„ВСТАЕТ, ГУДИТ ЗАРЯ...”
Владимир Васильевич Державин (1908-1975 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
КЪНТИ ПОРЕДЕН ИЗГРЕВ
I
Кънти пореден изгрев, вечен знак –
и век назад, и век напред – ще бъда
или пък друг, щом се разпръсне мрак,
ще рее обновлението чудо.
Зората будя, но земята пак
е друга. Сякаш през нощта морета
отломки свят топят... Под напор, ето,
на стволове враждебни лабиринт
нов плува, живо окован от кървав бинт,
II
за да се срасне. Шир от земно синьо
от слънцето жълтее. Къщи, лес
и хора същите са. Снежна тиня
затлачва дъното от пуста вис.
Но срутва се прозрачната лавина,
по-гъста, по-грамадна с всеки ден,
свистейки с листи и слънца пред мен,
с отблясъци в стените. Вещи зрими
и людски погледи всезвучни, влажни. В дим е,
III
гори, дими блестящият листак,
с вагона сякаш през гора летиме.
Среднощ в пороя думи търсят бряг
и за значението странно пример.
Но от ведра последни шумен грак
се носи през липите... И изсъхва
земята. Внукът морска гнилоч вдъхва
от приказен бодил, фосил събрал
в мухлясал зид. Приятел той е побелял,
IV
в капризите на битието страдал,
с очи огромни, пълни, сякаш сняг –
вечерен кошер, над предели падащ,
той сяда на кърмата, търсещ бряг.
Във вятъра долавя шум на сгради
и огненоетажен стъклопад.
...Сред облак бурен птиците кръжат,
виелицата равнината рине
и пада времето ни, сякаш снежна тиня.
Ударения
КЪНТИ ПОРЕДЕН ИЗГРЕВ
Кънти́ поре́ден и́згрев, ве́чен зна́к –
и ве́к наза́д, и ве́к напре́д – ште бъ́да
или́ пък дру́г, штом се разпръ́сне мра́к,
ште ре́е обновле́нието чу́до.
Зора́та бу́дя, но земя́та па́к
е дру́га. Ся́каш през ноштта́ море́та
отло́мки свя́т топя́т... Под на́пор, е́то,
на ство́лове вражде́бни лабири́нт
нов плу́ва, жи́во окова́н от къ́рвав би́нт,
за да се сра́сне. Ши́р от зе́мно си́ньо
от слъ́нцето жълте́е. Къ́шти, ле́с
и хо́ра съ́штите са. Сне́жна ти́ня
затла́чва дъ́ното от пу́ста ви́с.
Но сру́тва се прозра́чната лави́на,
по-гъ́ста, по-грама́дна с все́ки де́н,
свисте́йки с ли́сти и слънца́ пред ме́н,
с отбля́съци в стени́те. Ве́щи зри́ми
и лю́дски по́гледи всезву́чни, вла́жни. В ди́м е,
гори́, дими́ блестя́штият листа́к,
с ваго́на ся́каш през гора́ лети́ме.
Средно́шт в поро́я ду́ми тъ́рсят бря́г
и за значе́нието стра́нно при́мер.
Но от ведра́ после́дни шу́мен гра́к
се но́си през липи́те... И изсъ́хва
земя́та. Вну́кът мо́рска гни́лоч вдъ́хва
от при́казен боди́л, фоси́л събра́л
в мухля́сал зи́д. Прия́тел то́й е побеля́л,
в капри́зите на битие́то стра́дал,
с очи́ огро́мни, пъ́лни, ся́каш сня́г –
вече́рен ко́шер, над преде́ли па́дашт,
той ся́да на кърма́та, тъ́рсешт бря́г.
Във вя́търа дола́вя шу́м на сгра́ди
и о́гненоета́жен стъклопа́д.
...Сред о́блак бу́рен пти́ците кръжа́т,
вие́лицата равнина́та ри́не
и па́да вре́мето ни, ся́каш сне́жна ти́ня.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Владимир Державин
ВСТАЕТ, ГУДИТ ЗАРЯ...
I
Встает, гудит заря, так навсегда –
Сто лет назад, сто лет вперед – я буду
Иль кто другой, лишь схлынет темнота,
Служить живому обновленья чуду.
Я встал с зарей, но уж земля не та,
Что вечером. Ночь унесла, как море
Обломки тащит, целый мир... В распоре
Стволов враждебных новый лабиринт
Плывет, закованный в живой, кровавый бинт,
II
Чтоб туже сросся. Зимняя равнина
Желта от солнца. Те ж дома и лес
И люди. Оседает снежной тиной
То ж время, как на дно с пустых небес.
Но падает прозрачная лавина
Светлей, громадней, гуще с каждым днем,
Жужжа листвой и солнцем за окном,
Качая стены отблесками. Вещи,
Глаза людей звучны и влажны. Мокро блеща,
III
Горит, дымит зеркальная листва,
Как бы летишь в вагоне буйным лесом.
Как полночь в ливне затекли слова
Значенья небывалого примером.
Но уж последних ведер шум из рва
Доносится сквозь липы... Высыхает
Земля. И внук морскую гниль вдыхает
В чертополохе сказочном, вокруг
Заплеснелой стены. Он – поседелый друг
IV
Капризов бытия, глядит глазами
Огромными, бездонными, как снег
Вечерним ульем вьется над холмами,
Садится на корму завозни рек.
Он в ветре чует гул гигантских зданий,
Огнеэтажный окнопад столиц.
...Как тучу пепла вьюга кружит птиц
И воет и взыскует над равниной,
Где время падает на землю снежной тиной.
1932 г.
---------------
Руският поет, преводач и художник Владимир Державин (Владимир Васильевич Державин) е роден на 1/14 ноември 1908 г. в гр. Нерехта, Костромска област. Първото му публикувано стихотворение е от 1928 г. в сп. „Жернов”. Учи във Висшия художествено-технически институт в Москва. От 1931 до 1935 г. работи в трудовата комуна „Г. Ягода”. Приживе рядко публикува собствена поезия, предимно в изданията „Знамя”, „Комсомольская правда” и „Красная Новь”. Известен е като преводач на епоси на източни народи и творби на източните поети Хайям, Саади, Хафиз, Навои, Низами, Фирдоуси и др. Член е на Съюза на писателите на СССР (1939 г.). Автор е на стихосбирката „Стихотворения” (1936 г.). Умира на 5 октомври 1975 г. в Москва.