Трещя, гърмя и се срути небето.
Земята заплака горчиво с дъжда.
До дете се смалих, след което
разбрах, че водата оставя ръжда.
Отворих очи, бях в някакъв свят,
без да усещам дядо и баба,
а на къщата остарелият праг
се превърна в огромна ограда.
Останах навън – сама във нощта,
с вятър – ръката на мама.
Сърцето се счупи, познало света,
във който разтваря се рана.
Снишено небе, притискащо ниско.
Растеше във мене детето.
Пък аз се прощавах със близки
и ми тежеше всичко отнетото.
Зачерня. Тогава повдигнах небето
няколко педи нагоре, нагоре.
Длъжна бях, за сина ми да свети,
който кълнеше от техния корен.