Петя Дубарова
ДЕ ВОНО, ЩАСТЯ
Рум’яна зморено хитнулася, йдучи по сходах.
Що долала вона — дорогу на четвертий поверх чи свій власний страх? Сходинки — холодні й гладкі — відгукувалися під її ногами, і кожна наступна відлунювала ще пронизливіше за попередню. Побігла — звуки відбивалися, наздоганяли один одного, їй здавалося, що ворота із скреготом відчиняються за її спиною, — й вона мчала, проте нібито стояла на одному місці, немов піднімалася ескалатором, що рухався вниз. Металевий ключ блиснув у руці наче, зуб звіра, та перш ніж вона осліпила ним маленьке вічко замкової шпарини, хтось зсередини різко відчинив двері.
То мати — бліда, тремтить, з мокрими від сліз щоками. Дівчина спочатку не побачила батька, але відчувала його важке дихання десь там — в глибині передпокою. Лише засвітивши лампу і ставши перед великим дзеркалом, тремка й задихана, відчула, як важка шахтарська рука схопила її за волосся.
— Доки! Кажи! Доки! — ревнув він, і нижня губа йому відвисла.
— Косто, не треба, зажди, Косто! — вискнула мати, та він не чув її й смикав Рум’яну за волосся. Під його пальцями, мовби сполохані змійки, звивалися вологі пасма й шпильки. Він задихався — червоний, наче знавіснів від злості. Три голоси злилися.
— Кажи! Доки! Косто! Зажди!
Перед очима Рум’яни все закрутилося, вона, відчувши, що лещата батьківських рук послабилися, вирвалася й побігла до своєї кімнати, як гнаний звір...
— Але ж, мамо, я його люблю!
— Ні, Рум’яно, ні! Слухай мене, дитино моя. Я прожила цілих сорок п’ять років. Віддавна я проходила твій шлях. Він тобі подробається, бо гарний і милий. Але твоя велика і справжня любов ще не прийшла. Подумай про своє майбутнє — твоє майбутнє велике і світле.
— Точно, велике. І для нього так багато місця.
— Досить, Рум’яно, ти говориш, як маленька дівчинка. Припини оці свої юнацькі історії. Тепер ти мусиш працювати, як працювали всі справжні творці. Драгомир! Знайшла з ким... З будівельного училища.
Рум’яна не слухала її. Вона пригадувала всі дощі, під якими вони бігали, а ще й ті, від яких вони тікали; про пригорщі мідій, що він їй дарував вечорами, а дорогою додому одна по одній вони вислизали з-під її пальців. І про темносині часи, коли він мовчав, щемливо-незграбний, забувши всі слова зі свого доволі бідного лексикону. І це повторювалося щовечора.
Той страх від важких батькових рук, від болю в осліплих очах і ті вічні слова, якими мати, затята інтелектуалка, жалілася на духовну порожнечу і грубощі батька... Все це нашапровувалось в Рум’яні днями, годинами. І вона послухалася. Не зустрічалася більше з ним. Бігла вечорами і ранками по сходах, ходила на свої там драмгуртки, терпіла різних залицяльників. Їй навіть здавалося, що вона починає його забувати.
Одного разу її запросили на літературні читання з одним новоявленим молодим письменником.
— Підеш, — наказала їй мати. – Там люди твого середовища. З такими людьми ти мусиш спілкуватися, щоб бути щасливою. А не як той... — і вона вже напружилася, згадуючи Драгомирове ім’я.
Рум’яна хворобливо зморщила брови, і в краєчках її темних, ледь підфарбованих очей з’явилася тонка мережка зморщок, яка замість зістарити чи спотворити її, зробила її таємничо-замисленою.
Вона пішла. В маленькій чепурній залі пахло квітами і новими книжками. Кілька чоловіків галантно поцілували їй руку, жінки їй всміхалися, навіть одна материна приятелька підійшла до неї і цмокнула своїми нафарбованими вустами. Рум’яна засміялася, відітхнула. «Може, дійсно серед цих людей я буду щаслива», — думала вона і тендітним рухом торкалася волосся на своєму білому чолі. Коли оплески відшуміли, вона наче крізь сон почула голос молодого письменника. Він запропонував провести її. Вирушили. Рум’яна йшла усміхнено, легко.
В кінці садка вона весело плеснула руками перед грайливим струменем фонтана. Мимоволі їй захотілося написати вірша про цей бистрий шум, з яким вода падала і розбивалася об цемент на тисячі маленьких крапельок. В них відбивався місяць, і все повітря наокруг було наче фосфорне.
