Вън зимата пак е заплела дантели
и дворът заспива от студ вцепенен.
Проблясват в мен спомен, мечти овехтели,
а аз до камината свиря Шопен…
Избухва акорд и нощта полудява,
строшила покоя, разпръсква искри.
А вишнята пак е разцъфнала в бяло –
невеста неземна с воал от звезди.
Докосват нозете ми въглени живи,
изгарят ме, хвърлят ме в огнен екстаз…
Заливат ме бели, солени, пенливи
вълните на нежна, загадъчна страст…
Издигат ме, носят ме, бесни и диви,
безмилостно спущат ме в пъклена паст,
изтръгват, спасяват ме в райски градини,
покорно отдала се в тяхната власт…
Пред мен партитурата бяла се смее…
Капчукът отмерва й миг подир миг.
Отново лазурът над мене синее.
Как светъл и чист е небесният лик!
Без сняг, без виелици, студ, скреж… Без зима!
Без празни надежди, тъга и печал!
Без пепел в огнището, дим от комина,
без сън разтреперан и стих не звучал…
Под дъхави вишни с коси снежнобели
в мен дивни мечтите завръщат се пак.
Разлиствам аз нотните листове смело –
прелиствам живота си в топлия мрак…
Отвън, зад прозореца, рой пеперуди
вибрират из въздуха остър, студен,
танцуват омайващо, смеят се лудо,
а вятър в комините свири Шопен…
08.02.2016 год.