Петя Дубарова
ХВОРИЙ ЛЕБІДЬ
Елиця стояла край синього озера, і сонце повнило блиском їй волосся. Коли я дивилася на Елицю, кілька тендітних білих лебедів підпливли до неї. Вони впізнавали її. Щоранку вона приносила їм гарні булочки, кришила і сипала крихти у воду. Тоді дивовижні птахи запливали туди, гордо простягали гінкі шиї і клювали. Після того дивилися на неї з удячністю, а чорні очі їм прояснялися й помалу ставали зовсім світлі — майже прозорі. Лебеді так звикли до дівчинки, що наближалися ледь не до берега, дозволяли себе пестити і ніжно шепотіти до них. Одного ранку, коли Елиця не прийшла на берег, бо мала складні уроки, вони сумували, простягали шиї, немовби вирізьблені з білого мармуру, і начебто прислухалися. Тоді все озеро видавалося печальним... Тепер Елиця стояла край синіх вод і шепотіла щось своїм білокрилим приятелям. А вони похитували прекрасними головами, наче погоджувалися з нею. Тільки один лебідь застиг осторонь, відвернувшись від неї. О, як він вирізнявся з-поміж інших. Крила його були втомлено опущені. На шиї виднівся слід від чогось, схожого на засохлу кров, яку вода ще не встигла змити. Голова була покірно схилена. Він скидався на прекрасну вмирущу лілію. Елиця щойно помітила його. Вона подивувалася. Бачила його вперше. Покликала його. Але він стояв, мов закаменілий. Сонце блищало в очах дічинки і наповнювало їх слізьми. Вона лагідно кликала птаха. Незабаром розвиднилося. Елиця схопила сумку і побігла до школи. Цілий день вона була розгублена. Долоні їй тремтіли, і вона ледь тримала ручку. Очі блукали. Безперервно бачила того печального незнайомого лебедя. «Що з ним? Мабуть, хворий», — міркувала собі дівчинка і зовсім не чула голосу вчительки. Коли пролунав дзвінок і учні повискакували з класів, поспішаючи додому, Елиця поквапилася до озера. Лебеді були відплили в середину, тільки незнайомець лишався на березі. Дівчинка задивилася на нього. Вона була шокована. Замість очей у птаха були дві білі лунки. «Виходить, він сліпий!» І Елиця наблизилася до нього, простягла руку, щоб погладити його. Лебідь здригнувся, але не відплив. «Бідний птах!» — прошепотіла тихо, і з її очей ринули сльози. А білокрилий розтулив свого дзьоба, наче хотів зітхнути, і довірливо поклав голову на дівчачу долоню.
Почалися неспокійні дні. Лебідь слабшав. Він подовгу застигав непорушно, схиливши голову, наче волів обдивитися наокруг. Дзьоб був розкритий. Дихав тяжко. А коли лебеді з шумом відпливали на середину озера, він залишався на березі, і ще довго його сліпі очі були повернуті туди, начебто вони усе бачили. Його не любили здорові лебеді. Вони відчували безпорадність бідолашного і забавлялися нею, хоча це й було надто жорстоко. Простягали свої довгі білі шиї і висмикували дзьобами пера з його крил, клювали йому голову. Сердешний лебідь! Він зовсім заслаб. Для нього великим щастям було, коли його поозерники не звертали на нього уваги. Тоді хворий птах прислухався до кожного шуму, що долітав з берега. Чекав на свою приятельку.
Надходив кінець навчального року – найскладніша для учнів пора. Елиця вчила багато. Вона розв’язувала складні задачі, писала перекази і твори, готувалася до іспитів. Часто залишалася пізно до самої ночі вчити уроки. Проте не забувала свого білокрилого приятеля. Всяку вільну хвилину думала про нього. Спішила побігти на озеро, щоб сказати йому лагідне слово, попестити його. Щоранку носила лебедям булочки. Але найбільше часу проводила з хворим лебедем. Птахи бачили все і це їх дратувало. І щойно Елиця цілувала його в голову і спішила до школи, вони підпливали й клювали його. Завершився навчальний рік. Елиця востаннє заспішила до школи забрати атестат. За свою працю вонаї мала винагороду, бо пройшла все з найвищою відзнакою. Усміхнена, щаслива, дівчинка побігла до озера похвалитися перед своїм приятелем, поділитися своєю радістю. Серце її тупотіло. Тепер вона щоранку бачитиме лебедів, радітиме їм. Вона знайде ліки для хворого, вона його вилікує. Елиця бігла й бігла. Вже видно було блискучу гладінь озера. На березі вона спинилася. Разпростерши білі крила, там лежав лебідь. Голова птаха втомлено лежала на землі. Чому він не ворухнувся? Чому не зустрів свою приятельку? Елиця присіла, заніміла і здивована. В очах їй пробіг жах. Птах не дихав. На мертвім дзьобі виднілася засохла цівка крові.
Здійнявся вітер. Крупні краплі дощу спадали в озеро і колами розходилися по озерній гладіні. Вода посивіла. Лебеді кудись були відпливли. Тільки Елиця і мертвий птах лишались на березі. Дощ змочував спину і плечі дівчинки, а в неї не було сили рушити. В її подолі біліла голова лебедя. Одна мокра комаха вискочила і сховалася під його крилом, дивуючись, звідки тут узялося це біле пухнасте громаддя.
Промайнуло літо. І тепер Елиця щоранку приходить на край озера и годує лебедів. І перш ніж побігти до школи, зупиняється біля невеличкої купки землі, колінкує, шепоче щось ніжне. Там вона поховала свого білокрилого приятеля. Посадила чудову білу квітку, яка щоліта схиляє свою ніжну голову — зовсім як лебідь.
