в теплому ґрунті. Обнялися Вона і Він, бо на них ніхто тепер не дивився, всяк думав про страховину. Самотньою була лише стара сосна. О, як героїчно вона намагалася встояти перед вітром, хоча снага її — кістлява й суха — давно вже втратила свою молодечу силу. А в царстві істині Її та Його корені не знали нічого про Бурю і Ніч — їх давно вже не обходило, що там відбувається з їх надземними частинами...
«Потворна й дурна...»
«Крадій! Ти дихаєш моїм повітрям, п’єш мою вологу!» Вони шипіли й захлиналися, а земля скрипіла між ними, сипалася.
«Тримайся добре за мене» Не дивись!» — шепотів Він.
«Мені страшно! Наче це остання наша ніч!» — відвертала Вона.
«Але ж ми молоді. Ми мусимо жити!»
«Не відчуваю своїх коренів! Чому земля під нами сиплеться? Я падаю! Допоможи!»
Він простяг зелені віти до неї. Ех, як він напружував свою чоловічу снагу, аби втримати її, проте відчув, що земля під ним кришиться, він розгойдався — і обидвоє, молоді й гарні, впали на траву.
«Аааа» — скрикнула Ніч. Вона втратила свою владу! Потягла чорного хвоста на захід! Довго реготала Буря, сп’яніла від своєї звитяги, зібрала вітрів і знесилені блискавки та й потяглася на небо святкувати свою перемогу. Сонце знову сплело свого золотого кошика. Страшне було позаду. Дерева розплющили очі, тремтливі шишки сполохано заоглядалися.
І диво – на квітчастій галявині лежали мертві Вона і Він, а коло висмикнутих коренів зяяли, наче криниці, дві чорні ями. А там десь, на краю лісу, втомлена, задихана, з потолоченою глицею стояла стара сосна, і її очі-шишки наче виросли в одну ніч. А може, то вона розплющила їх з жаху. Мовчали дерева, маяли віями — сосновою глицею: «Вона була стара й самотня, проте вціліла. А вони — що з ними сталося? Вони ж були молоді, любилися», — думали дерева.
«Ех, діти мої!» — прошепотіла стара сосна, і по її зморщеному стовбуру покотилися одна за одною каламутні краплі.
«Молоді були! Молоді й гарні! Проте в коренях, в коренях істина, там, унизу, звідки починається наш шлях нагору — до світла!» Затремтіли дерева — і наче намагался дотягтися до своїх коренів під землею!
А земля — терпляча і благородна, — може б, все й відтерпіла, знов дала б життя обом кореням, адже там, унизу, є царство тепла, радості і істини...
(переклад з болгарської — Любов Цай)
***
Оригинал:
Петя Дубарова
ДВЕТЕ ЦАРСТВА
Там далеч — зад хиляди живи и мъртви води, където слънцето плете своята златна кошница – живееше гора. Млада беше тя — млада и хубава. И дърветата й бяха млади. Само един стар бор стърчеше настрани и многото му очи — шишарките — стрелкаха сърдито тези, които вечер допираха стеблата си, шушнеха си и нещо и не му позволяваха да спи. Друг път, когато младите ставаха твърде дръзки, бедният старик се чудеше накъде да се обърне, за да не гледа, но те — дърветата — нямат гръб като нас хората и накъдето и да се обърнеше, той чуваше тихите им думи, чувстваше нежния досег на смолистия ми ствол.
В тази гора живееха Той и Тя. Ех, че щастливо живееха! Тя беше малко по-ниска от него и когато вечер паднеше мрак, а луната не бързаше да изплува, той се навеждаше над нея. Другите дървета нищо не виждаха — беше тъмно, — но чуваха как пука младата му снага и неведнъж от нея падаше откършено клонче.
Денем те цели часове се съзерцаваха и нали бяха близо, той протягаше зелена вейка към нея, но тя се дръпваше засрамено, че и двамата бяха млади, млади… Слънцето им беше обещало да ги венчае, когато падне първият сняг, а зимата беше така далече.