— Обережно, забризкаєтеся, — почула вона приємний голос юнака, що видався їй дещо холодно-ласкавим.
Він ніжно смикнув її за руку. Відчула його губи на своїх вустах. Приголомшена, вона вмить розплющила очі, намагаючись упіймати погляд його очей, та вони були затінені.
Рум’яна подивилася настирливіше, але світло тільки ковзало по його плечах, оминаючи його очі. Вона несподівано затремтіла від холоду, відсахнулася. Побачила, як блиснув його золотий перстень, як від його красивого обличчя на неї пахнув аромат чоловічого одеколону.
Рушили попідруч. Він казав їй щось, пропонував ще зустрітися. Вона йому сподобалася. Підійшли до знайомого блоку, в якому жив Драгомир. «З такими людьми ти будеш щаслива, — згадала слова своєї матері. — Мама має рацію, я, мабуть, щаслива. Він красивий, розумний, талановитий!» — і дівчина знову придивилася до нього, аби відкрити те, що тіні в садку сховали були від її зору. Та в його обличчі все лишалося незмінним — не лишень красивим і витонченим, а ще й холодним, чужим. Рум’яна відчула, що рука змерзла, але не посміла просунути її в його долоню, щоб зігрітися. Юнак і далі щось розказував. Вона згадала Драгомира, скільки разів він носив її на руках цією дорогою, уявила собі темні вогники в його очах. Щось озвалося в ній. Вона різко зупинилася й промовила:
— Дякую, що ви мене провели. Власне я живу там. — І повернулася дорогою, яку вже минули. Вона не почула того, що він промовив на це. Як золота бджілка, що розірвала липке павуче павутиння, вона бігла, бігла до дому Драгомира. Волосся вивільнилося від пастки защіпок і розсипалося — важке, розгнуздане. Поступово думка про важку шахтарську руку, про біль в осліплих очах, про вічні материні промови вислизнула з неї, як розслаблені шпильки. Вона бігла, вільна, на четвертий поверх, де її чекав один смаглявий хлопчина з русявим чубом над бровами, і може, сховавшись за його сильними плечима, на неї чекало щастя.
(переклад з болгарської — Любов Цай)
***
Оригинал:
Петя Дубарова
Къде е щастието
Румяна полюшна уморено тяло по стълбите. Какво изкачваше тя — пътя към четвъртия етаж или своя собствен страх. Стъпалата кънтяха под нозете й — хладни, гладки и всяко следващо звучеше по-пронзително от предното. Затича, звуковете се задогонваха, зазастъпваха, на нея й се стори, че врати се отварят със скърцане зад гърба й тичаше, а като стоеше на едно и също място, сякаш се изкачва по слизащ ескалатор. Металният ключ блесна като зъб на звяр в ръката й, но преди да ослепи с него малкото око на ключалката, някой резко отвори отвътре вратата.
Майка й — бледа, трепераща, с незасъхнали сълзи по страните. Тя първо не видя баща си, но чувствоваше тежкия му дъх някъде там — в дъното на антрето. Чак когато запали лампата и застана пред голямото огледало, трепераща, задъхана, усети тежката миньорска ръка да сграбчва косите й.
— Докога бе! Казвай! Докога! — ревна той и долната му устна висна.
— Коста, недей, чакай, Коста! — писна майка й, но той не я чуваше и дърпаше косите на Румяна. Под пръстите му като изплашени змийчета се плъзваха влажни кичури коса и фиби. Той се задъхваше – червен, загубил сякаш разсъдак от яд. Гласовете на тримата се сляха.
— Казвай! Докога! Коста! Чакай!
Пред очите на Румяна всичко се завъртя, тя усети клещите на бащините си ръце разхлабени, изтръгна се и побягна към свояте стая като подгонено животно...
— Но, мамо, аз го обичам!
— Не, Румяна, не! Слушай мен, детете ми. Аз съм живяла цели 45 години. Отдавна съм минала по твоя път. Той ти харесва, защото е хубав и мил. Но твоята голяма и истинска любов още не е дошла. Помисли за бъдещето си — твоето бъдещо е голямо, светло.
— Точно, защото е голямо. Има толкова място за него.
— Стига, Румяна, говориш като малко момиче. Стига с тези пубертетски истории. Сега трябва да работиш, както са работили всички истински творци. Драгомир! Намерила с кого... От сградостроителното училище.
