РАЗГОВОР С МАМА
Генка Богданова
Отдавна гроба ти не съм преляла, мамо.
Не съм ти носила любимото ти цвете.
При тебе идвам в мислите си само
и там щастливи срещаме се двете.
Целувам с обич топлите ти длани.
Погледът ти ласкав ме прегръща.
Забравям грижи и сърдечни рани,
в спомените сладки се завръщам...
Слънцето зад ореха се скрива.
Връщаш се във къщи уморена.
Аз те чакам , майчице, щастлива
и към тебе тичам окрилена.
Ти пристъпваш леко, босонога,
гушваш ме в прегръдката си сладка.
Забравила умора и тревога
усмихваш се под бялата забрадка.
Гръдта ти, майчице, на мед ухае,
на ягоди и билки лековити.
И никой като теб не знае
с целувка да лекува болки скрити.
Докосваш с устни челото ми бяло,
галиш ме с ръцете уморени
и аз усещам с цялото си тяло,
как любовта ти лее се над мене.
Не селската , отрудена жена -
за мен ти беше святата Мадона.
Сияеше над тебе светлина,
ликът ти се превръщаше в икона.
Сърцето ми превърна се във храм,
в който пазя образа ти, мамо.
Живее споменът за тебе там,
ще избледнее след смъртта ми само.