СКИЦИ ОТ БАЙЛОВО
Колата гълта лентата асфалтова,
прорязваща Софийското поле.
Не минал час и къщите на Байлово
окъпани от слънцето светлеят.
Полето свършва, а оттук нагоре
е китното и дивно Средногорие.
Покрай потоkа като жадни птици
се гушеха две стари воденици.
В безлунна, бурна нощ във върбалака
гласът на Елка и на Маргалака
сред гръмотевиците и пороя
и досега с чувал, казват хората.
На юг на хоризонта , гръб превила,
с параклисчето Спасова могила
под тежестта на болките човешки,
на Монката, на Боне и Андрешко
е мъката като във фокус сбрала
и искрица надежда им е дала.
В силата ; Пелинко е уверен -
от паметника в нея е поглед вперил.
В съседство пак там зеленее паркът –
паметник и обелиски там се мяркат.
Герои байловски под тях почиват –
за свобода на „Гълъбец” загиват.
Отдавна в двора ни с два ореха големи
я няма многолюдната гълчава.
Дърветата, предметите са неми,
но мили образи в паметта възкресяват.
Музеят, т.е. бащината къща,
на детството ми спомените връща.
На север на едно високо плато
се ширеше „Андрешковото блато”.
(За байловци си беше просто „Гьола”)
Сега обаче, там е пустош гола.
До него са тракийските могили -
на вековете тайните са скрили.
И времето е пластове навяло
над Белчовия гроб във „Белчов валог” –
следите му съвсем са се изтрили,
трева и храсти днес са го покрили.
Тук веч дървета хвърлят гъсти сенки
и раждат чудни лешници и дренки.
И гледки натам още по-красиви
пред погледа ти смаян се разкриват.
Привлича тук с прохладата гората,
поляни с билки и цветя в тревата.
Такава прелест где сте вий видели?
Тук свършват вече байловски предели
с параклиса „Св. Никола Летни”
сред свежест на ливади пъстроцветни.
- - -
Оттук започват смолешки владения
и свършва моето стихотворение.
Виолета БОЖИЛОВА