Петя Дубарова
ПЕТЯ МОЄЇ ПЕТІ
Ох і шельма ця Петя. Вбралася у білі джинси і кудись щезла. Я дозволила собі сказати їй, що закот на лівій холоші розпоровся, але вона не почула, схопила якесь немите яблуко, оглянула себе у великому люстрі в передпокої, трусонула чорним волоссям, разстебнула ще й другого ґудзика на білій блузі і, задовольнившись побаченим, шугнула сходами.
І я знов залишилася одна... Хто я? Я теж Петя. Вона — то я, я — то вона, але це тільки для решти людей. Інакше кажучи, тільки я знаю, що то бути Петею моєї Петі.
За все своє життя, від самого народження, я не вдягла джинси чи блузу з оголеною спиною. Моє волосся зовсім незгірше від її, але я мушу завжди прибирати його шпилькою, а звичайне моє вбрання — це шкільна уніформа чи офіційна темна сукня, оздоблена білим по коміру і рукавах. Авжеж, вам смішно, вам весело... А мені не можна навіть плакати. Я мушу бути спокійною і усміхненою, чемно вітатися і справляти гарне враження, як каже Петя. Плакати і сміятися може лишень вона — видряпуватися на дерева, їсти морозиво, тримати руки в кишенях, а ще перекривляти оту смішну стареньку вчительку історії, з якою вона ніколи не стикалася. Тому що до школи ходжу я. Ааа! Тепер ви нарешті зрозуміли, чому у Петі є я! А хто ж вчитиме уроки, хто писатиме їй домашні завдання, як не я? Мало того, я ще й вірші почала писати. В «Родна реч» її друкували, в «Младеж», тож пішла я по семінарах і гуртках... І всюди питання, питання. Як відповісти? Петя нічим не ділиться зі мною. «Підеш туди та й по всьму!» — владно наказує мені вона.
— Але ж вони питатимуть мене! Що я мушу їм казати?
— Підеш! Як треба, то мовчатимеш, але будеш там! — кладе край нашій розмові і, почувши шум автобуса (зупинка знаходиться точно під нашим блоком), хапає портфеля і несеться сходами, щоб встигнути. Вона похвалялася, буцімто ще тиждень тому збігала через три сходинки. Тепер почала перестрибувати через чотири.
Перепрошую, що, може, я обтяжую вас свою оповіддю. Якщо Петя випадком дізнається про мою сповідь вам, мені буде непереливки. Та знаєте, чому я вам про все це оповідаю? Позавчора з Петею щось сталося. Прийшла пізно ввечері, влетіла усміхнена, задихана, ввімкнула магнітофон і нумо танцювати! Знизу сердиті сусіди застукали, розсерджені й розбуджені, та Петі було байдуже. Вона танцювала, танцювала, а я дивилася, як її гінке тіло звивалося, й чудувалася, звідки це її волосся налилося такою світлиною! Ох, ця Петя! Правда я схожа на неї? Ще б пак – бо ж я – то вона. Ми зовсім однакові. Хіба що волосся моє підібране. Постава, очі мої такі ж самі — дарма що не іскрять диявольським блиском. Так я тішила себе і дивилася із захватом, аж ось якоїсь миті вона мені сказала: «Я закохана! Чуєш? Закохана!»
Наступного дня вона прокинулася рано, помилася, схопила одяг і промовила рішучим тоном, що цього дня вона піде до школи. Я заніміла! Але ж вона нічого не вчила. А з хімії мали питати саме мене. Значить, її мали питати! Я дивилася, як вона нервово натягала тонкі колготки, і не сміла сказати їй, що варто підібрати волосся. Заповзялася їй приготувати сумку, поки вона стояла перед дзеркалом і міркувала, які сандалії взути — червоні з тонкими ремінцями чи білі. Коли з помешкання навпроти Радио София у програмі «Горизонт» оголосило сім годин, вона раптом закинула все, схопила сумку, влізла в зношені сабо і подалася надвір. Я зовсім спантеличилася. А насправді все було дуже просто. Коли я застигла коло вікна, як непотрібний, кинутий до прання носовичок, і подивилася униз, побачила — що б ви думали — Петя, моя Петя, йшла обійнявшись с тим — довжелезним Анто, що з «В» класу, тим, що під час змішаних уроків завжди сидів поруч і цілісіньку годину дивився на мене. Він узяв її портфеля, і тепер його тонке тіло легко перехилилося на один бік.
