Светофарът е жълт и различен.
Погълнал е дневното слънце.
По небето звезди. Как само тичат.
А нощта по вратата ми стърже.
И стоя, дълго стоя в тъмнината,
тя пък душата се мъчи да дави.
Как ли? Всичко ми е познато.
Може само въглени да подпали,
от които думите да възкръснат,
чакали дълго в края на пръстите.
След два в полунощ и до късно
да са тъмните, светлите, дръзките.
Гледам ги. Изваждам белият лист.
Те нехаят. Танцуват. Езически.
Стават вопъл. Неизвикан, ронлив.
Едва сега започвам да го сричам.
Измислям те, навярно си красив
и имаш малки точици в очите.
Добро утро, мой написан стих.
Усмихвам се и влизам в дните.