Румяна не я слушаше. Тя си спомни всички дъждове, под които бяха тичали, и всички онези, от които бяха избягали, за шепите миди, които той й подаряваше вечер, а тя пръсваше една по една по пътя към къщи. И за тъмносините часове, когато той мълчеше трогателно несръчен, забравил всички думи от бездруго бедния си речник. И това се повтаряше всяка вечер.
Този страх от тежките ръце, болката по слепите й очи и тези вечни речи, в които майка й, заклета интелектуалка, се оплакваше от духовна пустота и грубостта на баща й. Всичко това се пласташе в Румяна с дни, с часове. И тя ги послуша. Не се срещаше повече с него. Тичаше вечер и сутрин по стълбите, ходеше си на нейните там драмкръжоци, търпеше разни ухажори. Дои й се стори, че започна да го забравя.
Но веднъж я поканиха на литературно четене с един току-що пръкнал се млад писател.
— Ще отидеш — каза майка й. – Там са хората от твоята среда. С такиви хора трябва да общуваш, за да бъдеш щастлива. А не като онзи... — и тя уж се напрегна да си спомни името му — Драгомир.
Румяна болезнено сбърчи нежните си вежди и край тъмните й, едва забележимо гримирани очи се появи тънка мрежа от бръчици, която винаги, вместо да я загрози или състари, я правеше да изглежда тайнствено замислена.
Тя отиде. В малката кокетна зала миришеше на цветя и нови книги. Няколко мъже галантно й целунаха ръка, жени й се усмихваха, даже една приятелка на майка й дойде и я целуна с начервените си устни. Румяна се засмя, отпусна се. «Може би наистина сред тези хор ще бъда щастлива» — мислеше тя и с изящно движение докосваше косите над бялото си чело. Когато ръкоплясканята отшумяха, тя като през сън усети гласа на младия писател. Предлагаше й да я изпрати. Тръгнаха. Румяна вървеше усмихнато, леко.
В края на градината тя плесна весело с ръце пред скокливата струя на чешмичката. Неволно й се прииска да напише стих за този бистър шум, с който водата падаше и се разбиваше в цимента на хиляди малки капчици. В тях се оглеждаше луната и целият въздух наоколо светеше като фосфорен.
— Внимавайте, ще се изпръскате — чу тя приятния глас на младежа, който й прозвуча някак хладноласкав.
Той нежно я подръпна за ръката. Усети устните му върху своите. Когато отвори очи замаяно, потърси неговите, но те падаха в сянка.
Румяна се взря още по-настойчиво, но светлината само се плъзваше по строгите очертания на стройните му рамене и бягаше от очите му. Потръпна неочаквано от хлад, отдръпна се. Видя как блесна златният му пръстен, лъхна я дъх на мъжки одеколон от красивото му лице.
Тръгнаха под ръка. Той й говореше нещо, предлагаше й да се срещнат. Харесал я беше. Подминаха познатия блок, в който живееше Драгомир. «С такиви хора ти ще бъдеш щастлива» - спомни си думите на майка си. «Права е мама, аз може би съм щастлива. Той е красив, умен, даровит!» - и тя отново се вгледа в него, за да открие онова, което сенките в градината бяха скрили от очите й. Но в лицето му всичко си стоеше непроменено – никак красиво и фино, а хладно, чуждо. Тя усети ръката си премръзнала, но не смееше да я мушне в неговата и да я стопли. Младежът продължаваше да й говори нещо. Тя си спомни за Драгомир, колко пъти я беше носил на ръце по този път, представи си тъмните огънчета в очите му. Нещо силно заблъска в нея. Тя спря рязко и каза:
— Благодаря ви, че ме изпратихте. Всъщност аз живея там. — И се обърна по пътя, който бяха изминали. Какво каза след нея, не чу. Като златна пчела, разкъсала лепкави паякови паяжини, тя тичаше, тичаше към Драгомирови. Косите й се освободиха от примките на шнолите и се разкършиха – тежки, разюздани. Постепенно мисълта за миньорските ръце, за болката по слепите очи, за вечните речи на майка й се изплъзна от нея като разхлабените шноли. Тя тичаше освободена към четвъртия етаж, където я чакаше едно мургаво момче с рус перчем над веждите, а може би, скрито силните му рамене, я чакаше и щастието.
11 април 1979 г.