Описуючи багряну дугу на небосхилі, котилося за обрій сонце, червоне й гаряче, як вогненне ядро. Сутеніло. З гірських долин линув притхлий холод. Я йшла серед сосен, що встромляли у небесне підбання свої гостроверхі крони. Мені ставало лячно. Руки відтягав кошик з малиною. Поруч зі мною ступав вірний Дунай. Ми обидва були втомлені. Цілий день блукали по зелених лісових галявинах, раділи квітам і птаству...
Ліс рідшав. Я на мить зупинилась і озирнулась, чи, бува, не заблукала. Але тільки-но я намірялася продовжити свій шлях, як щось дивовижне привернуло мою увагу. Якесь блискуче лускувате тіло повзло переді мною. Двойко маленьких, зловісних очей свердлили мене своїм блиском. «Змія!» – блискавично промайнуло мені в голові. Я скрикнула. За моєю спиною і по боках шумів густий чагарник, серед якого вилася стежинка. Між тим вже зовсім посутеніло. Я не могла вернути назад. Попереду завадою мені кривуляло витягнуте зміїне тіло. Я заплакала від страху. Дивлячись на мене, несамовито гавкав Дунай. Він був страшний. Змія підлізла до мене. В цю доленосну для мене хвилину я побачила, як Дунай, збагнувши страшну небезпеку, кинувся назустріч блискучому створінню. Я чула, як змія зловісно сичала. В наступну хвилю я вже побігла.
Приголомшена нападом Дуная, змія, мабуть, не помітила, як я переступила її звивисте тіло. Сили полишали мене. Я задихалася. Голова йшла обертом. Переді мною в небі закружеляли сосни і ялини. Я відчула, що мені підломилися ноги і ... я впала, знесилена жахом і бігом. Коли страх і втома поступово зникли, мені наче світ угору піднявсь, і я прокинулася від жахливого сну. «Дунай!», – перше, що промовила я. Але собака не озивався. Де він? Отямилася, коли відчула, що начебто хтось повзає мені по спині. Хвиля холоду змусила мене здригнутися. Раптом захеканий, з висолопленим язиком, з лісу прибіг Дунай. «Дунаю, мій песику», — покликала я. І була направду щаслива, що всі страхи вже позаду. Але чому він не гавкав? Затопивши в мене свої чорні виразні очі, Дунай начебто дрижав. Його хилитало. Лизнувши кротко і лагідно мою руку, він, схоже, заснув. І я побачила великий набряк на його лапі. Щось хвилею озвалося в мені. «Змія!!!» Гарячі сльози змочували морду мого вірного друга. Він був мертвий...
02.04.1975
***
Оригинал:
Търкулна се слънцето, алено и горящо като огнено гюле, и описа червена дъга по свода. Стъмваше се. Морна хлад повяваше от долнините на планината. Аз вървях сред боровета, които забиваха островърхи корони в небесния купол. Достраша ме. В ръката ми тежеше кошница с малини. До мене крачеше верния Дунав. И двамата бяхме уморени. Цял ден тичахме из зелените горски поляни, радвахме се на цветя и птици...
Гората започна да оредява. За миг спрях и се огледах да не съм сбъркала посоката. Но тъкмо мислех да продължа, нещо странно привлече вниманието ми. Нечие лъскаво, люспесто тяло пълзеше пред мен. Две ситни, зловещи очи ме пробождаха с блясъка си. Змия! — светкавично премина през ума ми. Изпищях. Зад мен и встрани шумяха гъстите шубраци, сред които се виеше пътечката. А беше се стъмнило съвсем. Не можех да се върна назад. Отпред като преграда се виеше изпънатото змийско тяло. Заплаках от ужас. До мен сърцераздирателно лаеше Дунав. Той също беше ужасен. Змията плъзна към мен. В този съдбоносен за мен миг аз видях как Дунав, разбрал страшната опасност, се хвърли срещу лъскавото тяло. Чух как змията зловещо съска. В следващия миг аз тичах. Изненадана от нападението на Дунав, змията сигурно не бе усетила как прескочих огъващото й се тяло. Силите ми спират. Задъхвам се. Завива ми се свят. Пред мен се завъртяха борове, ели и небе. Чувствувах как краката ми се подкосяват и... паднах, изтощена от ужаса и тичането. Когато ужасът и умората постепенно изчезнаха, аз сякаш се събудих от някакъв кошмарен сън. «Дунав!» — бе първата ми дума. Но кучето не се обаждаше. Къде ли беше? Усетих как нещо сякаш полазва по гърба ми. Студ на талази ме накара да потреперя. И изведнъж запъхтян, с изплезен език, от гората дотича Дунав. «Дунав, кучето ми» — извиках. Бях истински щастлива, че страшното е минало. Но защо ли той не лаеше? Вторачил неподвижно в мен черните си изразителни очи, Дунав сякаш трепереше. Олюля се. Лизна кротко и нежно ръката ми и като че заспа. И аз забелязах голяма подутина на крака му. Нещо ме блъсна. «Змията!!!» Горещите ми сълзи намокрят муцунката на верния другар. Той е мъртъв...