Петя Дубарова
СОНЯХИ
Попідростали соняхи. Вони сміялися, гойдалися, дерли молоді стебла угору, дивилися на сонце. І як тільки не сліпли? Бо ж воно таке велике і світле!
Чому? Чому? Він був найменший від усіх. Губився поміж інших. Ніхто його не впізнавав, не говорив до нього. Тільки сонце. Та сонце є сонце. Воно сяє для всіх.
Одного вечора, коли сонце сховалося вдалині, за обрієм, і, можливо, саме зараз лежало на синьому дні котрогось з морей, а тисячі білих медуз в прозорих строях танцювали край нього і всяка з них прагнула йому сподобатись, сумний маленький сонях не стримався і заплакав.
«Він плаче! Він плаче!» — зашепотіли соняшники.
«Хто плаче?» — запитали ті, що були подалі від нього і не могли його бачити.
Розшумілися. Розкрили стрункі шеренги. Заоглядалися і скоро всі дивилися в бік маленького сумного соняха!
«Сердешний, він такий маленький! — прошепотів тихо один з соняхів і так низько схилив голову долі, що майже торкнувся його чола: — Не плач! Ти ще виростеш! Ще станеш вищим, навіть за мене!»
«Ах!» — зітхнули інші і хоч ажніяк не вірили таким словам, проте дуже хотіли підтримати свого нещасного товариша!
«Не плач! — ледве чутно промовила його чарівна сусідка, що скоріше скидалася на золоту квітку. — Не плач. Завтра, щойно сяйне сонце, дивись йому просто у вічі, посміхайся йому! Смійся з нами! І побачиш, як тобі буде хороше! Відчуєш, скільки в твоїх коренях молодої снаги!»
«Так! Так!» — знову зашуміла решта соняхів, — вони задивились захоплено на свою молоду родичку, заплескали листям. Крупніші соняхи дотепно їй усміхалися, а вона кивала всім — красива і ніжна, зачарована стількома усмішками.
Назавтра соняхи знову дивилися на сонце. Вони забули про малого соняшника. Але що то сталося? Він здійняв голову, засмикав стовбуром і дивився сонцю у вічі, туди, де було найсяйніше.
Десь долі – в теплій замлі — заворушилися його корені. Зашепотілися. Напилися тепла, і живодайний сік поструменів по їх світлих венах.
Сонях сміявся. Сміявся разом з усіма іншими. Сміявся дзвінко. Він невпинно простягав гінке стебло нагору. І диво! Німі й притихлі, соняхи дивилися на нього. Нечутно він возвисився над ними — свіжий і золотий! І усміхався — а сонце теж відповідало йому усмішкою, і найсвітліший сонячний промінь кублив гніздечко в його золотому чолі.
«Еее!» — вигукнув сонях і озирнувся. Десь там — за купою своїх родичів — він побачив те, що змусило його затріпотіти від хвилювання. Там зростала і здіймала струнке стебло Вона — красива і ніжна, як голова дівчини.
«Як я не бачив її досі?» — запитав у себе, але скоро згадав, що іще вчора ввечорі він був малий, непомітний, незнаний ніким сонях, — і засміявся. І вона усвідомила, що він дивиться на неї, усміхнулася, хитнулася, молода й гінка. Вони дивилися на сонце. А воно було велике, світле, наче дзеркало, в якому вони бачили себе.
Соняшник був щасливий.
Проте день згасав. Сонце мало рушити на захід. Воно обходило востаннє соняшникову ниву, поцілувало у чоло соняха і потонуло в своєму домі, де на нього чекали холодні обійми солоних пісків і древні танці медуз.
Сонях мовчав і думв про Неї. Мовчали й інші соняшники. Місяць кротко блискав на них.
«Який чудовий вечір!» — прошепотів соняхова сусідка, що так скидалася на квітку.
«Ах, яке велике сонце! І яке світле! Я дивився йому у вічі, просто у вічі! Ще й досі відчуваю на чолі сонячний дотик».
По тих словах сонях хитнувся з усієї снаги, і повітря край нього засвітилося фосфорним сяянням і впало на решту соняшників. Вони усі запротстягали листя і чола до нього, але миттю відсахнулися, як обпечені, бо соняшниковий пил був гарячий і тільки молоде й сильне тіло соняха могло жити під його світлою вагою. І сонях сміявся, трусив стеблом — щасливий і гарний, а десь за купою його товаришів Вона втупила в нього свої світлі очі. Як він волів віддати їй свій теплий сонячний пил, бризнути ним на усю ниву, щоб всяк міг забрати собі бодай порошинку...