Обичаха ги другите дървета, е, и малко им завиждаха. «Искам да ме обичаш, както той нея» — нерядко казваше някоя малка хубавица, чувайки вечер своя любим да въздиша, потопен в размисли. «Ах, виж тя как го гледа! Колко го обича! А ти обичаш ли ме така?» — прошепваше друг и вперваше изпитателен поглед в своята любима. Тя трепваше и двамата задърпваха корените си, разклоняваха ги, мъчеха се да ги докоснат, защото под земята никой нещо не вижда. Но друго беше в долното царство — в царството на корените. Тук няма слънце и златни мостове, няма светлина. Няма любопитни погледи на съседи, защото пръстта не е прозрачна като въздуха. Тя е влажна и тъмна, пълна с животворен сок, вода, топлина и истина. И в това царство живееха Неговият и Нейният корен – в царството на истината.
«Ах! Колко си груб и брадясал! Пиеш сок от моята пръст! Чуваш ли? Махни се!»
«Не ме докосвай! Грозна си като коса на вещица!» — отвръщаше на обидата Неговият корен.
Те трепереха, а пръстта се ронеше. Тя ставаше рехава като пясък.
Но какво се случи тогава в горното царство? Отнякъде пристигнаха Бурята и Нощта.
«Еее! Горицеее!» — ревнаха те, а ехото уплашено заповтаря неистовия им смях.
Дърветата изтръпнаха и станаха още по-зелени.
«Сега ще се преборим! Чуу-вате лии?» — викаха двете и запретваха черни ръкави! Стана страшно. Студени ветрове блъскаха земята. заогъваха се дърветата, запукаха смолистите им тела. Но млади, силни бяха корените им. Дълбоко почиваха те в топлата почва. Запрегръщаха се Тя и Той, защото сега никой не ги гледаше, всеки мислеше за страшното. Единствен самотен беше старият бор. О, как геройски се мъчеше той да устои на вятъра, макар че снагата му – костелива и суха – отдавна бе загубила младежката си сила. А в царството на истината Нейният и Неговият корен не знаеха нищо за Бурята и Нощта. Те отдавна бяха престанали да се интересуват от своите надземни части…
«Грозна и глупава…»
«Крадец! Ти дишаш моя въздух, пиеш моята влага!» Те съскаха и се задъхваха, а пръстта скриптеше между тях, ронеше се.
«Дръж се здраво за мене! Не гледай!» — шепнеше Той.
«Страх ме е! Сякаш това е последната ни нощ!» — отвръщаше Тя.
«Но ние сме млади. Ние трябва да живеем!»
«Не чувствам корена си! Защо пръстта под нас се рони? Аз падам! Помощ!»
Той протегна зелени клони към нея. Ех, как напрягаше мъжките си сили да я задържи, но усети, че земята под него се рони, той се разлюля и двамата, млади и хубави, паднаха върху тревата.
«Аааа» — извика Нощта. Тя бе победена! Повлече черна опашка на запад! Дълго се кикоти Бурята, пияна от своята победа, събра ветровете си и омаломощените си светкавици и се повлече към небето да отпирува победата. Слънцето отново изплете своята светла кошница. Страшното беше минало. Дърветата отвориха очи шишарки, заоглеждаха се уплашени, треперещи.
И чудо – върху цветната поляна лежаха мъртви Тя и Той, а до изтръгнатите им корени зееха като кладенци две черни дупки. А някъде към края на гората, уморен, задъхан, с измачкани иглички, стоеше старият бор и шишарките му очи сякаш бяха пораснали за една нощ. А може би той ги бе разширил от ужас. Мълчаха дърветата, мигаха с ресници — борови иглички: «Той беше стар и самотен, а оцеля. А те — какво се случи с тях, — те бяха млади, обичаха се» — мислеха те.
«Ех, деца мои!» — прошепна старецът и по сбръчкания му ствол се затъркаляха една след друга мътни капки.
«Млади бяха! Млади и хубави! Но в корените, в корените е истината, там, долу, откъдето тръгваме нагоре — към светлото!» Затрепериха дърветата — и как се мъчеха да докоснат под земята корените си!
А земята — търпелива и благородна, — може би всичко би изтърпяла, отново би дала живот на двата корена, но там, долу, е царството на топлината, радостта и истината…