Като нощта съм синьо-копринена,
изтрила с везана кърпичка
всички сълзи на деня.
И дишам във въздуха
пролетно-хладничко.
Сега ще приспя прозорците.
Само някъде светлинка ще оставя.
Тишина... само твоят прозорец свети.
Тишина... само нежен полъх от вятър.
Синя коприна се стели...
Синя, от моите трепети...
Спи градът в зефирена нежност.
Тази вечер е моя приятелка -
всичко ще й разкажа.
Ще ме разбере,
ще кимне за поздрав
и ще ме утеши с тишината,
отдавна от мене чакана.
И ето - заставаме с нея
тихичко под прозореца,
където чаровно спи кавалерът
на нейната, на моята обич.
В съня му няма сълзи,
няма прибои,
не препускат луди пенливи вълни.
Там цари изкуството на покоя.
Боже, щастливият ми!...
А до него, може би спи друга жена.
Нека! На щастието не се завижда.
А на мен вятърът ми пее мечти -
несбъднати, но красиви.
И досега го обичам.
Всяка синьо-копринена нощ
в прозореца му все още надничам,
съня му щастлив така обичам.
Синята нощ на талази
през пердетата все да проникне иска,
все да остане.
Бих й помогнала. И аз искам.
Да стоя права,
да го обичам,
да пея...
В синьо-копринена нежност.
Синя коприна се стели...
Синя, от моите трепети...
Спи градът... в зефирена нежност.