Лаят кучета, сенки минават,
и пробягват по тъмното котки.
Тишината е малка, почти не остана.
Луната е паднала в улична локва.
Зад прозореца толкова тясно,
пред него трепти от студено.
Бие парливо нещо от дясно,
мислите пишат спомен – поема.
Тик –так , тик – так, две стрелки
все не могат да се настигнат.
Мълча. Не, съвсем не боли.
По залез стена си издигнах.
Зазидах си болките - с камъни.
Заоблих ги. Острички бяха.
Пред стената поникнали макове.
Към утрото вече пълзяха.
Още малко, съвсем ще се свърши
от тихото и последната капка.
Аз не плача. Улукът се сгърчи.
Мене просто денят ме очаква.