Когато червейчето на съмнението
в душата ти предателски възкръсне
и чувстваш нужда да изхвърлиш
непоносимия баласт на времето,
свали ненужните доспехи
и усмирителните ризи
на страха си
и в светлата река
под свечереното небе
се потопи...
Ще се разтварят бавно дните ти,
и минали,
и бъдещи,
във хладната прегръдка
на реката...
Тръстиките със нежни пръсти
ще галят арфата на мрака.
И ти, останал гол и беззащитен,
до болка ще усетиш
силата
и мъдростта
на вечната вода.
Без да забравя своето начало,
макар и с мисълта за своя близък край,
реката с неподправен оптимизъм
пътува без умора,
всеки миг...
Пътува, вярваща, през прагове
и здрави, сигурни баражи.
От сушата погълната,
покълва във сълза
и нежен цвят...
Повярвай в свечерената река,
дори да е изпълнена със изненади.
В блатата само
страшно е спокойно,
но там асимилацията
е необратима...
Ружа ВЕЛЧЕВА