Соняхи мовчали. Але раптом той, що втішав його минулого вечора, тихо прошипів:
«Сонце! Він мовить від імені сонця! Ви бачили? Сонце дивилося на нього, усміхалося йому! Він одурив сонце».
«Так, звабив, одурив його!» — відповіла сусідка, схожа на квітку.
«Він хоче вкрасти наше сонце! Зламаймо його! Вбиймо його! — засичали інші. — Гляньте, як сяє!»
Соняхи заколихалися, зашепотіли щось. Вся нива почорніла. Місяць був сховався. Тільки там, де здіймав своє гінке тіло сонях, блискала якась осяйна тепла світлина.
Раптом наче нізвідки наринув вітер, шугнув по соняшниковій ниві, зареготався шумно. Що йому прошепотіли соняхи, місяць не розібрав. Але скоро стало страшно. Здійнявся вітер — великий і чорний, як гіганстська стіна. Розтулив рота і гикнув так, що аж земля здригнулася.
«Скоріше, скоріше! Це там!» — зашумотіли соняхи і показували листям туди, де сяяв молодий сильний сонях. Вітер постояв ще з хвилю з розпростертими сухими руками і кинувся шалено назустріч йому. Посхилялися соняхи і всяк хотів відламати хоча б листочок від нього, такого світлого.
Ще мить, і…
«Ааа! — вигукнув вітер і з болю ворухнув своїм кістлявим тілом. Соняшний порох, що був прилип до його рук, обпік його. — Аааа!»
Соняхи заніміли. Заоглядалися сполохано!
«Ааа!» — кричав вітер і шугнув подалі від соняшникової ниви на захід, а зі сходу бавно і мудро надходило сонце і шукало поглядом сового маленького і гарного соняха. Цього ранку воно прокинулося раніше, бо йому наснився поганий сон і воно спішило пересвідчитися, що на соняшниковій ниві усе гаразд! Але чому, чому соняхи були такі збентежені і не сміли дивитися йому у вічі. Тільки молодий золотий сонях високо здіймав стебло і усміхнено чекав на нього.
Сонце заспішило. Воно йшло, йшло порадувати своєю світлиною, в якій, наче у дзеркалі, молодий сонях спішив побачити Її і своє щастя.
Петя Дубарова
10 січня 1978
(переклад з болгарської — Любов Цай)
***
Оригінал:
Петя Дубарова
СЛЪНЧОГЛЕДИ
Слънчогледите бяха поотраснали. Те се смееха, люшкаха, дърпаха млади стебла нагоре, гледаха слънцето. И как не ослепяваха? Та то бе така голямо и светло!
Защо? Защо? Той беше най-малък от всички. Губеше се сред другите. Никой не го познаваше, не говореше с него. Само слънцето. Но слънцето си е слънце. То грее за всички.
И една вечер, когато слънцето се бе скрило далеч зад хоризонта и може би сега лежеше на синьото дъно на нечие море, а хиляди бели медузи в прозрачни одежди танцуваха край него и всяка искаше да му хареса, тъжният малък слънчоглед не издържа и заплака.
«Той плаче! Той плаче!» — зашепнаха слънчогледите.
«Кой плаче?» — запитаха тези, които бяха далеч и не можеха да го видят.
Разшумяха се. Разтвориха стройни редици. Заоглеждаха се и скоро всички гледаха към тъжния малък слънчоглед!
«Бедният, колко е малък! — прошепна тихо един от тях и сведе той ниско главата си, че почти го докосна по челото: – Не плачи! Ти ще пораснеш! Ще станеш по-висок дори от мен!»
«Ах!» — въздъхнаха другите и макар че никак не вярваха на тези думи, така искаха да помогнат на своя нещастен другар!
«Не плачи! – едва чуто изрече една очарователна негова съседка, която по-скоро приличаше на златно цвете. – Не плачи. Утре, като грейне слънцето, гледай право в очите му, усмихвай се! Смей се с нас! И ще видиш как ще ти е хубаво! Ще усетиш корените си млади и силни!»
«Да! Да!» — зашумяха отново останалите и отправиха възхитени погледи към младата си съжителка, запляскаха с листа. По-едрите слънчогледи й се усмихваха закачливо, а тя кимаше на всички — красива и нежна, замаяна от толкова усмивки.
На другия ден слънчогледите отново гледаха слънцето. Те бяха забравили малкия слънчоглед. Но какво се случи? Той вдигна глава, задърпа стебло и гледаше слънцето в очите, право в зениците, където е най-светло.
Някъде долу — в топлата пръст — се раздвижиха корените му. Зашепнаха. Запиха топлина и животворен сок затича по светлите им вени.