«Ааа! Розумію, чому ти хочеш іти до школи. Але ж він перше уподобав мене, а не тебе!» — сказала я подумки, і вперше мене охопило якесь особливе почуття гордості. Тому що досі, попри те, що ми однакові, тільки Петю помічали хлопці. Звичайно, я їм теж подобалась, проте — хто знає, — чому мені того ніхто не казав. Потім я знову згадала про хімію, і мені стало страшко. Ледве дочекала вечора, а Петя все не йшла і не йшла. Я прислухалася, щоб почути загонистий шум її підборів, але намарно. Насамкінець, коли хвіртка відчинилася і я кинулася їй назустріч, що, думаєте, побачила найперше? Він — довгий Антон, перехилився звідти і знімав взуття. Я вибігла у передпокій. Після почула різкий голос Петі в її кімнаті, потім звук магнітофона і одну з пісень «Бі Джіз», супроводжувану шумним сміхом обох. Далі залунав ніжний блюз, і обидва в кімнаті притихли. Що вони робили? Я мимоволі уявила собі м’яке русяве Антонове волосся, тонкі губи, широкі ніздрі і скули — найбільше скули — такі одні в світі — дарма що чоловічі і водночас парубочі — і несподівано на мене наринуло особливе почуття...
Потрфель! Він стояв, ні, скоріше, лежав, закинутий біля дверей. Коли за кілька хвилин я тримала в руках сивий щоденник, дивилася й чудувалася, чи це правда, чи лишень плід моєї розбурханої нервової системи. Розумієте, у щоденнику, що був дзеркалом моєї впертої роботи з самого початку навчального року, спокійнісінько собі стояли — десь там за останньою шісткою* з історії — дві двійки. Що зробила ця Петя? Як я дивитимуся в очі вчителькам хімії і математики? Взагалі чи б дозволила мені дурнувата Петя піти до школи? Чи знає вона, що це значить? Щось зі мною трапилось. Я мусила діяти. Я не можу більше мовчати.! Саме в цю мить Петя вийшла з кімнати і пішла у кухню. Мабуть, збиралася зробити каву. Уперше я з рішучістю увійшла до кімнати і відчула, що губи мої тремтять.
— Чому ти підібрала волосся? Розпусти його. Так ти мені подобаєшся більше, — прошепотів Антон ніжно і схопив мою руку. За мить я забула усе, відчула тільки його теплі пальці і не знаю, що б відбулося, коли б в цю мить не скінчилася магнітофонна плівка. Залопотів край плівки, і я злякалася, бо тільки Петя знала, як зупинити і запустити магнітофон. Мені забороняли навіть торкатися його.
— Я... мушу... ти...чи... Вже пізно, — сказала я наостанок із сльозою в голосі. — Мушу вчити уроки. —Що? Що сталося? — спитав Антон, але я не в змозі була сказати більше, він постояв, подивився на мене кілька секунд, а потім стулив презирливо губи, штурхонув двері — і за мить було чутно його кроки по сходах. В цю мить зайшла Петя з двома чашками димної кави, усміхнена... та тільки за мить...
— Що ти зробила? Де Антон? — вона так зблідла, що я злякалася.
— Нема його! Пішов! — збентежено промовила я.
— Як? Як пішов? Куди пішов? Іди-но дожени!
Та саме в цю мить стало чутно знадвору, як внизу, від зупинки, рушив автобус і, скоріш за все, на якомусь з сидінь у ньому сидів Антон і намагався пояснити собі ці дивні аномалії.
— Клята! — крикнула мені Петя і почервоніла як блузка, в яку була вдягнена....
Ми цілісіньку ніч не склепіли очей. Петя кинулась на ліжко і заплакала. Плакала довго, дуже долго. Я дивилась, як сльози випивають м’який матовий тон її щік, як волосся втрачає свій блиск — і мені було так важко, що я ладна була податися кудись і не вертатися зовсім. Потім ми заговорили. Спочатку вона кричала, а я мовчала, потім голос її став слабшати, тільки очі блищали — владні, темні.
О, як мені хотілося, як мені хотілося злитися з моєю красивою Петею в одне дівча — і щоб воно було і серйозне, і усміхнене, старанне, і закохане. Чи це можливо? — чудувалася я. І чому нас узагалі двоє? Хіба інші дівчата теж мають своїх Вань, Мілен, Радостин, Галин? А що ви мені на це скажете? Чи траплялося вам таке?
Ех, Ця Петя! Оце знов вдягла білі джинси і щезла кудись. То що я сіла і розводжу вам тут про неї. Добре, що вона вийшла! Ви, якщо стрінете її десь у шумному місті, прошу, не кажіть їй, про що ми з вами говорили. Тільки гляньте на неї, і якщо вона вам усміхнеться, знайте, що саме усмішкою ми схожі. А тепер спішу! Маю учити уроки!
1979 р.
