Словно небо разверзлось над крышей,
Гром ударил, по стёклам звеня,
Когда я эту новость услышал:
Умер друг у меня,умер друг у меня.
Я привык к его существованию,
Как обычному ходу вещей,
К его голосу,имени,званию,
К человеку высоких страстей.
Я привык к его твёрдому шагу,
К его кредо "ни шагу назад".
И к привычке хвататься за "шпагу",
Если вдруг назревала гроза.
Я привык:он придёт и рассудит
Всякий раз,если я попрошу.
Я привык,что он есть,что он будет,
Словно воздух,которым дышу.
Вот и всё,его нет.Упокоенный,
Он в земле без движенья и сил.
И теперь мне придётся по-новому
Привыкать к слову грозному "был".
Был,любил,наслаждался природою,
Нёс добро людям,ценную вещь.
Защищал достояние народное,
Но себя не сумел уберечь.
И ушёл как уходят герои,
Без гримасы,с холодным лицом
На бессрочную вахту покоя
По небесной дороге отцов.
Вот такая беда,
Умер друг.Навсегда!.
Превела на български: Юлияна Донева
БЕДА
Сякаш небето зина над покрива
Гръм удари, звъннаха стъкла,
когато чух ужасна новина:
приятел мой умрял, умрял приятел !
Бях свикнал с неговото съществуване
като хода обичаен на нещата.
Към гласът му, името му, званието,
към човека със високи страсти.
Към стъпката му твърда бях аз свикнал,
към кредото му -„ни крачка назад!“.
И хващах се по навик аз за шпагата,
заплаха щом явеше се внезапно.
Той идваше по навик и решаваше
всеки път, щом го аз помоля.
И свикнах, че го има, ще го има
тъй както този въздух, който дишам.
Това е. Той веч няма го, починал е,
В земята е – безсилен и скован.
И по ново му сега се налага
да свиквам аз със думата „беше“
Беше любил, бе се наслаждавал,
на хората вещи подарявал.
Собственост народна е опазил,
но себе си не смогна да опази.
И отиде си тъй както героите
без гримаса и със лице ледено.
На стража непрекъснат на покоя
по небесния път на отца.
Ето такава беда,
Умря приятеля. Завинаги!