Слънчогледът се смееше. Смееше се с другите. Смееше се по-звънко. Той неспирно дърпаше гъвкаво стебло нагоре. И чудо! Неми и притихнали, слънчогледите гледаха към него. Неусетно той се бе извисил над тях – свеж и златен! И се усмихваше – усмихваше му се слънцето и най-светлият негов лъч виеше гнездото си в златното му чело.
«Еее!» — извика и се огледа. Там някъде — зад много свои съжители — той съзря нещо, което го накара да затрепери от вълнение. Там растеше и издигаше стройно стебло Тя — красива и нежна като главата на момиче.
«Та как не съм я видял досега?» — запита се той, но скоро си спомни, че до снощи беше малък, невиждан от никого слънчоглед, и се засмя. И тя разбра, че той гледа към нея, усмихна се, полюшна се, млада и гъвкава. Те гледаха слънцето. А то бе голямо, светло като огледало и в него виждаха самите себе си.
Слънчогледът беше щастлив.
Но денят прегаряше. Слънцето трябваше да тръгне на запад. То обходи за последен път слънчогледовата нива, целуна по челото слънчогледа и потъна в своя дом, където го чакаха хладните обятия на солените пясъци и древните танци на медузите.
Слънчогледът мълчеше и мислеше за Нея. Мълчаха и другите. Луната блестеше кротко над тях.
«Каква чудесна вечер!» — прошепна съседката на слънчогледа, която тъй много приличаше на цвете.
«Ах, колко е голямо слънцето! И колко е светло! Аз го гледах в очите, право в зениците! Още лепне по челото ми слънчев прах».
При тези думи слънчогледът разтърси снага и целият въздух край него засвети като фосфорен, запада над слънчогледите. Те всички запротягаха листа и чела към него, но мигом се отдръпваха опарени, защото слънчогледовият прах е горещ и само младото силно тяло на слънчогледа можеше да живее под светлата му тежест. И слънчогледът се смееше, разтърсваше стебло — щастлив и хубав, а някъде зад десетки негови съжители беше вперила в него светлите си очи Тя. Как искаше да й даде от топлия си слънчев прах, как искаше да го пръсне из цялата нива и всеки да неми светла прашинка за себе си…
Слънчогледите мълчаха. Но внезапно слънчогледът, който го бе утешавал предната вечер, тихо изсъска:
«Слънцето! Той говори за слънцето. Видяхте ли? Слънцето го гледаше, усмихваше му се! Той подмами слънцето».
«Да, подмами го, измами го!» — отвърна съседката, приличаща на цвете.
«Той иска да ни открадне слънцето! Да го пречупим! Да го убием! — засъскаха другите. — Вижте как свети!»
Слънчогледите залюшкаха стеблата си, зашепнаха нещо. Цялата нива почерня. Луната се беше скрила. Само там, където дигаше гъвкавото си тяло слънчогледът, бликаше някаква омайваща топла светлина.
Но изведнъж от не знам къде пристигна вятърът, шмугна се в слънчогледовата нива, закикоти се шумно. Какво му пошепнаха слънчогледите, дори луната не разбра. Но скоро стана страшно. Вдигна се вятърът — голям и черен като огромна стена. Раззина уста и извика, та чак земята потрепера.
«Бързо, бърза! Ето го там!» — зашепнаха слънчогледите и сочеха с листа мястото, където светеше младият силен слънчоглед. Вятърът постоя още минута с разтворени сухи ръце и се втурна бесен и страшен срещу него. Занавеждаха се слънчогледите и всеки искаше да отчупи поне листо от него – светлия.
Още секунда, и…
«Ааа! — извика вятърът и заизвива костеливо тяло от болки. По ръцете му бе полепнал слънчев прах и го гореше. — Аааа!»
Онемяха слънчогледите. Заоглеждаха се уплашено!
«Ааа!» — крещеше вятърът и бягаше далеч от слънчогледовата нива на запад, а от изток настъпваше бавно и мъдро слънцето и търсеше с поглед своя млад и хубав слънчоглед. Тази сутрин то подрани, защото бе сънувало лош сън и бързаше да види дали всичко е наред в слънчогледовата нива! Но защо, защо слънчогледите бяха така омърлушени и не смееха да го погледнат в очите. Само младият златен слънчоглед високо вдигаше стебло и усмихнато го чакаше.
Слънцето забърза. То идеше, идеше да го зарадва със светлината си, където като в огледало младият слънчоглед бързаше да съзре Нея и своето щастие.
Петя Дубарова
10 януари 1978