*шістка — найвищий бал у Болгарії.
***
Оригинал:
Петя Дубарова
ПЕТЯ НА МОЯТА ПЕТЯ
Страшен дявол е тази Петя. Обу белите джинси и изчезна някъде. Позволих си да и кажа, че подгъвът на левия и крачол се е разпрал, но тя не ме чу, захапа някаква немита ябълка, огледа се в голямото огледало в антрето , тръсна черни коси, разкопча и второто копче на бялата си блуза и сигурно се хареса, защото хукна по стълбите.
А аз останах пак сама... Коя съм аз ли? Аз също съм Петя. Тя — това съм аз, аз — това е тя, но така е за пред хората. А иначе само аз си знам какво е да бъдеш Петя на моята Петя...
Цял живот, откакто съм се родила, аз не съм обула джинси, дънки или блуза с гол гръб. Моята коса съвсем не е по-лоша от нейната , но съм задължена винаги да я прибирам с шнола, а обичайният ми тоалет е ученическата униформа или официалната ъмна рокля, гарнирана с бяло по яката и ръкавите. Да, ви се смеете, весело ви е....А аз не бива и да плача. Аз трябва да бъда спокойна и усмихната, но не и разплакана, да поздравявам учтиво и да правя добро впечатление, както казва Петя. Плаче и се смее само тя — катери се по дърветата, яде сладолет, ходи с ръце в джобовете и все имитира онази смешна стара учителка по история, с която никога не е имала работа. Защото на училище ходя аз. Ааа! Разбрахте най-после защо Петя си има мене! Та кой ще и учи уроците, кой ще и пише домашните, ако не съм аз? Не стига това, ами и стихове прописа. В «Родна реч» и отпечатаха, в «Младеж», че като тръгнах по семинари и кръжоци... И все въпроси, въпроси. Как да отговоря? Петя нищо не споделя с мен. «Ще отидеш там и толкова!» — заповяда ми властно тя.
— Но те ще ме питат! Какво мога да им кажа аз?
—Ще отидеш! Ако трябва, ще мълчиш, но ще бъдеш там! — слага край тя на разговора и понеже спирката е точно под нашия блок, дочула шума на автобуса, грабва чантичката си и затичва по стълбите да го хване. Преди една седмица се похвали, че вземала по три стъпала наведнъж. Сега сигурно е почнала да прескача по четири.
Простете, аз може би ви отегчавам със своя разказ. Ако чуе Петя отнякъде как ви се изповядам, сигурно никак няма да ми е леко. Но знаете ли защо ви разказвам всичко това? От онзи ден с Петя се случи нещо. Дойде си късно вечерта, връхлетя усмихната, задъхана, пусна магнетофона и като затанцува! Отдолу сърдитите съседи зачукаха под пода, разбудени и възмутени, но Петя не ги чу. Тя танцуваше, танцуваше, а аз гледах как гъвкавото и тяло се извива, чудех се откъде косите и се бяха налели с толкова много светлина! Ех, тази Петя! Дали приличам на нея? Та как - нали аз — това е тя. Ние сме съвсем еднакви. Само дето моята коса е вързана. Фигурата ми , очите ми са същите — нищо че не блестят дяволски. Така се утешавах аз и я гледах възхитена, когато изведнъж тя ми викна: «Влюбена съм! Чуваш ли? Влюбена съм!»
На другия ден тя стана рано, изми се, грабна моите дрехи и ми заяви, с тон, който не позволява възражение, че този ден тя ще ходи на училище. Изтръпнах! Та тя не беше учила по нищо. А по химия неизпитвана бях само аз. Значи сега нея щяха да изпитат! Гледах я как нервно обува тънкия чорапогащник и не смеех да и кажа, че трябва да върже косите си. Заех се поне чантата и да приготвя, докато тя стоеше пред огледалото и се чудеше кои сандали да обуе — червените с тънките каишки или белите. Когато от отсрещния апартамент Радио София, програма «Хоризонт», обяви седем часа, тя изведнъж заряза всичко, грабна чантата, нахлузи някакво вехто сабо и изчезна навън. Съвсем се обърках. А всъщност всичко беше много просто. Когато застанах на прозореца като ненужна , хвърлена за пране носна кърпичка и погледнах надолу, видях, какво мислите, Петя — моята Петя, вървеше прегърната с онзи — дългия Анто, който е от «В» клас и когато имаме смесени часове , винаги сяда близо до мен и по цял час ме гледа. Той беше взел и нейната чанта и сега хърбавото му тяло се бе леко изкривило на една страна.