(переклад з болгарської —Любов Цай)
***
Оригинал:
Петя Дубарова
БОЛНИЯТ ЛЕБЕД
Елица стоеше край водите на синьото езеро и слънцето пълнеше с блясък русите й коси. Като я видяха, няколко изящни бели лебеда заплуваха към нея. Познаваха я. Всяка сутрин тя донасяше хубави кифли, натрошваше ги и ги изсипваше във водата. Тогава чудните птици заплувваха нататък, протягаха гордо гъвкави шии и поглъщаха трохите. След това я поглеждаха с благодарност, а очите им светеха и от черни ставаха съвсем светли - почти прозрачни. Лебедите свикнаха дотолкова с момичето, че се доближаваха съвсем до брега и му позволяваха да ги милва и да им говори нежно. А някоя сутрин, когато то не отидеше, защото имаше по-трудни уроци, те ставаха тъжни, протягаха шии, изваяни сякаш от бял мрамор, и като че се ослушваха. Тогава цялото езеро изглеждаше тъжно... Сега Елица стоеше край сините води и шепнеше нещо на белокрилите си приятели. А те поклащаха прекрасни глави, сякаш кимаха в съгласие. Само един лебед стоеше настрана, обърнат с гръб. О, колко по-различен беше той от другите. Крилата му бяха уморено отпуснати. По шията му личеше нещо като засъхнала кръв, която водата още не бе измила. Главата му бе кротко сведена. Целият той приличаше на една прекрасна умираща лилия. Елица едва сега го забеляза. Тя се учуди. За първи път го виждаше. Повика го. Но той стоеше като вкаменен. Слънцето блестеше в очите на момичето и ги наливаше със сълзи. То викаше нежно птицата. Отдавна беше се съмнало. Елица грабна чантата си и хукна към училище. Целия ден беше разсеяна. Дланите й трепереха и едва държеше писалката. Очите й блуждаеха. Непрекъснато виждаше оня тъжен непознат лебед. "Какво ли му е? Сигурно е болен" - мислеше си момичето и съвсем не чуваше разказа на учителката. Когато би звънецът и учениците наизскачаха от стаите, тръгвайки към къщи, Елица затича към езерото. Лебедите бяха отплували навътре, само непознатият седеше на брега. Момичето се загледа в него. То беше ужасено. Вместо очи птицата имаше само две бели ципи. "Значи той е сляп!" И Елица се приближи до него, протегна ръка да го погали. Лебедът потрепера, но не отплува. "Горката птица!" - прошепна тихо и от очите й потекоха сълзи. А белокрилият отвори човката си, като да въздъхне, и доверчиво сложи глава върху момичешката длан.
Заредиха се неспокойни дни. Лебедът отслабваше. Той стоеше дълго време неподвижен, със сведена глава, като че искаше да се огледа. Човката му бе отворена. Дишаше тежко. А когато другите заедно с шум отплуваха навътре, той оставаше на брега и дълго слепите му очи бяха отправени нататък, като че всичко виждаха. Не го обичаха здравите лебеди. Те чувствуваха безпомощността му и се забавляваха с нея, макар че това бе много жестоко. Протягаха дългите си бели шии и отскубваха с човки пера от крилете му, кълвяха го по главата. Горкият лебед! Той съвсем отслабна. Цяло щастие за него беше, когато съезерниците му не му обръщаха внимание. Тогава болната птица се вслушваше във всеки шум, долетял от брега. Чакаше своята приятелка.
Беше краят на учебната година - най-трудните дни за учениците. Елица учеше много. Тя решаваше трудни задачи, пишеше сама преразкази и съчинения, готвеше се за класните. Често оставаше късно до среднощ да учи. Но не забрави своя белокрил приятел. Всяка свободна минута мислеше за него. Идеше й да тича до езерото, да му каже нещо весело, да го погали. Всяка сутрин носеше на лебедите кифли. Но най-много се спираше на болния. Птиците виждаха това и се сърдеха. И щом Елица го целунеше по главата и се затичваше към училище, те се строяваха край него и го кълвяха. Свърши учебната година. Елица за последен път забърза към училище да си вземе свидетелството. Трудът й бе възнаграден. Минаваше с пълен отличен. Усмихнато, щастливо, момичето затича към езерото, да се похвали на своя приятел, да сподели радостта си с него. Сърцето му туптеше. Сега всяка сутрин ще вижда лебедите, ще им се радва. Ще намери лекарства за болния, ще го излекува. Елица тичаше и тгичаше. Вече се виждаха сините блестящи води на езерото. На брега тя се закова. Разперил бели криле, там лежеше лебедът. Той беше излязъл на сушата и главата му бе уморено отпусната на земята. Защо не мръдна? Защо не посрещна приятелката си? Елица клекна няма и учудена. В очите й пробяга ужас. Птицата не дишаше. По мъртвата й човка личеше засъхнала кръв.
Задуха вятър. Едри капки дъжд запотъваха в езерото, като оставяха кръгове-следи. Водата посивя. Лебедите бяха отплували нанякъде. Само Елица и мъртвата птица стояха на брега. Дъждът мокреше гърба и раменете на момичето, а то нямаше сили да си тръгне. В полата му белееше главата на лебеда. Една мокра буболечка се изкачи, скри се под крилото му, учудена откъде се взе тази бяла пухкава грамада.
Мина лятото. И сега Елица всяка сутрин ходи край езерото и храни лебедите. Но преди да затича към училище, спира до една купчина пръст, коленичи, прошепва нещо нежно. Там тя погреба своя белокрил приятел. Посади едно чудно бяло цвете, което всяко лято свежда нежна главица съвсем като лебед.