И този август ще си иде,
неусетно, отеснял от ветровете.
Облаци с дъждовните си мигли
ще измият и последното му цвете.
Някъде, където хоризонта
среща синьото небе с земята,
ще отвори тежката си порта
за есента и нейната позлата.
Топлината босонога ще замине,
скрила в шепичката си звезди.
Врабчетата, загледани подире и,
ще потреперят, ще им загорчи.
И като трънче хладният сезон
ще се увие в ъгълчето на очите ми.
Есента е на тъгите ми подслон.
Обичам я. Защо? Не питайте…