«Ааа! Разбирам защо искаш да ходиш на училище. Но той първо хареса мен, не тебе!» — казах и мислено аз и за първи път ме обхвана някакво особено чувство на гордост. Защото досега, въпреки, че сме еднакви, само Петя харесваха момчетата. Сигурно и мен са ме харесвали, но кой знае защо никой не ми го каза. После отново се сетих за химията и ми стана страшно. Едва дочаках вечерта, а Петя не идваше и не идваше. Ослушах се да чуя предизвикателния шум на нейните токчета, но напразно. Накрая, когато външната врата се отвори и аз хукнах да я посрещна, какво, мислите, видях най-напред? Оня — дългия Антон, беше се превил отдве и си събуваше обувките. Избягах в хола. После чух резкия глас на Петя в нейната стая, включването на магнетофона и една от песните на «Би Джийс», придружена с шумния смях на двамата, . Последва нежен блус и онези в стаята притихнаха. Какво ли правеха? Аз неволно си представих меките руси коси на Антон, тесните му изрязани устни, разширените му ноздри и скулите - най вече скулите - такива едни — хем мъжки, хем момчешки — и невероятно за самата мен ме обхвана едно особено чувство....
Чантата! Тя стоеше, не, по-скоро лежеше, хвърлена до вратата. Когато след няколко минути сивият бележник беше в ръцете ми, аз гледах, гледах и се чудех истина ли е това или плод на раздрусананта ми нервна система. В бележника, разбирате ли, в бележника, който беше огледало на упоритата ми работа от началото на учебната година, съвсем спокойно си стояха - някъде там след последната ми шестица по история - две двойки. Какво е направила тази Петя? Как щях да гледам в очите химичката и математичката? Щеше ли въобще да ми позволи онази, налудничавата Петя, да отида на училище? Знае ли тя какво означава това!? Нещо стана в мене. Аз трябваше да направя нещо. Аз не трябваше да мълча повече! Точно в този момент Петя излезе от стаята и отиде в кухнята. Сигурно щеше да прави кафе. И за първи път с такава решителност в себе си аз влязох в стаята и усетих, че устните ми потрепват.
—Защо си си вързала косата? Пусни я. Така по ми харесваш - прошепна Антон нежно и ми хваа ръката. За миг забравих всичко, усетих само топлите му пръсти и не знам какво щеше да се случи, ако точно в този момент магнетофонната ролка не беше свършила. Зачатка крайчето на лентата и аз се видях в чудо, защото само Петя знаеше как се спира и пуска магнетофон. На мен ми беше забранено даже да се докосвам до него.
-Аз .... трябва....ти...няма ли... Късно е вече - казах най-после с плачлив глас. — Пък и имам да уча.
— Какво? Какво ти става? — стана Антонв, но аз не бях в състояние да кажа нещо повече, той постоя, погледа ме няколко секунди, а после сви презрително устни, блънса вратата и след миг го чух по стълбите. В този момент влезе Петя с две димящи кафета, усмихната.... но само след миг....
— Какво си направила? Къде е Антон? — така страшно пребледня, че аз се уплаших.
— Няма го! Отиде си! — забъркано изговорих.
— Как? Как си отиде? Къде си отиде? Тичай да го гониш!
Но точно тогава се чу как долу, от спирката, тръгваше автобусът и сигурно на някоя седалка седеше Анто и се мъчеше да си обясни тези странни аномалии.
— Проклетница! — изкрещя ми Петя и стана червена като блузката, която беше облякла....
Цяла нощ не мигнахме. Хвърли се Петя на леглото и заплака. Плака дълго, много дълго. Аз гледах как сълзите изпиват мекия матов цвят на страните и, косите и губят блясъка си и ми беше толкова тежко, че ми идеше да хукна нанякъде и да не се върна повече. После заговорихме. Първо тя крещеше, а аз мълчах, после гласът и започна да отслабва, само очите и блестяха - властни, тъмни.
Ах, как ми се искаше, как ми се искаше да се слеем с моята красива Петя в едно момиче — и то да бъде сериозно и усмихнато, и примерна ученичка, и влюбена. Дали е възможно това? — чудех се аз. И защо въобще сме две? Дали и другите момичета си имат свои Вани, Милени, Радостини, Галини? А вие какво ще ми отговорите? Случват ли ви се и на вас такива работи?
Ех, Тази Петя! Ето, пак обу белите джинси и изчезна нанякъде. Но какво съм седнала да ви разправям за нея. Добре, че излезе! Вие, ако я срещнете някъде из шумния град, моля ви, не и казвайте за какво сме си говорили. Само я погледнете и ако ви се усмихне, знайте, че когато се усмихваме, си приличаме най-много. А сега бързам! Имам да уча!
1979 г.