stihi.ru/2015/01/03/354
Странный сон
Билал Адилов
Увидел я сегодня странный сон:
Как будто умер и в гробу лежал.
Дорогой расстилался небосклон,
Я оставлял свой жизненный причал.
Смотрела с высоты моя душа,
Как люди обсуждали смерть мою,
Как кто-то назидательно внушал,
Что всем нам быть в заоблачном краю.
Я видел всё и с болью вопрошал:
«А где же сёстры, где моя родня?»
Там – на земле никто не зарыдал,
Не говорил с любовью про меня.
Кто там собрался? – толком не поймёшь.
Гудел, как улей, мой несчастный дом.
Но не было печали ни на грош
На сборище бездушном и глухом.
Кружилась шумно стая воронья,
Как будто отмечался праздник тьмы.
И дочки не оплакали меня,
Неужто же чужими были мы?
Меня ожгла невидимая плеть,
Я вздрогнул, пробудившись ото сна.
В глазах стояла призрачная смерть,
Как много мыслей принесла она!
Всем в общем-то известно: жизнь – кино,
За кадром кадр уносятся, спешат,
Остановить её нам не дано,
Как караван на месте удержать.
Да, милый друг, бессмертных в мире нет,
Ко всем приходит смерть в урочный час.
И нужно уходить, оставив след,
Такой, чтоб кто-то сожалел о нас.
СТРАНЕН СЪН
Присъни ме се странен сън нощес –
като че мъртъв бях и нямах изход.
Прострял се бе небесният навес,
а аз напусках жизнения пристан.
Душата горе гледаше това
как хората обсъждаха смъртта ми,
как някой с назидателни слова
говореше за път отвъден, тъмен.
Та кой ли там не беше се събрал,
подобно кошер къщата жужеше.
За грош към мене нямаше печал –
бездушно, глухо сборището беше.
Аз всичко виждах, мислех съкрушен:
„Къде са ми роднините, сестрите?”.
Сълза там никой не проля за мен,
любов към мене никой не изпита.
С грак ято врани долетя тогаз
да отбележи празника на мрака.
И сякаш бяхме чужди в този час,
от дъщерите си не бях оплакан.
Камшик невидим ме опари. Цял
потръпнах аз, от своя сън събуден.
Усещах още смъртния воал,
обгърнал ме в кошмари до полуда.
Известно е – животът ни е филм
и кадрите безсилни сме да спастрим.
Не можем да го спрем и отклоним,
като кервана да го спрем на място.
Безсмъртни, друже, няма на света.
Смъртта ни идва, своя час узнала.
И нека тъй да минем своя път,
че тръгнем ли си, някой да зажали.
Перевод: Дафинки Станевой