„ПОЩАДИ...”
Николай Степанович Гумилёв (1886-1921 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
ПОЩАДИ МЕ
Пощади ме, не стига ли жалната болка,
отчаяние, срам, изтерзан непокой!
Изоставих съблазни на козни съдбовни,
уморен и покорен, завинаги твой.
Твърде дълго се губехме в тъмните бездни
и вълни-зверове с упоителен гръб
ни въртяха и биха в прегръдки железни
към скалите, където се криеше скръб.
Но сега, сякаш бели коне в сетна битка,
буреносните облаци сплели са стяг.
Ако искаш, ще роним за обща молитва
скърцащ пясък на златния архипелаг.
Ударения
ПОЩАДИ МЕ
Поштади́ ме, не сти́га ли жа́лната бо́лка,
отчая́ние, сра́м, изтерза́н непоко́й!
Изоста́вих събла́зни на ко́зни съдбо́вни,
уморе́н и поко́рен, зави́наги тво́й.
Твъ́рде дъ́лго се гу́бехме в тъ́мните бе́здни
и вълни́-зверове́ с упои́телен гръ́б
ни въртя́ха и би́ха в прегръ́дки желе́зни
към скали́те, къде́то се кри́еше скръ́б.
Но сега́, ся́каш бе́ли коне́ в се́тна би́тка,
бурено́сните о́блаци спле́ли са стя́г.
Ако и́скаш, ште ро́ним за о́бшта моли́тва
скъ́рцашт пя́сък на зла́тния архипела́г.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Николай Гумилёв
ПОЩАДИ...
Пощади, не довольно ли жалящей боли,
Темной пытки отчаянья, пытки стыда!
Я оставил соблазн роковых своеволий,
Усмиренный, покорный, я твой навсегда.
Слишком долго мы были затеряны в безднах.
Волны-звери, подняв свой мерцающий горб,
Нас крутили и били в объятьях железных
И бросали на скалы, где пряталась скорбь.
Но теперь, словно белые кони от битвы,
Улетают клочки грозовых облаков.
Если хочешь, мы выйдем для общей молитвы
На хрустящий песок золотых островов.
1909 г.
---------------
Руският поет, писател, литературен критик и преводач Николай Гумильов (Николай Степанович Гумилёв) е роден на 3/15 април 1886 г. в Кронщад. Първото му публикувано стихотворение е във в. „Тифлисском листке” през 1902 г. През 1906-1907 г. живее в Париж, където изучава живопис, слуша лекции по френска литература в Сорбоната и издава сп. „Сириус”. Пътешества в различни страни на Европа и Африка. През 1912 г. изучава старофренска поезия в историко-филологическия факултет на Петербургския университет. Съиздател е на сп. „Аполлон” (1909 г.) и сп. „Гиперборей” (1912 г.), съосновател е на литературното общество „Цех поэтов” (1911 г.). Доброволец е в Първата световна война, има военни отличия. Член е на Всерусийския съюз на поетите (1920 г.). Автор е на стихосбирките „Горы и ущелья” (в ръкопис, 1901 г.), „Путь конквистадоров” (1905 г.), „Романтические цветы” (1908 г.), „Жемчуга” (1910 г.), „Чужое небо” (1912 г.), „Колчан” (1916 г.), „Костёр” (1918 г.), „Фарфоровый павильон” (1918 г.), „Шатёр” (1921 г.), „Огненный столп” (1921 г.), на 8 пиеси, сред които драматичната приказка „Дитя Аллаха” (1917 г.) и драматичната поема „Гондла” (1917 г.), книги с преводна поезия, литературна критика и др. Създател е и един от водещите руски представители на течението акмеизъм. На 26 август 1921 г. близо до Петроград Гумильов е разстрелян като участник в контрареволюционен заговор. През 1992 г. поетът е реабилитиран.