Празна стая, две картини,
поолющен празен скрин.
Отдалече някъде звучи ми
тъжен, стар рефрен любим.
Сякаш две очи надничат
през прозореца отвън.
Мигат мигли на момиче.
Спомен ли е или полусън?
Не беше толкова отдавна.
Небето – с купол от звезди.
Денят изтичаше по-бавно,
а залезът вещаеше мечти.
Щом бликнеха огньове
от оранжевите цветове,
скъсяваше денят мостове,
оставяйки индигово небе.
Тишината пускаше коси,
сплетени в деня на плитка.
В нощта по-бели от вълни
към просторите политаха.
Празна стая, две картини,
моята протегната ръка,
миналото ми недостижимо.
Тихо е, но вече заваля...